Преживяването от актьорската професия е много трудно, казва лордът на израелския театър Алберт Коен пред БТА
„Преживяването от актьорската професия е много трудно. Млади хора не могат да купят килограм картофи за семейството си. Получават 3000 шекела, от които се взимат и данъци. От това не може да се живее. Но всички са съгласни, понеже много обичат изкуството“. Това разказа пред БТА роденият в България израелски актьор Алберт Коен.
Той е в София за премиерата на документалния филм „Алберт Коен – лордът на израелския театър и кино“. Заглавието е режисирано от проф. Александър Илиев. Представянето му ще се състои на 23 октомври (неделя) в Народен театър „Иван Вазов“.
„Този филм беше наистина голямо щастие за мен, понеже човек в такава възраст – на 90 години, му се иска някой все пак да запомни това, което е направил. Човек може да запомни с ушите и очите си, но да се запомни по този истински кино начин – това е много приятно за мен. Почувствах, че тези 90 години съм ги изживял в учене на прелестни представления. С най-голямо удоволствие мога да кажа наистина прелестни представления, защото съм играл във всички големи и изпитани пиеси“, коментира Коен.
Преди да се поклони пред публиката на сцената на първата ни трупа, израелският актьор се срещна с възпитаници на столичното 134-о средно училище „Димчо Дебелянов“. Там той отговори на техните въпроси, свързани с кариерата му в чужбина и първите му стъпки на театралната сцена в България.
„Имам много приятни спомени от Народния театър. Един такъв е с моя голям учител Николай Масалитинов. В този театър се учи изкуство на Станиславски. Станиславски е голям възпитател на театъра и аз съм напълно зрял в неговото изкуство“, разказва актьорът.
Алберт Коен напуска България през 1949 г., за да започне работа в Израел. По думите му обаче не знаел и една дума на иврит. „А знаете, че актьор, който не знае език, е загубен“, допълва още лордът на израелския театър.
Пред БТА той разказа за първия си и единствен опит да се завърне обратно в България, за опита си с пиесите на Антон Чехов и за най-щастливите години от театралния си живот.
Господин Коен, неотдавна казвате, че децата са най-веселата публика. Какво Ви носи контактът с тях?
- За човек като мен, който има толкова дълъг път в тази професия, естествено, че децата са най-хубавото дело, което съм могъл някога да направя - моите деца и чуждите деца. Децата, които съм възпитал през тези 90 години живот – много от времето е тук, в България, след това в Израел – това е за мен голям успех. Може да се каже, че аз съм възпитал хора, които след това са станали инженери, артисти, дърводелци. Това е голям успех.
Важното, което аз съм имал в моя живот, е театърът, с който се захванах благодарение на моя баща. Той нямаше всъщност нищо общо с театъра. Той се занимаваше с оптика, който знаеше всичко научно от своя шестгодишен престой в Германия. И затова по време на фашизма той приемаше в своя магазин в София всички германски войници. Нужни са им били очила и влизаха в неговия магазин понеже той знаеше немски.
Същото получи и моят син, който е негов внук. Той получи този много приятен предмет на учене и можеше да стане оптик, но успя да получи нещо друго – той е режисьор на детски театър, който е английски, американски, френски, японски… Той превежда на иврит и всички еврейски деца в Израел познават неговата дейност.
Какви емоции предизвика у Вас работата по документалния филм „Алберт Коен – лордът на израелския театър и кино“?
- Този филм беше наистина голямо щастие за мен, понеже човек в такава възраст – на 90 години, му се иска някой все пак да запомни това, което е направил. Човек може да запомни с ушите и очите си, но да се запомни по този истински кино начин – това е много приятно за мен. Почувствах, че тези 90 години съм ги изживял в учене на прелестни представления. С най-голямо удоволствие мога да кажа наистина прелестни представления, защото съм играл във всички големи и изпитани пиеси. Играл съм във всички Чехови пиеси, всички на Достоевски, Шекспир, Молиер. Можете да си представите, че това е едно страхотно, голямо дело.
Имате ли любима роля?
- След 90 години страхотна работа да играеш почти всеки ден – играл съм и три-четири пиеси на ден – това е труден живот. Но все пак бих предпочел да го направя още веднъж. Защото тези класически пиеси са големите възпитатели в цял свят. Играл съм във всички Чехови пиеси. Те не са много. Той е написал 12 пиеси, а пък заедно с това е имал 1500 най-различни хумористични публикации във вестници. Тези 12 пиеси са прелестни и за мое голямо щастие, след 18-годишна възраст съм играл във всичките.
Символично в неделя ще се завърнете в Народния театър – кой е най-паметният момент, който сте изживял на неговата сцена?
- Имам много приятни спомени от Народния театър. Един такъв е с моя голям учител Николай Масалитинов. В този театър се учи изкуство на Станиславски. Станиславски е голям възпитател на театъра и аз съм напълно зрял в неговото изкуство. Защото другият вид театър не ми помагаше още преди това, когато бях вече актьор. В същото време си спомням и Лико Йосифов, който също имаше театър – много симпатичен и много добър. И имаше същия този навик да се играе по системата на Станиславски. Днес в Америка, в Германия, във Франция – навсякъде, се учи системата на Станиславски.
Кога най-често в ежедневието се връщате към спомените от България?
- Спомените от България са винаги с мен. Има една главна причина винаги да помня България. Аз излязох от страната на около 18 години. Напуснах театъра тук. Напуснах баща си, майка си, сестра си. Напуснах, защото един мой много добър приятел - Хескияу, ми каза да заминем за Палестина – тогава се казваше Палестина, не беше още Израел – понеже там има театър, който играе точно системата на Станиславски. Това беше Народният театър на Израел. И аз го послушах.
Напуснах всичко и отидохме в едно селце, където ни изпратиха понеже това беше нещо като лагер за хора, които идват в Палестина. Един ден отидохме в градчето наблизо. Той ми беше обещал, че знае иврит, аз нищо не знам – нито една дума. Влязохме в този град и видяхме две момиченца, които си говорят помежду си. Човек, който не познава обаче този език, може да полудее. Аз го попитах моя приятел какво си говорят тези деца и той ми отговори: „Този иврит аз не го знам въобще“. А знаете, че актьор, който не знае език, е загубен. Бяхме в страхотно положение… Това е най-лошото приемане на двамата много добри български актьори в Израел.
През годините след напускането на страната през 1949 г. обмислял ли сте завръщане в България и изграждане на кариера в страната?
- Имах едно завръщане. Хескияу и аз бяхме войници. Дадоха ни отпуск от две седмици и тогава решихме, че не можем да живеем вече в тази страна. Нито една дума иврит не знаехме. Решихме тогава да отидем в Хайфа, където имаше винаги български параход, който в сандъци носеше портокали. Ние взехме един сандък с портокали и влязохме вътре. Параходът отпътува, бяхме при кюмюра вътре. През цялото време обаче ние не мърдахме. Когато стигнахме в Бургас, излязохме от там. И капитанът ни обяви за луди и ни каза, че веднага ни изпъжда от тук. Ние нямахме и паспорти даже. И след четири дни в Бургас се върнахме. Тогава решихме, че трябва да останем и да учим иврит.
Какво продължава да Ви вълнува днес като артист?
- Вълнувам се, когато се явява някой писател, който е чудесен. Толкова обичам да играя в такива пиеси. И ми се случва доста пъти. Не напоследък, но много пъти е имало такива писатели, които са се научили как се пише. Не става да пишеш глупости, трябва да знаеш нещо, което те вълнува, което те кара да направиш друг вид живот. Имаше такива няколко писатели. Един, два до трима души. Но такъв като Ханох Левин нямаше друг. И затова беше страхотно, когато той започна първата пиеса с нас през 1970 г. и почина на 2000 г. Имаше точно 30 години живот и ние играхме всички тези години с него. Това бяха най-щастливите години в моя театрален живот.
Отбелязахте 90-годишнината си през юни с юбилеен концерт с участието на Вашите синове и внуци. Виждате ли в тях свои последователи на културната сцена?
- Нито един от моите внуци няма да бъде актьор. Но всички са вече музиканти. Те всички свирят във филхармонията. Един от тях свири в младежката филхармония, в Израел. Други свирят на най-различни инструменти. Музиката е техният живот. Не театърът. Театърът не ги вълнува.
Моята внучка Лени е режисьор. Тя е вече на 29 години и тя завърши университета в Израел и е написала много хубав сценарий, който трябва да се предаде сега на професорите и ще има диплома, че е станала кинорежисьор. Но не театър.
Определяте паузата в културния живот около пандемията като „затвор“ – как преодоляхте този период?
- Денят, в който Александър Илиев и екипът бяха при мен, беше страхотен. Защото приблизително в същото време трябваше да направя около 18-19 представления. И за всички получих съобщения в телефона, че са прекъснати. Цяла година всичко беше прекъснато от коронавируса. Тогава си казах: „Ето на, прекъснаха ми живота“. Аз съм още актьор. Прекъсват ми живота заради тази странна болест. Мина тази вълна, при втората нещата не бяха така. Сега имам около 35 представления. Свършвам тук и веднага пътувам.
Какво друго според Вас може да накара един артист да се чувства „като в затвор, без да е престъпник“?
- Преживяването от тази работа е много трудно. Има млади хора, които ме питат как ги правя тези работи. Нямат пари да купят килограм картофи за семейството си. Взима 300 шекела на представление. Има, да речем, 10 представления. От тези 3000 шекела се взимат и данъци. От това не може да се живее. И това е днешната заплата в Израел. Но всички са съгласни, понеже много обичат изкуството. Просто не могат да живеят.
Какво е за Вас свободата и кога се чувствате най-свободен?
- Чувствам се най-добре, когато пиесите се играят и никой не ти казва „Недей идва“. Това е като да са те изпъдили от вкъщи. Аз ги разбирам, но все пак усещането е, че все едно някой ти казва, че не си нужен.
Репортер - Гергана Николова
Оператор - Любен Младенов
Монатж - Валя Ковачева