site.btaСпектакълът е живо същество, което трябва да има взаимодействие с битието, в което живеем, смятат създателите на „Жар театър“

Един спектакъл е същество, което трябва да поживее и да се развие, за да се усети дали времената ни имат нужда от него. Винаги сме искали нашите творби да имат пряко взаимодействие със смисъла на битието, в което живеем в момента, казаха пред БТА Елена Пап и Пламен Радев, които са създатели на българската мим-формация „Жар театър“ през 1994 г. Те представиха своя уличен спектакъл „Душа: пробуждане“ на 31-ия фестивал „Варненско лято“. Той е показан премиерно преди една година, но във Варна за първи път зрителите го видяха в обогатен и развит вариант с огнена мимодрама, музика на живо от композиторите Йордан Владев и Силдар Борисов - Дари и с участието на 12 артисти.  

Спектакълът е посветен на събуждането на душите от летаргичния сън, в който много често изпадаме без самите ние да знаем, живеейки, завъртени в ежедневните неща, като че ли в някакъв унес забравяме важните неща, нашите лични ценности, сподели Елена Пап. Тя уточни, че персонажите в действието са връщане към устойчиви архетипове, изявени в митовете и легендите, които са базови за тяхното творчество, особено свързаните със заспиването и хипнотичния сън на душата. Представлението е алегория и не назоваваме героите в него, оставяме зрителите да четат образите по свой начин и се надяваме това, което видят, да намери отклик в тяхното лично разбиране за света, каза Пламен Радев. 

Вашата трупа скоро ще навърши 30 години. Как развихте за тези години своето толкова специфично изкуство?

Пламен Радев: Ние сме една от първите независими театрални компании в България. Започнахме от самото начало в зората на демокрацията. Пантомимата е нашата специалност и затова тръгнахме с нея, както и с клоунада и детската програма „Вкус и ценности“ и постепенно започнахме да добавяме още средства. Винаги сме имали интерес към огнения театър във всичките му разновидности. Затова се нарекохме „Жар театър“, изхождайки от желанието да работим с хора, които имат същата жар в сърцата си, защото тя прави нещата на сцената истински и живи. Ние не се определяме само с една форма, не искаме да правим само чиста пантомима, да експериментираме или да възстановяваме стари форми. Тръгваме от материала, от това, което искаме да кажем и тогава решаваме с какви средства ще го направим. 

За първи път използвахме огън в наш спектакъл през 2006 г. с гост-артисти. Започнахме да търсим, да експериментираме, изпращахме наши колеги в чужбина, учихме се и през 2010 г. беше първият ни голям спектакъл „Огнени мистерии“, който постави началото на това, което се опитваме да правим в огнените изкуства. Това е един нов жанр, който нарекохме огнена мимодрама. Специфичното за него и разликата от останалите колеги е, че ние се опитваме да използваме огъня в театрален контекст. Да не е само забавление и шоу, а да има причина да изглежда по този начин, да създава образ. Огънят е наш партньор в драмата. 

Елена Пап: Това, което е устойчиво за нас през всички тези години, е позитивното послание и съдържанието, което влагаме в спектаклите. Винаги ни е водила мисълта на Елена и Николай Рьорих „когато навън е така тъмно, нека да помислим за светлината“. Нашият почерк е да помагаме на обществото да върви към светлината, любовта и истината чрез изкуството. За нас то е вид медиация, много важни са живото представление, актьорският състав, зрителите, които гледат. Това е нещо уникално, което се случва само в този момент и точно затова е живо и въздейства на всички. Представлението е най-успешно, когато затрепти въздухът и всеки започне да усеща другите. 

Колко често правите продукции и къде ги представяте?

Елена Пап: Това е динамичен процес, защото ние продължаваме да се учим, да търсим и експериментираме. Нашите спектакли нямат повторяемост, след излизането на премиерата те продължават да растат, да се развиват, добавяме им нови форми и визия. Те самите са същество, което има собствен живот. Не държим постоянно да правим нови, обикновено изчакваме съществото да се развие, да порасне, да поживее и тогава усещаме дали времената ни имат нужда от него. Винаги сме искали нашите спектакли да имат пряко взаимодействие със смисъла на битието, в което живеем в момента. Правим може би един нов годишно, тъй като са големи, изискват сериозен репетиционен процес и голям екип, обикновено между 9 и 15 души. Правим не само огнена драма, а и спектакли на открито със светлина или големи карнавални кукли, които сами изработваме. В курорта „Св. св. Константин и Елена“ направихме такова шествие преди дни. Програмата ни „Вкус и ценности“ за малки деца и семейна публика са голямо направление в дейността ни с 4-5 спектакъла годишно, които играем на различни места. 

Имате ли участия във фестивали и общи спектакли с други колеги? 

Пламен Радев: Фестивали и големи общностни събития са наша естествена сцена. Общи участия с колеги не се случват много често, едно от тях бе откриването на домакинството на Пловдив като Европейска столица на културата през 2019 г. Пътуваме и гостуваме извън страната. 

Елена Пап: Не правим много копродукции, защото нещата ни са доста различни, никой друг не прави мимодрама. Иначе държим топла връзка с колеги от пантомимата и кукления театър, някои ни стават партньори. Имаме колеги от чужбина, които са били при нас на обмяна, а наши ученици развиват опита ни в Англия, Франция, Германия, Йордания. Работим с доста младежи, които идват по европейски програми за година и повече. Сега разработваме в Ябланица, благодарение на Национален фонд „Култура“, един „огнен“ център, който искаме да развием, за да правим съвместни проекти с колеги и лятна академия. 

Имате голям опит като независими артисти. Смятате ли, че българското театрално изкуство се развива добре в момента и подходящи ли са системите на финансиране? Необходима ли е държавната дотация за сектора или както смятат някои, качествената култура трябва да се издържа сама?

Пламен Радев: Нашата форма е с безплатни спектакли или в общностни събития и фестивали, но смятам, че трябва да се разчита на държавата, защото самофинансирането води до комерсиализация и изпростяване. Това не е само по причина на публиката. Когато се търси масовата публика и голям търговски ефект, това води до системата с „мечките“. 

Елена Пап: Когато има желание образованието и изкуството да са водещи в развитието на обществото, те трябва да бъдат финансирани. Да ги оставиш да се самофинансират не е много далновидно. Не говорим за подаряване на средства, където имаме обратния ефект, защото артистите спират да се интересуват от публиката си, а между тях има много топла връзка. Според мен доста добре се работи чрез проекти. Добре е финансирането да бъде колкото може по-децентрализирано, защото всяка община знае от какво има нужда и може да потърси силните си страни, за да си изгради културна политика. В същото време обаче е необходима и обща визия и стратегия за културата на България, както и къде сме в Европа и света. Пак стигаме до това да сме будни, до желанието да се развиваме и да вървим напред и да се извадим от този комерсиален свят, който ни завърта в колелото на хамстера. 

Да издигаме народа до изкуството или то да слиза при публиката? 

- И двете. 

Пламен Радев: Трябва да тръгнем от високото ниво, където да заведем зрителя. Площадните спектакли са такъв пример. Те са със сравнително елементарна структура, но в същото време имат голям потенциал, тръгвайки от разбираем пласт да отведат публиката по-високо и по-дълбоко. 

Елена Пап: Всеки човек има усет за изкуство, култура, ритъм, музика, независимо от неговото образование. Ние винаги се стремим да стоим на тази общочовешка база. Не бива да подценяваме необразованата публика, която има други по-развити сетива, отколкото по-образованите, които имат повече разум. Спазваме баланса.