В театъра не е важно да си първи, а публиката да те оцени и да те обича, казва актрисата Грациела Бъчварова

В театъра важното не е дали си първи или втори, а публиката да те оцени и да те обича, каза в интервю за БТА Грациела Бъчварова, която навърши 89 години в деня на първата премиера на Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ за неговия 102-и сезон. Тя не успя да види новия прочит на пиесата „Инстинктът“. Поради затруднения в придвижването, актрисата напоследък не излиза от дома си, но живо се интересува от творческите постижения на Варненския театър, в който е изиграла над сто роли. Тя е родственица на Стоян Бъчваров и наследница на Лоловия род, от който произхожда именитата ѝ колежка Татяна Лолова.

Какви са най-ранните Ви спомени, свързани с театъра? Чували ли сте разкази за първото представление на „Инстинктът“ от Анри Кистмекер, поставено от Вашия родственик Стоян Бъчваров през 1921 г., с което започва историята на Варненския театър? 

- Помня разказите на баща ми Васил, който е племенник на Стоян Бъчваров, а също така е работил с него. Тяхната родствена връзка е много здрава. Стоян Бъчваров е роден след като неговият баща вече е убит на фронта. Били са четирима братя. Той е най-малкият, а най-голям е моят дядо по бащина линия, който всъщност отглежда останалите трима. Единият от тях става лекар в Добрич, другият – агроном, а Стоян първо е учител, после артист. Те бяха много сплотени и всички ми бяха като дядовци, защото аз не помня моите родни дядовци. Затова наричах Стоян Бъчваров „дядо Бочи“. Той взема под крилото си в София баща ми, докато още е неориентиран. Там бяха и моите първи срещи с театъра, именно благодарение на него. За едно дете на седем години бе голямо преживяване да седне на първите редове, пред него да се отвори завесата и то да усети онази миризма, която сегашните зрители не познават, на етер и лепило, с което се правеха декорите навремето. Първите ми спомени са за българска пиеса с жива вода на сцената и големи кошове, в един от които седи мъничък човек. Баща ми се наведе на ухото ми и каза: „Виж, това там е дядо ти Бочи“. 

Той пазеше много книги от онова време, но за съжаление при преместването от Добрич във Варна, съм ги изгубила. Имаше и пиеси, възможно е там да е била и „Инстинктът“, която сега поставиха с нов превод. Баща ми е разказвал какво вълнение е било за Стоян Бъчваров и жена му – буля ми Коля (Николина Бъчварова) да играят партньори в това първо представление и какво огромно напрежение е носил той като постановчик, защото е събрал трупа от свои колеги, големи артисти, за да сложи началото на Варненския театър (репетициите започват на 13 февруари 1921 г., а премиерата на „Инстинктът“ е на 12 март). Трябва да се подчертае, че тогава българските артисти са се интересували много от европейската култура и литература. Стоян Бъчваров е руски възпитаник и е попил там интерес към литературата, към опознаването на нови творби. След „Инстинктът“ той поставя „Разбойници“ на Шилер, с което от съвремието се хвърля в дълбоката класика. 

В театъра във Варна татко е бил и суфльор, и испициент или както казваше: „Аз бях две години момче за всичко“. Разказвал ми е как вечер след премиерите, тези хора с нищожни заплати отбелязвали събитието като сварявали голяма тенджера боб и се събирали в най-голямата гримьорна да изядат тази обща гозба. Това им бил празникът, с който да се поздравят, че са успели. След това (1923 г. след смяна на властта в общината – б.а.) тъмните сили във Варна се надигат и свалят Стоян Бъчваров, а той си заминава в София. 

Какво беше Вашето начало във Варненския театър?

- Още докато бях студентка във ВИТИЗ в София беше ясно, че ще започна работа на варненска сцена и отидох да видя тяхно представление по време на национален преглед на българската драма. И си казах: „Господи, това ли е представление на Варненския театър?!“ и се запитах какво ще правя аз там. Не помня пиесата, но бяха пет еднакви жени, всички руси. На следващата вечер обаче гледах прекрасен спектакъл на Борис Тафков, театър с различен поглед и режисура. Вече завършила ВИТИЗ, докато бях бременна, от Добрич дойдох да видя „Хамлет“. Уникален спектакъл на Вили Цанков! Иван Кондов играеше Хамлет, великата Ана Феликсова - Офелия, Петър Златев - Хорацио. 

Започнах да играя в театъра във Варна на 25 години и вече бях снимала филма „Стубленските липи“, но в началото изпитвах голям ужас. Първият човек, който ми подаде ръка, бе Ана Феликсова. Тя ми каза, че ще ми бъде трудно, защото жените в трупата са много и борбата е голяма. Посъветва ме обаче да отстоявам себе си. Другият, който ме пое, бе Христо Динев. Той познаваше баща ми. После с дъщеря му Катя Динева станахме първи приятелки, но наистина трудно ми тръгна във Варна. 

Дойдоха Николай Савов и Димитрина Гюрова (Бог да прости всички, които споменавам, те са вече в горния театър, в по-добрите измерения!) и направиха „Лукреция Борджия“. Взеха състава от Сливен, с който бяхме завършили един випуск във ВИТИЗ, но аз получих една малка роличка на отровителката в последно действие и нямах истински дебют на варненската сцена. Стана обаче нещо интересно. В деня след премиерата на този спектакъл ми се обади съпругата на един от предишните директори, която е голям фен на театъра. Тя ме нарече „новата ни актриса“ и каза, че никога няма да забрави моя глас, присъствието ми и „очите, които безмълвно играят“. 

След това вече получих главна роля в една българска пиеса, но макар и с моите колеги, не се чувствах в свои води, защото съм лирико-драматична актриса, а ме слагаха да играя субретки. И това продължи няколко сезона, в които мога да откроя само едно представление, руската пиеса „Площада на котвите“ с Петър Велчев и Ина Русева. Там вече мога да кажа, че бях аз.

В най-бляскавите години на театъра във Варна, през 60-те, Николай Савов и Димитрина Гюрова поставиха великолепни спектакли. Катя Динева и Дора Стаева бяха блестящи, направиха великолепни роли. Дойде Цветан Цветков, една-две години по-късно и Станчо Станчев, събра се едно младо талантливо поколение. Тогава започна и моят възход, първо с „Майстори“ на Рачо Стоянов, където играх Милкана. Бяхме два състава, в първия беше Йорданка Кузманова, но съдбата се преобърна за мене, защото бяха прекратени репетициите временно, а после, щом ги възстановиха, тя вече бе заета в София и аз останах титуляр. Гостувахме с това представление в Киев и на една среща с журналисти, където бяха поканили само заслужилите артисти, попитали нашия директор Николай Парушев къде съм, защото искали да разговарят с мен. Намери ме един народен артист от СССР и ме представи пред журналистите като каза, че съм родственица на Стоян Бъчваров. 

Според Вас кое е най-важното при работата на актьора с драматургичния текст и нещо променило ли се е през годините? 

- По принцип най-важното трябва да бъде работата на режисьора и артистите при разработката на текста. Там е фината част, да стигнеш до детайла, да определиш кое е най-важно в характера, кое ще излезе напред, кое ще остане в подтекста. Има хора, които започват отвън навътре да работят, а други обратно, това е въпрос на стил. Промени се обаче светоусещането. Покрай Брехт и модерния театър се разместиха пластовете и словото. Започна да се говори без да се обработва много текста, уж простичко, но дори в тази простота, трябва да има акцент, а понякога се налага да се напрягам да чуя какво става. Аз не смятам, че Брехт е работил така и се убедих в това на едно турне в Германия. Там гледах неговия театър и разбрах, че те се движат по Станиславски и Брехт е в драматургията, но работата на актьорите е динамична, ярка, точна. 

Модернизацията на епохите се отразява и на театрите. Все още академично работят в Театрална работилница „Сфумато“ на Маргарита Младенова и Иван Добчев. Поздравих и колегите във Варна за постановката „Тютюн“ миналия сезон, защото това е много добре спят спектакъл, в който всеки е на мястото си и прави каквото трябва. Това го доказаха и гостуванията в столицата, когато софиянци откриха, че Варненският театър е театър, а не е просто една събирателна трупа. Много години се говореше за него, че е „имперски театър“, не пътува, отчужден е и затворен в себе си. После имаше забвение и никой не се интересуваше от провинциалните театри, но слава богу, в последните години стана раздвижване. Аз обаче смятам, че ако варненци обичат колкото пловдивчани своя град и културата, ще съберат средства да се направи първа копка за нова зала за опера и симфонични концерти. 

Кои са любимите роли, които сте играли?

- От моя списък с над сто роли в театъра, аз си избирам около десетина. Мисля, че това са моите постижения. Сред тях е дори Малама във „Вампир“, която аз не исках да играя, но стана една от най-интересните. Когато гостувахме в Кърджали, дойдоха няколко театроведи, които казаха, че за първи път виждат битова пиеса, изиграна от мен в класическа драма, дори гръцка трагика. Аз целях да разбера душата на тази жена, какво търси тя. 

Започнах артистичния си път с висок старт с ролята на Мила във „В полите на Витоша“ в Сливен. Тогава моят син беше на петдесет дни и от сцената чувах плача му в гримьорната, докато пишех писмо на Христофоров. После идва ролята ми в „Майстори“ вече във Варна. Не мога да не отбележа също „Събота, неделя, понеделник“ на Едуардо де Филипо. Режисьорът смяташе, че няма коя друга актриса да изиграе италианка и мисля, че успях наистина, защото ме поздравяваха с думите „Браво, Маняни!“. Сред десетте ми предпочитани е и „Чайка“ на Чехов, където първо играх Нина Заречная и след двайсет години – Аркадина. 

Помня два сюблимни момента, в които плачех от емоцията, която поемам от публиката. Когато играх във „Вампир“ от Антон Страшимиров и в „Професията на г-жа Уорън“ от Бърнард Шоу. Тогава от аплодисментите усетих, че съм доставила радост на варненци, а какво е артистът, ако неговата емоция не стигне до залата?! При това и в двете, забележете, бях дублираща актриса и ставах като впрегатен кон, защото се състезавах със себе си. Неслучайно тези пиеси ми донесоха и награди. 

Как приемате съвременния театър, в който се полагат често много усилия за визията, сценографията, костюмите, външната форма?

- Ето това е разликата. Ние имахме душевен театър, в който искаш да покажеш емоцията и същността на героя си. Сега има форма, почва се от външното, търси се ефектния момент, затова аз казвам, че съвременният театър губи много. Забелязва се обаче напоследък връщане, и то на млади хора, към работата на Любен Гройс. Затова посочих спектакъла „Тютюн“, в който режисьорката Бина Харалампиева е върнала емоцията на моите колеги. 

Винаги съм казвала, че моят късмет е, че останах варненска актриса, въпреки че бях поканена в Народния театър, но в София може би щях да бъда една от многото. Тук се борихме няколко актриси за правото да бъдеш първа, но давам това място на Катя Динева. Аз винаги съм била между първите, но никога първа, това е моята оценка. Но не е важно кой е първи и кой втори, важно е публиката да те оцени и да те обича.  

Репортер и оператор - Валентина Добринчева

Монтаж - Габриела Теллалова

Към 17:54 на 29.03.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация