Актрисата Мариана Де Мео се запознава с изкуството, наречено пантомима, през 1982 година в пионерския дом на град Русе. Преди 12 години пък заминава за Виена без да знае нито една дума на немски. Преподава няколко години във френското училище в австрийската столица.
Ето какво сподели тя в рубриката „Неразказаните истории на българите“ на здравния сайт на българите в Австрия Sanus et salvus:
Г-жа Де Мео, защо избрахте пантомимата като начин за артистично изразяване?
- По време на социализма, в който преминаха детството и младежките ми години, съществуваха така наречените пионерски домове, където децата можеха да посещават различни кръжоци (курсове). Спомням си, че ходехме сами, пробвахме различни неща, дори без знанието на родителите ни.
Съвсем случайно попаднах на пантомимен час, който водеше съпругата на Дидо Липовански, също мим. Те бяха едни от пионерите в Русе и България, занимаващи се с това изкуство. Валя преподаваше информатика и пантомима. Това рядко, бутиково изкуство, както го наричам аз, по време на социализма нямаше къде да се учи освен от някакви преснимани „на черно“ записи или с голям късмет, донесени от Чехословакия и Полша касети.
Мимовете в България бяха самоуки експериментатори.
На 10 години в пионерския дом на град Русе преподавателка по информатика ми даде следната задача: с трите думи - топка, въже и цвете да измисля история, която да разкажа без думи и всички да я разберат. Старт…
Така в далечната 1982 година в пионерския дом на град Русе в празната стая на втория етаж се запознах с това изкуство, което 40 години по-късно продължава да ме удивлява всеки път, като го наблюдавам и когато го играя.
Какъв е светът на пантомимата, какво не знаем за него?
- Много неща не знаем. Защо вече няма къде да се гледа хубав пантомимен спектакъл? Къде във Виена може да се изучава това изкуство? Никъде. Пантомимата изисква дисциплина. Тялото е твоето изразно средство. Дори пръстите на ръката са важни. Всяко мускулче на лицето играе. Танцът също изисква дисциплина.
Но танцът твърде често се ограничава до красиви, трудни движения, които са повтаряни милион пъти, за да станат безгрешни и изящни. Колко често сме виждали танц със сюжет, танц, който ни разказва история? Един мим трябва да може да изиграе всичко.
Той е героят в спектакъла, но той е и приятелят на героя и съпругата му и любовницата му и кучето, което от време навреме се появява, той е скулптурата на площада, която кучето всяка сутрин препикава по време на разходка.
Превъплъщаването в хора, предмети, животни, различни състояния, създаването на атмосфера само от един човек на сцената е тежка задача, която изисква много репетиции и труд. Твърде често мимът си е и сам режисьор. Той е всичко.
Като деца познавахме сякаш най-много Марсел Марсо. Кои бяха Ваши учители/ кумири?
- В Русе имаше студентска пантомимна трупа, която ръководеше Дидо Липовански. Заедно с баща ми и леля ми, Розмари Де Мео, тогава главен хореограф на Българската национална телевизия, направиха нещо невиждано и нечувано тогава за България.
Спектакълът се казваше „И аз съм Аметика“. Това беше магия от пантомима, джаз танци и стихове на поета Лангстън Хюз. Не знам как мина покрай капките този проект без някой да влезе в затвора, да бъде дисциплинарно уволнен, заплашен с изключване от където и да е било.
Баща ми беше запленен от пантомимата. Той е от изчезващите ренесансови хора, които можеха всичко. Пишеше прекрасно, скулптираше и рисуваше, сякаш беше завършил художествена академия, историята беше негова страст и твърдеше, че за да можеш да си обясняваш нещата, които се случват с теб и около теб, трябва да познаваш историята.
Беше много добър журналист и най-добрият зъботехник в града. Водната топка беше голямата му любов, затова често го викаха като съдия по турнири. Пантомимното студио, което създаде с десетина тийнейджъри, нарече „Въображение“. Там открихме Пинк Флойд, измисляхме истории и ги разказвахме с телата си, експериментирахме и се забавлявахме.
В Националната академия за театрално и филмово изкуство за първи път се откри паралелка "Пантомима" през 1991г. Създател на тази специалност беше професор Васил Инджев. Той държеше студентите, изучаващи това изкуство, да излязат подготвени като универсални бойци от Академията…
Мои учители бяха Александра Хонг, която отвори очите, тялото и душата ми за танцовата пантомима. Учител ми беше Вельо Горанов, чиито репетиции не се различаваха много от тренировките на Нешка Робева, такова беше физическото изтощение, до което ни докарваше. Мисля, че ако Вельо Горанов не беше роден в затворена тогава социалистическа България, щеше да е световно известен мим.
Последните две години с нас интензивно работеше професор Александър Илиев, за всички нас Сашо. Той е другата невероятна, ренесансова фигура учител в моя живот. Мисля, че няма нещо, което Сашо да не знае и да не може да изиграе.
Как в България гледаха на Вашето изкуство? Как Австрия гледа на пантомимата?
- Благодарение на Александър Илиев пантомимата в България до тази година (2024) се изучава в Националната академия за театрално и филмово изкуство и в университета в Пловдив. Мисля, че след неговото пенсиониране специалността ще бъде закрита.
Изучаването на това изкуство дава много голям диапазон от възможности един човек да се развива и реализира в различни други професии…
Самата аз не бях играла пантомима повече от 20 години. Когато се преместих във Виена, отново се върнах към старата ми любов. Интересното е, че усещах себе си така, сякаш не бях спирала. След премиерата на „Срещи“ никой не ми вярваше, че 24 години съм отсъствала от сцената.
Когато човек не използва гласа си, за да се изрази себе си, това как Ви променя в комуникацията с останалите?
- Във всички учебници, занимаващи се с комуникация, пише горе-долу следното: 87 на сто от информацията постъпва през очите; 9 на сто – през ушите; 4 на сто – посредством другите усещания.
Няма нужда да си мим, за да комуникираш без думи, ние си го правим инстинктивно съзнателно и несъзнателно.
В спектакъла „Срещи“ Роман и аз се превъплъщаваме в 10 различни характера на мъж и жена, които се срещат и поради различни причини се разделят, без да отроним една дума. Не си е тръгнал човек от представлението, който нещо да не е разбрал.
Заповядайте на 14.06.2024 г. в "Шуберт Театър". Ще Ви хареса!
/ИКВ/
news.modal.text
