site.btaДони пред БТА: Мисля с поне осем хода напред

EZ 10:47:01 04-10-2021
HT1045EZ.007
култура - музика - Добрин Векилов - Дони - интервю

Дони пред БТА: Мисля с поне осем хода напред

София, 4 октомври /Даниел Димитров, БТА/
За неговия път на артист думи като успешен, различен и талантлив стоят повече от достоверно. Но са съвсем недостатъчни, за да опишат неповторимия цвят на тази уникалност. Дони отдавна е прехвърлил границите на възможното и достижимото, за да се отлепи от наличния космос и да потърси пътеки на вдъхновението другаде - отвъд и въпреки неизбежните условности.

Почти 30 години след като създаде "Уморени крила небето не достигат...", той продължава да е доказателство за неуморния дух на човека в полет. Вдъхновяващ, истински, мъдър, силен, толерантен, все така стилен, различим и откликващ на емоцията с цялото си сърце. Това е Дони днес - 32 години след началото с "Атлас", с кариера, която е връстник на демокрацията в България, но с далеч по-добри резултати от нея.

ВИДЕО С ДОНИ

В интервю за БТА Дони разказва за новия албум "Емигрански" и концепцията на песните в него, за емоционалната памет и умението да облечеш искрата в дреха, за мечтите до ъгъла, за предстоящото световно турне на "Секс, наркотици, рокендрол". И още - как би озаглавил своята автобиография и защо, към какво има непоносимост и дали в наши дни би подел кампания като на "Не на страха". Кой тип свобода куца най-много в България. Защо у нас си виновен до доказване на противното, а на Запад си невинен до доказване на противното. Би ли искал детето му да се развива в България. Какво е общото между Дони и Момчил, и Дони и Нети.

- През годините как се променя вдъхновението, с което пишете песни?

Дони: В актьорската работа има една технология, която се казва емоционална памет. Тя първо е разказана от Станиславски, после е доста добре развита от Лий Страсбърг. Смело мога да кажа, че това важи с пълна сила за умението да създаваш музика, а вероятно и текст. Тоест, аз не съм сигурен какво ме вдъхновява. То просто се появява като идея, независимо от ситуацията.

След това възможността да можеш да го запишеш, да го хармонизираш, да го направиш звуково и ритмически достатъчно добро, че да се приложи в песен - това вече го поражда занаята. Това е възможността да предизвикаш емоционалната си памет, ако пишеш песен за любов - за най-хубавия трепет, който си усещал. Или песен, която е протестна, да речем - да се отнася до болката, която те е накарала да протестираш. Така, че колкото е искра, която не можеш да обясниш, толкова е и умението да я облечеш в дреха.

- В едно представяне за Вас се казва, че мислите сложно и говорите кратко. На какво се дължи това впечатление, което създавате...

Дони: Не зная, може би е бил такъв моментът. Но може и да има нещо подобно... Човек, който ме познава отблизо, знае, че си разчетворявам съзнанието и върша много неща наведнъж. И дори имам време да си почина покрай това, което вероятно на другите им се струва странно.

- Правя за първи път интервю с Вас, но мога да кажа, че следя Вашата кариера от самото начало. Моето впечатление е, че сте един от малкото артисти у нас, които се развиват с възходяща градация. Докъде може да продължи самоизграждането на една личност? Според мен Вие си поставяте все по-високи и по-високи цели - не само творчески, но и в чисто човешки, духовен план...

Дони: Предел няма. Учил съм се мечтите ми да са до ъгъла. Буквално го казвам. Но да знаеш, че това не е краят. Обикновено, имам много близки цели, но същевременно мисля за много по-широки. Знам, че планът ми върви много, много по-напред.

Може би, това, че доста се интересувам от шах, ми е помогнало да мисля с поне осем хода напред. Но знам, че трябва да следвам фокуса и точната задача на точния момент - до ъгъла. След което продължавам с усилието за следващата цел. Но нямам финална цел. Не съм си казал, че трябва да направя 25 албума и да спра или, че трябва да обиколя земята осем пъти. Хрумват ми какви ли не други неща, въпреки че сега използвам песенна форма.

- Новият Ви албум трябва да излезе до края на тази година.

Дони: Да, той е изцяло със симфоничен звук. Реших да се откажа от комбо групата - от това да има ударни инструменти, бас китара и тези изразни средства, които съм ползвал винаги, и които ползват повечето музиканти, които правят песенна форма.

Звукът е симфоничен, но в албума има етно инструменти като арменски дудук и кавал. За мен тази задача беше интересна, сам написах всичко. Не се посвених да използвам определени размери, които са странни за симфонични оркестър - например, размери от българския фолклор като седем осми, девет осми, седем четвърти и осем осми, което е по-особено тълкувание на размер. Албумът вече е готов. Чакам обложката и го пускаме.

- Говорите за музика, за инструментали и много малко за глас. В този албум ще има ли глас, Вашия глас?

Дони: Да, както винаги, ще го има. Върху гласа работя отделно. Доста съм специализирал върху това да бъде разпознаваем. Защото за мен това е най-важното в един изпълнител. Както и да анализираме защо някой западен или български изпълнител е по-успешен от друг, то е заради спецификата. И там съм поработил - да имам специфика и да бъда разпознаваем от първия звук.

Може би, много малко хора си дават сметка, че аз композирам и творя всичко останало. И може би съм обръщал повече внимание на тази част. Защото е съвсем видимо и ясно, че пея, но дали го композирам, е друг въпрос.

Всякакви неща съм чувал, включително от времето, когато работех с Момчил - че той пише музиката, а аз само текстовете. Истината е, че ние си бяхме поделили и пишехме по равно количество песни в албумите. Може би, това ме е карало да говоря повече за музикалната страна на нещата.

Дори в театъра на Армията, където работя на щат, съм написал музиката към близо 50 постановки, като поне четири от тях са мюзикъли - "Копче за сън", "Бандитска опера", "Опера за три гроша" и "Красива птичка с цвят зелен".

- Само Вашият глас ли ще звучи в албума?

Дони: Да, той е изцяло солов и се казва "Емигрантски". Първата песен се казва "Емигрантска" и целият проект е направен с идеята и през погледа на емигранта.
Просто, през последните седем-осем години живях повече в чужбина покрай всичките тези концерти, които направихме с "Фондацията", със "Секс, наркотици, рокендрол" и с други формации, с които непрекъснато пътуваме. По-малко време ми се събираше в България, отколкото в чужбина. Запознавайки се със страшно много българи по света, започнах да мисля умишлено от тяхната гледна точка как виждам България.

Целият албум е концептуален, текстовете са свързани. Последната песен се казва "Шипков храст" и е за двама родители, които все по-рядко чакат детето да дойде, и то все по-рядко си идва. Накрая се връща вкъщи и не намира дома, а един шипков храст. Целият живот е видян през призмата на емигранта, макар и в десет песни.

- Намирате ли партньори за шах на желаното от Вас ниво? Питам Ви по повод шаха и това, че мислите с осем хода напред.

Дони: Въпросът за мен по-скоро е дали намирам слушатели за това, което правя, колкото и да се струва усложнено от днешна гледна точка. Интересно е, че когато започнахме с "Атлас", а след това и с Момчил, публиката може би ни е приемала като нещо комерсиално. Сега същата тази музика звучи сложно на фона на тази, която се произвежда днес.

Честно казано, една от причините да се самонатоварвам толкова много, е за да си спестя комуникацията с хора и със среди, с които не желая да имам такава. Предпочитам да се натоварвам и да гледам в нивата, която работя. Защото всичко останало би ме потиснало страшно много - като комуникация и опит да опростя изреченията си, за да бъда разбран. Това са неща, които са притеснителни.

Ние сме много добри приятели с Теди Москов, често се виждаме на морето особено. Той ми е споделял, че не му се правят постановки като тези, които е правил преди. Защото, ако например направиш каламбур върху Шекспир, много хора не биха разбрали, че това е Шекспир.

- Теди Москов безспорно е гениален режисьор, но неговият речник е доста краен и използва думи, които понякога стряскат. При него няма колебание да каже за нещо, че е тъпо или идиотско. Вие за какво бихте използвал словосъчетанието "тъпи неща" например? И въобще, подобни думи има ли във Вашия речник?

Дони: Много рядко си го позволявам, и то единствено, когато съм сам. Просто си го казвам наум. Ние с Теди сме много различни, но пък с кой ли мой приятел съм еднакъв - това би било глупаво.

Мен ме води една философия, която с годините става все по-силна - както се казва в Библията - не съди, за да не бъдеш съден. Тоест, винаги има предпоставки за нещо.
Още една важна основа за мен е, че обобщаването на базата на един факт е привилегия на плиткия ум. Няма как да обобщя, че нещо е еди-какво си, само, защото съм видял един факт. На самия мен са се случвали многократно такива неща, че човек отстрани би обобщил, че съм недобре, без да знае всичко. Давам си сметка колко много аз самият съм бъркал.

Може би, ако някога напиша автобиография, тя ще се казва "Грешките ми". Защото най-големият паметник, който трябва да издигна в живота си, е паметникът на моите грешки. Но, благодарение на тях съм станал това, което съм, и вървя напред. Ако три пъти направи една грешка, е ясно, че не съм добре със здравето. Но ако след първата грешка се науча, че трябва да променя нещо, означава, че умея да ставам. Най-важното за нас - хората, които се занимаваме с творчество, е, че много сме падали и много са ни били, условно казано, но умеем да се изправяме след това.

- Пишете ли я вече тази автобиография? Днес е модерно да се пишат издават автобиографии...

Дони: Не. Нямам такова намерение. Казах го съвсем условно.

- Към какво имате непоносимост? Сякаш сте твърде толерантен...

Дони: Непоносимост имам към самия мен - когато правя грешка, или не мога да свърша нещо, както аз искам. Нетолерантен съм към себе си, когато забавям скоростта, с която искам да се движа.

Много войни нямаше да ги има, ако човек можеше да се поставя в обувките на другия срещу себе си. Естествено, че не харесвам всичко във всеки. Няма как да коря колеги от друг бранш, че правят определена музика. Но това не ни пречи да общуваме. Не воювам заради идеи, защото това е доста опасно. Защото ние всички първо сме хора, после сме християни, будисти, българи, турци, черни и всякакви. Първо сме хора. Човек е повече от всичко останало.

- Преди точно 25 години се появи идеята Ви за обществено движение "Не на страха". Още тогава заявихте, че серията срещи с политици и представители на държавни институции са останали само в рамките на пожеланията и не са довели до някаква съществена промяна. В днешно време бихте ли подел такава кампания?

Дони: Единствената полза беше, че бих една камбана... Онова, което направих, бе точно така, както се прави песен - дойде като вдъхновение и като импулс да го кажа. Оттам насетне е ясно, че нищо не стана, тъкмо напротив...

Това, което казах, е, че съм уплашен - че децата си играят с имената на съвременните мутри, вместо да си играят с имената на истинските герои. И това не е страшното. Страшното е какво ще последва, как ще се сменят ценности. И това се случи. За съжаление, бях лош пророк. Но извадих много поуки за себе си. Видях реакции на различни хора. Всъщност, разбрах кой колко струва.

- Кой тип свобода куца най-много в България?

Дони: Осъзнатата свобода куца най-много, защото разликата между свобода и свободия е много голяма. За мен е потресаващо изречението, че всеки човек има право на мнение. Имаш право на мнение само по нещата, които разбираш. Иначе трябва да се довериш на учения, на специалиста.

Какво всъщност е свободата в едно общество - твоето щастие да не пречи на щастието на някой друг, най-просто казано.

- Бихте ли искал детето Ви да развие пълния си потенциал в България?

Дони: Светът е отворен. Бих искал детето ми да има възможност се развива навсякъде.

- Тя вече е на 10 години. Дойде ли моментът, в който започна да Ви възпитава?

Дони: Ами, от самото начало сме така. Ние сме либерални в това, което правим като възпитание. Не приемам никаква идея за насилие над човешко същество. Разговаряме с нея като с голям човек, искаме мнението й по доста въпроси. Разбира се, има неща, за които тя ни слуша, но има и неща, за които ние я слушаме. Тя се чувства голям човек от много време насам. В този смисъл, аз се уча от нея. Когато съм бъркал в някаква своя изява пред нея, винаги съм се извинявал. Виждал съм родители, които никога не се извиняват и никога не признават, че не знаят нещо.

- Ако гласът е инструментът на един артист, какво във Вашия случай поддържа този инструмент в изправност?

Дони: Добрата хигиена - това е мускул. Както се изморяваш повече, ако не си ходил три дена. Същото е и с пеенето. Има упражнения, които могат да се правят дори когато си в чужда компания, без това да пречи. Например, когато пътуваме на турне и сме заедно през цялото време. Когато си в кола или в бус, не можеш да се разпяваш, но си има по-"тихи" начини за това.

Имал съм и по-добър глас, и не толкова добър. Но понеже съм и музикант, се случва да изпея хармоничен глас. Готов съм да се приспособя, макар и това да не се случва често.

- Вие от тези артисти ли сте, които казват, че харесват гласа си сега, а не преди?

Дони: Гласът ми се развива - при всички положения. Не съм сигурен, че въобще го харесвам. Преди бях чист лиричен тенор, сега отивам към лирико-драматичен тенор. Но украшенията и пъргавостта остават. Не съм загубил и височините, които имах като начеващ изпълнител. Просто, гласът е станал малко по-тежък, по-плътен.

- Какво е общото между Дони и Момчил, и Дони и Нети, освен че са дуети?

Дони: Сигурно е, че половината от Дони и Момчил е част от Дони и Нети. Сигурно е и, че половината от композиторския тандем пише и в другия тандем.
Различно е... От театралния си опит знам, че композиторът в театъра трябва да пише за конкретната трупа, за конкретните хора, с които ще работи, за конкретната сценография и конкретната зала. По същата логика една музика пиша за себеизява, докато в дуета с Нети ние пеем пропорционално.

Много е важно да кажа, че въпреки, че се водим дует с Нети, ние се развиваме и като самостоятелни изпълнители. И в албумите, които сме правили заедно, имаме индивидуални песни. Ние не сме типичният дует. Когато правим концерти заедно, винаги има части, в които сме само аз, или само тя на сцената.

При нас има и друга особеност - и двамата сме с високи гласове, и понякога е доста трудно да направим сечението на оста, която ни е необходима за една песен. Може би сме най-високо пеещото семейство в България...

- Трудно се пишат песни за два високи гласа...

Дони: Да, особено е. Затова някои песни - въртим ги, сучем ги - и накрая пее само единият. След един концерт на "Фондацията" в зала "България", Нети каза: "Ти не си тенор, ти си сопран". Оказа се, че самият аз не съм си дал сметка как съм изпял едно си на втора октава, което е сопранов тон...

- Мислите ли за по-специално отбелязване на 30-годишнината на "Секс, наркотици, рокендрол", което е след само една година?

Дони: Да. На 11 ноември 2022 г. стават 30 години от първото ни появяване пред публика. Идеята ни е да направим три спектакъла, в три поредни дни, в София.
Другото е околосветско турне. Аз се занимавам с това и се надявам всичко да е наред. Турнето е предвидено за април 2023 г. Ще ни се да започнем от Япония, Корея, Хавай...

- Защо Хавай?

Дони: Защото трябва да минем през океана, а и там има българи. Кой българин е играл в Хавай? "Фондацията" вероятно е първата българска група, която е свирила там. Направихме чудесен концерт с много хора. Дойдоха и местни жители, дойдоха американци и руснаци, украинци, и много българи, естествено. Аз дори имам представа коя зала е подходяща за театрална постановка, тя е на 15 минути от "Уайкики" (Квартал и плаж в Хонолулу - столицата на Хавайските острови - бел. а.), в един техен университет. След Хавай продължаваме към Америка и Канада, и малко в Европа. Много ми се иска да отидем и в Тел Авив, защото никога не сме били там с този спектакъл. Искам да повторим Кипър, защото се получи много добро представление.

- Вярвате ли в добронамереността на хората около Вас?

Дони: Умерено. Давам си ясна сметка, че не мога сто процента да имам доверие на когото и да е. Но винаги подхождам по един и същи начин - че всеки срещу мен и до мен е невинен до доказване на противното. Нещо, което, за съжаление, не може да се каже за България, както и за този регион като цяло. Ако нещо ми харесва на Запад, то е, че ти се усмихват винаги, докато не ги издразниш или докато теб не те издразнят. Докато тук те гледат криво до момента, до който не докажеш, че не си виновен. Тук си виновен до доказване на противното, а там си невинен до доказване на противното. /ХТ/