site.btaНямаме самочувствието на свободни хора като общество, казва поетът Александър Петров

„Все още сме далеч от истинската свобода, защото и като хора, и като общество нямаме самочувствието на свободни хора. Невинаги казваме истината. Не лъжем, но премълчаваме. Протестираме, но търпим. Говорим, но не казваме всичко. И това ни пречи да бъдем един малък, но истински, достоен щрих от картата на Европа и света“. Това каза пред БТА поетът Александър Петров, на когото е посветен документалният филм „Оловният войник“ (реж. Костадин Бонев).

Премиерата бе в рамките на 27-ото издание на „София филм фест“, а личната свобода като върховна ценност е сред водещите теми във филма. „Оловният войник“ е с участието на Стенли, Дани Ганчев, Кирил Маричков, Константин Марков, Веселин Тодоров, Йордан Караджов, Иван Лечев, Димитър Кърнев и Лаура Марков.

„Идеята е на режисьора Костадин Бонев. Преди няколко години го поканих на концерт в зала 1 на НДК „Рок поезия“, който организирах, и предполагам, че това е била искрата, която подпали идеята“, разказа Петров пред БТА.

По думите му, той се е чувствал напрегнат по време на снимките, тъй като в документалното кино не се правят безброй дубли и реплики не се заучават. „Камерата работи и си сам пред обектива. В игралното кино отговорността е на сценариста, ако ръсиш клишета, а тук не е така“, допълни поетът, който подготвя следващия концерт под знака на „Рок поезия“. Събитието ще се състои през месец октомври в Националния дворец на културата (НДК), а пред публиката ще бъдат представени емблематични песни от репертоара на групите и музикантите, с които е работил Александър Петров. 

СЛЕДВА ЦЯЛОТО ИНТЕРВЮ

Господин Петров, как се появи идеята за документалния филм „Оловният войник“?

- Идеята е на режисьора Костадин Бонев. Преди няколко години го поканих на концерт в зала 1 на НДК „Рок поезия“, който организирах и предполагам, че това е била искрата, която подпали идеята. По-късно се присъедини и писателят Митко Новков, който е автор на сценария. Мисля, че в документалното кино сценарият е една рамка, а най-важно е да знаеш какво искаш да кажеш с филма.

Имахте ли съмнение относно създаването на филма, предвид, че както казвате Вие – не сте от хората, които плуват в собствен сос под светлината на прожекторите?

- Не съм имал съмнение, защото и сценаристът, и режисьорът са добре познати имена, които отдавна са доказали своя професионализъм в това, което правят. По-скоро бях малко напрегнат при снимките, защото в документалното кино не можеш да правиш безброй дубли и не си заучаваш репликите. Камерата работи и си сам пред обектива. В игралното кино отговорността е на сценариста, ако ръсиш клишета, а тук не е така.

Изненада ли Ви с нещо работата по „Оловният войник“?

- Да, много неща бяха неочаквани за мен. Например, споменът на Кирил Маричков, какви луди хлапета сме били с брат ми като малки. Ние израснахме на улица „Джовани Горини“, на която живееха „Бъндараците“ – първата рок група в България. Не съм подозирал, че ще обърне внимание на две рошави хлапета.

Във филма личи известна обида на рокаджиите, които в началото са свирили на големите политически митинги, свързани с промените, а след това са били забравени. Преодоляна ли е тази обида и как изглеждат днес отношенията между рока и политиката?

- Истината е, че рок музикантите бяха много активна част от събуждащото се тогава гражданско общество. Мисля, че много от тях се почувстваха употребени, защото никоя партия не направи нищо значимо в областта на културата. Негласно, но ясно – „Благодаря, взехме властта, а вие сега се оправяйте“.

В каква степен успя обществото ни, според Вас, да постигне този идеал за свободата, към който се стремеше в годините около прехода? 

- Все още сме далеч от истинската свобода, защото и като хора, и като общество нямаме самочувствието на свободни хора. Невинаги казваме истината. Не лъжем, но премълчаваме. Протестираме, но търпим. Говорим, но не казваме всичко. И това ни пречи да бъдем един малък, но истински, достоен щрих от картата на Европа и света.

Кои са темите, които Ви вълнуват днес като поет?

- По-скоро ме вълнуват нещата от живота, не като поет, а като човек. Това са и „вечните теми“ в изкуството. Отчуждението, самотата, надеждата, любовта и още безброй неща, които са част от нас.

На 30 март отбелязваме 90 години от рождението на Борис Карадимчев, с когото Вие сте работили неведнъж. Каква следа остави той в българската музика?

- Борис Карадимчев имаше невероятно отношение към поезията. Той беше от това поколение композитори, на които едно стихотворение им говореше, когато го харесат. И всички неща, които сме работили заедно, аз ги давах като стихотворения, които той обличаше в музика. Нещо, което в днешно време не се прави. Обикновено се създава първо музиката. И според мен той направи толкова златни песни, не искам да казвам хитове. Златни песни, които вече повече от половин век звучат по електронните медии. И освен това, филмовата му музика, музиката за анимационни филми… Мястото на Борис Карадимчев е незаменимо и незабравимо в българската музика.

Каква роля имаше Борис Карадимчев във формирането на Вашето отношение към музиката?

- Аз съм получавал безкрайно ценни съвети от него, които са оказали огромно влияние за това, което се случи по-нататък. Мога да кажа, че някои от най-важните неща, които съм научил – и за професията си, и за това какъв трябва да бъда, съм ги получил от него. И също мога да кажа, че той освен безспорен талант, беше един невероятно почтен човек

Александър Петров е роден в София през 1953 г. Завършил е „Българска филология“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на песни като „Бъди какъвто си“, „Нашият град“, „Богатство“, „Любовта, без която не можем“ на старата Тангра, „Циркът“ на новата „Тангра“, „Жулиета“, „Оловният войник“, „Хазяйка“, „Дъвка-балон“ на Стенли, „Черно-бяла снимка“, „Безсъние“ на Чочо Владовски, „Приятели“, „Близо до мен“ на Вили Кавалджиев, „Главната улица“ на „Фактор“, „В друго време, в друг свят“ на Сигнал, „Оставаме“ от филма „Оркестър без име“, „Тук и сега“ на Д2,, „Времето е наше“, „Последен валс“, „Развод ми дай“ и др.