Българският акордеонист Красимир Щерев записва Музикалната академия в София, после учи в Музикалния университет в Грац, завършва Кралската академия в Копенхаген при Могенс Елегаард. Доцент е в Мюнхенския университет за музика и театър от 2015 г. Щерев е член на Виенския звуков форум (Klangforum Wien), който за първи път в историята на ансамблите за съвременна музика открива за него позиция за акордеон, както има за цигулка, пиано, флейта.
Красимир Щерев изнесе концерт на 16 февруари във Виена.
Ето какво разказа той за своя път към големите сцени, за живота си в Грац, за своите учители в професията и за бъдещето на акордеона в рубриката „Неразказаните истории на българите“ на здравият сайт на българите във Виена Sanus et salvus:
Г-н Щерев, какво е за Вас акордеонът?
- Акордеонът е инструмент, при който звукоизвличането става чрез трептяща метална пластина, която започва да трепти под влиянието на въздух, задвижен от меха на акордеона. По този начин инструментът показва своята способност да „диша“, което е една типична способност и на човешкия глас. Там затрептяват гласните струни, отново под влиянието на въздуха.
За мен акордеонът е инструмент, чрез който изразявам творческите си мисли, идеи, настроения и то преди всичко чрез интерпретация на произведения на съвременни композитори.
В България акордеонът преди сякаш бе подценяван като инструмент, Вие как се преборихте да е наравно с цигулка и пиано?
- В България акордеонът се подценява и днес. Той се приема почти единствено и само като фолклорен инструмент.
Да, изучава се в почти всички български университети, но почти никой от тези, които се дипломират, не свирят, ако ли пък свирят - е фолклор. Няма лошо, че свирят фолклор, но много рядко или почти никога не се свири нещо друго в България на този инструмент, а инструментът има далеч по-богати възможности.
В България инструментът не е позициониран, изключвайки университетите, в нито един театър, оркестър, ансамбъл - като част от тези структури. Може би това е една от причините в България да има преподаватели по акордеон, но… не и свирещи акордеонисти.
Да, аз се развивам в една среда в Централна и Западна Европа, в която има малко по-различно отношение към инструмента.
Аз съм член на „Klangforum Wien“ - ансамбълът, който за първи път в историята на ансамблите за съвременна музика въобще откри позиция за акордеон, както за цигулка, пиано, флейта и тн. Акордеонът е пълноправен член в този първокласен ансамбъл за съвременна музика, което пък от своя страна бе много важен сигнал към другите ансамбли от този род…
В България (акордеонът, бел.ред.) е утвърден на фолклорната сцена, защото тя най-много се слуша и защото там най-много се прави. В другите сфери не се прави достатъчно. Това е моят извод след доста години…
А и в България обществото не е особено заинтересувано да се развива съвременно, авангардно изкуство. Тук причините са много комплексни. Мисля, че въпреки всичко един ден обществото ще има крещяща нужда от това изкуство, защото, за да е общество в съвременен европейски структурно-културен вариант, трябва да създава и съвременна, авангардна музикална култура.
Как започна Вашият път към големите сцени?
- Моят път към големите сцени започна съвсем нормално. Казвам за мен! Аз учех в Музикалния университет в Грац (тогава се казваше Hochschule), готвех вечер в ресторант Traminer Weinstube в Грац, за да изкарвам прехраната си и слушах по време на готвене в ресторанта мои записи от Konzerthaus Wien по програмата на австрийското радио Ö1.
Спокойно мога да кажа, че това също е път към големите сцени. Всъщност, всички сцени са еднакво важни: и тази на село, и тази на Berliner Philharmonie.
Просто ние хората искаме едната да е по-важна от другата, но в крайна сметка в момента, в който един или повече души изпълняват нещо пред други хора, имаме сценична ситуация и тя вече е уникална. Така че за мен всяка сцена е важна и всъщност името на сцената не е толкова важно. В крайна сметка сцената я прави този, който е на сцената, а не сцената - него.
Какво мислите за живота в емиграция?
- Животът в емиграция въобще не ми харесва и никога не ми е харесвал. Доста ужасно нещо е това. На мен ми е харесвала работата, възможността да се уча и развивам, но не животът в емиграция, а и аз не съм емигрирал, аз съм отишъл да уча.
Само че, 99 на сто от хората там те приемат и третират като емигрант. А аз де факто съм дал и давам живота си за културата им.
Много често се прибирам в България. Почти всеки месец, та дори и за малко да е, просто имам нужда от това. Изключително много пътувам, така че дали ще е още един полет, не е голям проблем за мен. Просто е много важно да съм си вкъщи, в България!
Всички други „станции“ са само работни. Аз, ако няма да работя, просто не съм там, веднага съм в България. В България уча редовно много нови партитури и се подготвям за голяма част от концертите, които са къде ли не по света.
Какво искате още да постигнете в музиката, с акордеона, в живота?
- Той, животът, сам показва какво трябва да постигнем. Моите цели са били винаги насочени доста в бъдещето. Бяха ме питали в едно друго интервю какво мисля за бъдещето на акордеона.
Моят отговор бе: „, …ами, ако успеем да свирим на акордеон на Марс, то вероятно сме успели в бъдещето, но да видим“. Във всеки случай предстоят няколко столетия усилен труд на поколенията с инструмента...
Интервюто е публикувано със съкращения. Пълния текст може да видите тук.
/ИКВ/
news.modal.text
