site.btaИван Радоев: Свободен е този човек, който може да каже пред себе си „От нищо не ме е страх“

Свободен е този човек, който може да каже пред себе си: от нищо не ме е страх, нищо не мога да загубя, нищо не мога да спечеля, но знам, че това съм аз. Това е призванието на интелектуалеца, това е може би и основата на творчеството“. Думите са на големия български писател, поет и драматург Иван Радоев, днес се навършват 30 години от кончината му.

Той е роден на 30 март 1927 г. в Пордим, в семейството на учител. Баща му е човек с богата обща култура, познаващ европейската и световна литература, и самият той пишещ. 

ФУТБОЛ, МУЗИКА, ПРАВО... 

Завършва гимназия в Плевен. Още като дете негово стихотворение е публикувано в „Росна китка“, подписано с името Иванчо Д. Радоев. Мечтата му обаче е да стане футболист. Играе в „Спартак“ (Плевен) и в „Академик“ (София), но поради заболяване се отказва от тази мечта. Има и друга любов – музиката. Свири по барове и ресторанти, за да се издържа. В младите си години Иван Радоев дружи с Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Славчо Красински, Атанас Далчев.

Първоначално Иван Радоев следва право, после продължава славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. На изпита по българска литература професорът му казва сърдит: „Или ще излезеш от кабинета ми и ще четеш още, или ще те изхвърля от конспекта!“. По онова време в учебния материал на студентите е включена и негова поезия, като представител на съвременната българска литература. И за да остане в конспекта, предпочита да напусне университета. 

ПЪРВИ СТЪПКИ – ПЪРВИ УСПЕХИ

Още с първите си стихотворения, печатани във в. „Ведрина“ (1946), Иван Радоев се налага като лирик, пристрастен към нравствено-етичната проблематика, чиито откровеност и оригиналност възбуждат бурни литературни спорове. Автор е на пет поеми и близо 200 стихотворения, обединени в десетина поетични книги, сред които „Пролетно разсъмване“ (1953), „Един бял лист“ (1975), „Грешни сънища“ (1987), „Бяло потъване“ (1992) и „Ракия за Бога“, публикувана посмъртно през 1995 г.  Стихове на поета са преведени на английски, френски, руски, чешки, полски,  унгарски и други езици. 

През годините Иван Радоев е работил и като редактор във в. „Стършел“ (1954-1955), сп. „Български воин“ (1957-1958) и др. Бил е драматург в Народната опера в София (1963-1968), главен редактор в Българската телевизия (1969-1970), драматург в театър „Сълза и смях“ (1970-1972), в театър „София“ (1972-1986), в театъра в Перник (1986-1990). 

КОНЦЕПТУАЛЕН ДРАМАТУРГ

Автор на повече от 20 пиеси, Иван Радоев, по собствените му думи, не обича да е концептуален драматург и да прави послания. Той е привърженик на артистичното, свободно отношение към темите, когато всеки търси това, което го интересува. За критиката Иван Радоев е сред авторите от поетичната вълна в българската драматургия.  

Той е един от създателите на лиричната драма в България – „Светът е малък“, „Голямото завръщане“, „Червено и кафяво“, „Садал и Орфей“, „Човекоядката“, „Биволът“, „Чудо“, „Сън“. Първата му пиеса -  „Светът е малък“, е поставена за първи път през 1957 г. на сцената на театъра в Бургас. „Светът е малък“ е плод на трогателни писма от един мой далечен родственик, емигрирал в Аржентина през 1925 г. Главна тема не е носталгията, а невъзможността да се възстановят разкъсаните връзки. Това не са прости връзки „Човек – родина“, а разрушената вътрешна хармония между волята и мечтата. Но безвъзвратно загубеното е едно огромно богатство, което единствено човек може да притежава. Защото животното няма минало. Единствено човек си задава въпроса: „Какво бях, какво станах“. Чрез трагиката човек става гражданин на човешката история. Моите герои-емигранти от „Светът е малък“ не оставят личните си имена в историята, но те са момент от историческото страдание на човека“, разказва авторът.

Втората пиеса на Иван Радоев „Юстинианована монета“ е поставена на сцената на Народния театър за младежта в София. Играе се 10-15 пъти и е свалена след посещение на тогавашния партиен идеолог Митко Григоров. Пиесата „Чудо“, написана през 1982 г., е била забранена в началото на възродителния процес, защото противоречала на идеята за единна социалистическа нация – героите й са представители на различни етнически общности в България. 

ПРИЗНАНИЕ

Иван Радоев е отличен с многобройни награди и звания. Носител е на званието „Заслужил деец на културата“ (май 1978), на орден „Народна република България“ (втора степен, 29 март 1987), на литературната награда на Съюза на българските писатели за драматургия за 1988 г. (май 1989), на Наградата на София за 1990 г. за сатиричната му стихосбирка „Песъчинки-животинки“ (28 март 1991). Отличен е със специалната награда на Съюза на българските писатели за 1992 г. за стихосбирката „Феникс“ и пиесата „Чудо“ (20 май 1993). Носител е на националната литературна награда „Хермес“ за стихосбирката „Бялото потъване“ (май 1993), на извънредна награда за цялостно творчество, присъдена от Международната академия на изкуствата в Париж (1 февруари 1993) и др. 

Писателят, поет и драматург Иван Радоев умира на 67-годишна възраст на 10 юли 1994 г. След смъртта му Драматично-кукленият театър в Плевен приема неговото име. От 2001 г. на всеки две години в Плевен провежда конкурс за българска драматургия на името на Иван Радоев, на който съорганизатори са Министерството на културата, община Плевен и Драматично-кукленият театър „Иван Радоев“.

/ДД

/НП/отдел „Справочна“

Използван източници:  БТА, Личностите на света, 1992 г.; БТА, ВИНФ, 1.2.1993 г.; 10.7.1994; 31.3.1997 г.; сп. „Поглед“,13.7.1981 г.; в. „Работническо дело“, 30.3.1987 г.; в. „Век“, 13-19.7.1994 г.; Кой кой е в българската литература, 1998 г., с. 433.