site.btaНяколкостотин малки, големи и пет още по-големи рози „танцуват“ на сцената на Сатиричния театър

Няколкостотин малки, големи и пет още по-големи рози „танцуват“ на сцената на Сатиричния театър, заедно с някои от най-добрите артисти на трупата. Заслугата е на актьора и режисьор Николай Урумов, който поставя „Когато розите танцуват“ от Валери Петров.

„Всичко на тази сцена пулсира – от осветление през музика, през мултимедия, през душите и туптящите сърца на актьорите, и трепета в ръцете на сценичните работници, които трябва да извършват промените. Всичко е един пулсиращ организъм“, казва пред БТА Николай Урумов. Това е неговата четвърта режисьорска работа след „Провинциални анекдоти“ от Александър Вампилов, „Криворазбраната цивилизация“ на Добри Войников и „Милионерът“ от Йордан Йовков.

„В „Когато розите танцуват“ темата е за любовта. Любовта е нежна и красива, такава каквато я е описал Валери Петров. И, макар понякога да е горчива или болезнена, в крайна сметка, тя е красива. И ние, чрез Валери Петров, разглеждаме любовта във всичките ѝ аспекти и ракурси, в различните възрасти, поставена в различни обстоятелства. Но, в крайна сметка, самият Валери е нежен човек и тази нежност е вплетена – и в пиесата, и в спектакъла“, коментира Урумов.

Представлението се състои от три новели за любовта при различните възрасти, свързани чрез двама герои – Младият и Старият. Те спорят за това колко струва любовта и достойна ли е тя за розите, които Младият иска да й поднесе. По своеобразен начин са показани две гледни точки към живота – на младите и старите. „В нашето представление има актьори от всички поколения – от 18 до 70-годишни. Това е, ако говорим в конкретика, а ако говорим в преносния смисъл, тук са актьори с опит и такива, които прохождат на сцената, но трудно би се различило кой е прохождащият. Защото всички излъчват увереност и самочувствие, с което доказват, че имат стабилното присъствие на сцената“, обобщава режисьорът.

В „Когато розите танцуват“ сценографията е на Марина Райчинова, музиката е на Христо Намлиев, пластика – Татяна Янева. Ролите изпълняват Ана Вълчанова, Боян Арсов, Димитър Баненкин, Станислав Кондов, Ивайло Калоянчев, Лана Гекова, Константин Икономов, Любомир Ковачев, Мартин Желанков, Никол Георгиева, Полин Лалова, Снежана Тачкова и Стефания Кочева, Данаил Николов. Участват студенти от класа на Калин Сърменов (директор на Сатирата) в театралния колеж „Любен Гройс“ – Белослава Ангелова, Мила Пейова, Никол Николова, Виктория Василева. Драматург е Михаил Тазев, помощник-режисьори са Емилия Крайчева и Цветелина Симеонова.

Николай Урумов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за любовта, нежността и красотата в творчеството на Валери Петров, за тъжното безветрие на старостта и как „когато розите танцуват, дори старикът става млад“, за кастинга на представлението и какво би казал авторът, ако имаше възможност да гледа. 

Г-н Урумов, защо, както казвате Вие, това е най-нежната и най-красивата българска пиеса?

- Защото Валери Петров я е написал така (усмихва се – бел. а.). Познавам пиесата още от моето детство. Валери Петров ми беше любим автор. Изчел съм цялото му творчество, още в ученическите си години. Навремето ме приеха във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ – бел. а.) с монолог на Младия, точно от тази пиеса. Стихотворенията, с които влязох в академията, също бяха от Валери Петров. Така че Валери Петров ми е много любим.

В „Когато розите танцуват“ темата е за любовта. Любовта е нежна и красива, такава каквато я е описал Валери Петров. И, макар понякога да е горчива или болезнена, в крайна сметка, тя е красива. И ние, чрез Валери Петров, разглеждаме любовта във всичките ѝ аспекти и ракурси, в различните възрасти, поставена в различни обстоятелства. Но, в крайна сметка, самият Валери е нежен човек и тази нежност е вплетена – и в пиесата, и в спектакъла.

Виждал съм Валери Петров, но не съм комуникирал с него – заради някакво мое, не бих казал страхопочитание, а по-скоро усещане у мен – че не знам дали съм дозрял до това да го спра, да го поздравя и да му кажа нещо лично. Просто съм се разминавал с него... Радвал съм се, че го виждам, кимвали сме си и толкова. Но сега, с работата по „Когато розите танцуват“, като че ли разговаряме вече... Осмелих се да разговарям с него чрез тази пиеса...

Какво би казал той, ако имаше възможност да гледа представлението? Какви са рисковете, когато посягаш към Валери Петров?

- Има рискове, защото днешното време е малко по-арогантно, малко по-рязко, малко по-грубо. Но ние, чрез тази пиеса – за да бъдем верни на автора – грубостта липсва в нашия спектакъл. И аз мисля, че той би се зарадвал да види отново – чрез неговата нежност, чрез неговата благост, чрез неговата доброта, чрез неговата деликатност – да разкажем това, което го е вълнувало, и което ни вълнува нас. Така че, мисля, че би ни поздравил.

Как изглежда „тъжното безверие на старостта“ и вярно ли е, че „когато розите танцуват, дори старикът става млад“?

- Ами да, така става. Защото и в живота, нерядко сме го срещали. За любовта няма нито възраст, нито граници. Макар и звучащо клиширано, то си е така... Няма време. Тази любов не може да се планира. Не може да бъде отрязана, отсечена. Тя е нещо извън. Тя е магия. Тя е вълшебство. И затова Валери Петров използва изразните средства на театъра – с магичността и вълшебните изненади, които театърът може да поднесе – да разкаже тази история. И ние сме му верни...

Аз открих в един ред от текста, в който той казва – ето тук хвърлям синя светлина, там – жълта, там – червена, и сякаш ти се движиш по театрална сцена. И ето това ми звънна на мен и си казах – да, ще използвам изразните средства на вълшебство и магичност на театъра, за да разкажа тази история. Бягайки от някакъв бит и някаква реална среда, за което много ми помогна Марина Райчинова – нашата сценографка и художник на костюмите, и Христо Намлиев – с прекрасната магична музика, и вълшебните танци на Татяна Янева.

А това „тъжно безверие“ ще го усетим ли от сцената?

- Ще се усети, защото има много хора, обезверени от живота си днес. Когато си до такава степен отчаян, инерцията на това безверие те носи и ти не можеш да забележиш красивите неща, които те обграждат. И някой трябва, по някакъв начин, да те събуди. Някой трябва да махне паяжината на безверието, за да се събудиш и да видиш красотата наоколо. Мисля, че в нашето представление сме се постарали това да се случи.

В предишната версия на пиесата участват съвсем младите тогава Ицхак Финци, Вели Чаушев, Лиляна Апостолова, Татяна Лолова, Невена Коканова, Никола Анастасов, Иван Андонов, Васил Попов... Как разпределихте розите 60 години по-късно?

- Вчера имаше художествен съвет и първата голяма, положителна оценка към мен беше, че съм направил правилния кастинг. И аз мисля, че всеки е на своето си място и всички тези, които ще ги гледате, това са днешните големи. Това са утрешните големи. Това са големите на вдругиден.

Има ли млади и стари артисти в това представление?

- Тогава, в 1959 година, Ицко Финци, който е играл Старият, е бил на 26. В нашето представление има актьори от всички поколения – от 18 до 70-годишни. Това е, ако говорим в конкретика, а ако говорим в преносния смисъл, тук са актьори с опит и такива, които прохождат на сцената, но трудно би се различило кой е прохождащият. Защото всички излъчват увереност и самочувствие, с което доказват, че имат стабилното присъствие на сцената.

Красотата ще спаси ли света, г-н Урумов?

- Поне така са казали великите умове. В нашия спектакъл, една от героините си е загубила шалчето, след това го намира. И когато разчитат какво пише на шалчето, се оказва, че това е мир на всички езици. Така че това също е едно малко намигане и едно малко послание от Валери Петров.

След премиерата на „Когато розите танцуват“ през 1959 години, пиесата се играе още пет сезона. Какви са Вашите очаквания?

- Моите очаквания са и този спектакъл да има същия успех и да се играе по същия начин – толкова дълго. Дори и повече. Бих се радвал. И съм убеден. Аз вярвам на колегите. Те играят с много голям плам и жар. Обичат си представлението. Най-интересното е, че си помагат извън това, което публиката вижда. Мисля, че успях да им внуша и да ги обединя като екип. Нашата работа е екипна и тук е много важно, във всеки един момент, всеки да се грижи за другия. Много съм доволен и от техническите служби, защото това е технически сложно за осъществяване представление. Имаме и мултимедия, имаме и разни акробатични, и други номера. Осветлението е живо, осветлението пулсира. То не е да кажеш – „Заковахме три прожектора и вече започна спектакълът!“. Музиката също е жива – влиза, излиза, ту минава във фон, ту е изнасяща, изтласкваща напред актьорите.

Така че с две думи, всичко пулсира на тази сцена  – от осветление през музика, през мултимедия, през душите и туптящите сърца на актьорите, и трепета в ръцете на сценичните работници, които трябва да извършват промените. Всичко е един пулсиращ организъм.