site.btaEмоционалната грижа за пациентите е също толкова важна, колкото и медицинската, казва клиничен социален работник

EZ 17:29:01 08-12-2021
AK1724EZ.009
Здраве - интервю

Eмоционалната грижа за пациентите
е също толкова важна, колкото и медицинската,
казва клиничен социален работник


София, 8 декември /Пепа Витанова, БТА/
"Понякога лекарите и медицинските работници избягват да се свързват с пациентите емоционално, предпочитат да насочат вниманието и енергията си върху болестта, защото им е най-познато. Това слага границите между физическото и психичното и прекъсва подкрепящата емоционална връзка. Или иначе казано, по-добре е за хирурга да говори за "панкреаса на петото легло", отколкото за Иван, който се влошава, а е млад баща и финансова опора на семейството. Парадоксалното е обаче, че колкото повече лекарят се крие зад своите защити, опитвайки се да се предпази, толкова повече се натрупва психично напрежение в него, което по един или друг начин намира своите проявления", разказва в интервю за БТА Александър Миланов, клиничен социален работник в създадения през това лято Център за психология, психоонкология и психосоматика в Аджибадем Сити клиник. Завършил е "Социална работа" в СУ "Св. Климент Охридски". Има опит и като застъпник за правата на пациентите.
"Пренатоварените медицински работници страдат, уплашените пациенти също. Спокойният пациент, този който е подкрепен социално и емоционално и не се чувства тревожен или депресиран, е добрият пациент - с него лекарите работят успешно, медицинските специалисти не губят време да се справят с тревожността, а пациентът е концентриран и партниращ в процеса на лечение. Думите са в основата на лечебната връзка, която лекар и пациент изграждат", смята социалният работник.
Следва цялото интервю:

- Бумът на медицинските сериали показа една съществена разлика в медицинското обгрижване на болните у нас и в чужбина - в болниците в чужбина има психолози, които оказват помощ и подкрепа, както на тежко болните и техните близки, така и на медицинския персонал. У нас това психологическо звено липсва. И се случва онкоболни или техните близки да изпадат в тежки депресии, лекари и сестри да страдат от бърнаут, пациенти да напускат кардиохирургиите часове преди планирана сърдечна операция, защото не издържат на стреса. Какви са вашите наблюдения?

Александър Миланов: Eмоционалната грижа за пациентите е също толкова важна, колкото и медицинската. Отношението на лекаря към пациента, към неговото страдание, топлината в контакта между тях, думите, които си казват са много важни аспекти на лечението. Особено сега, когато Ковид е в живота ни, когато в тези звена лекарите са в "скафандри", а страхът и несигурността нахлуват, то тогава думите, усещането за грижа и за подкрепа, са изключително необходими за пациента и неговото излекуване. Ние, помагащите специалисти, знаем, че думите лекуват, но и разболяват. Зад някои физически симптоми като стомашни, кардио-респираторни, усещания за болка и други оплаквания психолозите и клиничните социални работници често търсят и психични фактори. Защото, когато страда психиката, страда и тялото - и обратното.
Понякога лекарите и медицинските работници избягват да се свързват с пациентите емоционално, предпочитат да насочат вниманието и енергията си върху болестта, защото това им е най-познато. Това слага границите между физическото и психичното, и прекъсва подкрепящата емоционална връзка. Или иначе казано, по-добре е за хирурга да говори за "панкреаса на петото легло", отколкото за Иван, който се влошава, а е млад баща и финансова опора на семейството.
Парадоксалното е обаче, че колкото повече лекарят се крие зад своите защити, опитвайки се да се предпази, толкова повече се натрупва психично напрежение в него, което по един или друг начин намира своите проявления.
Особено сега, когато пандемията постави в риск отношенията ни, когато заплаши усещането ни за сигурност и стабилност и достигна до най-големия ни страх - от смъртта, се проявяват поведения на медиците, които са съвсем обичайни за криза. Крайната мобилизация на тялото и психиката водят до претоварване и изтощение, а когато има и натиск "отгоре" да си силен и да се справяш с всичко, когато носиш и отговорност да оцелее пациента, тогава тази тежест смазва. Вижте, няма необратим бърнаут, няма необратимо психично страдание, и дори когато човек е на ръба, винаги има изход. Той се крие в способността ни психически да се възстановяваме след изпитания. Да намираме все пак нещо стабилно, за което "да се закачим": отношенията с някого, личният ни смисъл, това да оставим следа. Но и някой да се погрижи за нас. За съжаление обаче, лекарите ни са самотни в оцеляването си.

- В кои клиники и отделения нуждата от психологическа подкрепа е най-голяма?
Александър Миланов: Психологическата подкрепа е нужна навсякъде, дори в кабинета за очно здраве, стига болниците да могат да си позволят това. Важно е, защото пациентите са хора, които заедно с диагнозата си, носят и битие, в което има различни събития, които можем да съотнесем към диагнозата. Ако обаче, трябва да приоритизираме - психолог или социален работник, обучени в клинична социална работа, са нужни там, където новината за диагнозата може да промени житейската перспектива и да промени усещането за стабилност. Емоционална помощ трябва да се оказва в онкологичните, хематологичните и реанимационните звена, в клиниките по лъчелечение, спешните отделения, хирургиите, неврологичните и кардиологичните клиники, неонатологиите и родилните отделения. Специалисти от нашия център се срещат и с пациенти в Ковид отделенията и реанимациите. Тези места могат да са травматични за психиката, особено, ако пациентите са заобиколени от хора, които изпитват силни болки или не са в съзнание. И лекарите там са на прага на физическото и емоционалното изтощение, защото те всеки ден се докосват до най-страшното - смъртта. А загубата трудно се преживява, независимо, че не е непременно лична.
В нашия център работят психолози, които предоставят емоционална подкрепа на пациенти, техните близки и медицинските специалисти, независимо от кое отделение са, стига да провеждат лечение или да работят в болницата, част от която сме и ние. Консултациите за тях са безплатни и напълно конфиденциални - както за пациентите, така и за близките и служителите.

- Как психологическата подкрепа помага в оздравителния процес?
Александър Миланов: Спокойният пациент, този, който е подкрепен - социално и емоционално и не се чувства тревожен или депресиран, е добрият пациент - с него лекарите работят успешно, медицинските специалисти не губят време да се справят с тревожността, а пациентът е концентриран и партниращ в процеса на лечение.
Емоционалната подкрепа, споделените думи връщат усещането за достойнство и собствена личност, въпреки болничната стая, банките за инфузия, пижамата. Да знаеш, да си чул, че лекарят ти се бори заедно с теб. Да те насърчава да продължите заедно. Да признава, че ти е трудно да си силен. Именно думите и инвестираното в тях са в основата на терапевтичната, лечебната връзка, която лекар и пациент изграждат. И дори краят за пациента да е летален, когато има комуникация и отношения с лекаря, в близките остава усещането, че е направено най-доброто. Когато лекарите не присъстват по този начин в лечението на пациентите, когато избягват контакт или се държат остро, това винаги е причина за конфликти, които могат да доведат и до други сериозни последици. Но тук веднага искам да кажа, че поведението и на лекарите, и на пациентите трябва да се гледа в контекста, в ситуацията. Пренатоварените медицински работници страдат, уплашените пациенти също. И всеки реагира по различен начин на това страдание.

- Ковид пандемията засили недоверието между пациенти и лекуващи, пресищането един от друг сякаш е достигнало крайната си точка.
Александър Миланов: Страх ни е - и лекарите, и медицинските сестри, и пациентите. Дори тези, които не са пациенти, също ги е страх - че и те ще станат. В живота ни се появи нещо, което е непредвидимо, непознато и плашещо. А когато се страхуваме, реагираме по най-естествения начин - да бягаме, да се пазим, да се мобилизираме,за да оцелеем. Лекарите имат граници на това, което и те като човешки същества могат да понесат. Няма време за отбелязване на успеха, но и на загубата, за радост или за тъгуване и преосмисляне, трябва да се премине към следващия пациент, да се действа бързо, акуратно и безотказно. Тази вихрушка, в която лекарите живеят всеки ден, създава усещането за спирала на безпомощността. "Не можем да спасим всички", казват лекарите, но какви са техните преживявания като хора зад тази обща фраза е друг въпрос. Забравяме, че те също имат право на болка, несигурност и страх.
Тук няма егоисти, тук има факти от реалността и битка за спасяване на живота. В тази битка никой на никого не е длъжен, защото отвъд професионалните ценности и норми, е засегнато усещането за неприкосновеност и безпомощност. И именно тогава са нужни взаимните компромиси и разбиране, както и рационализацията - на какво се дължи това поведение, защо се появява сега и какво може да се направи, за да се внесе усещането за хуманност и сигурност. Именно създаването на чувство за подкрепа и сигурност е ключово за справянето със страха и тревожността.

- Може ли да се научим да умираме спокойно и мъдро да приемаме смъртта на близките си?
Александър Миланов: У нас имаме проблем със смъртта - както емоционален, така и чисто медицински. Медицинският аспект на смъртта е свързан с липсата на достатъчно съвременни, щадящи, подкрепящи места за достойна смърт на пациентите в терминална фаза на различни заболявания. Онези, които имат добри финансови възможности, могат да ползват хосписи, в големите градове основно, но в много от тях нивото на грижата е повече от спорно или е сведена до медицинското третиране на симптоматиката. А в достойното умиране има важно място създаването на отношения, които те зачитат не като умиращ, а като личност и човек с достойнство. В емоционален план загубата за всеки е травматично събитие, защото физически се прекъсва ценна емоционална връзка с някого, в която е инвестирано много. Смъртта винаги е сигнал, че всичко има край. И се свързва с друг наш голям страх - от изоставянето, самотата. Това е раздяла, за която колкото и да сме подготвени, никога не сме готови.
Ние, помагащите специалисти, се притесняваме, когато твърде леко се приема загубата, тревожим се и когато траурът се хронифицира. Затова насърчаваме губещите близките си да съхраняват емоционалната връзка, толкова колкото е нужна, но да продължат. Продължава се тогава, когато се намери смисъл и се инвестира в отношения. И тук не става въпрос да се подменят едни отношения с други, а да се насърчи емоционален контакт, който да остойности смисъла да се продължи.

- В кои държави психологическата болнична помощ е най-добре развита?
Александър Миланов: Както сте виждали в медицинските сериали, САЩ в много аспекти, включително в психоонкологията и психосоматиката имат съществен принос, благодарение на това, че опитът на страната може да бъде изследван. В Европа - във Франция и Германия например, помагащите специалисти имат място в процеса на лечение, включително в медицинската система. У нас е създадена Българската асоциация по психоонкология, която обединява помагащи специалисти в цялата страна, които предоставят психологическа подкрепа в различни лечебни заведения. Но това не е достатъчно - инициативите за емоционална грижа все още са въпрос на решение на една или друга болница, а не въпрос на целенасочена държавна инвестиция. Болничните мениджъри, които разбират ползата за психичното здраве на пациентите и служителите си, имат в екипите си психолози. Но за цялата страна психологическата подкрепа в болниците като цяло е мираж.

Снимка Личен архив Александър Миланов

/АКМ/