site.btaАктьорът Валентин Ганев - за живия театър, белезите, контрабаса и камъните в бъбреците

BOBSTH 10:28:01 31-03-2021
GI1028BO.011
култура - Валентин Ганев - интервю

Актьорът Валентин Ганев - за живия театър, белезите, контрабаса и камъните в бъбреците


София, 31 март /Даниел Димитров, БТА/
Той казва, че талантът е чувство за мярка. А той е Играещ човек и Лице, оставило един от най-трайните отпечатъци в българското кино и театър. Лице, което "реже" със своята изразителност и глас, който умее да прави още по-здрав възела с човека срещу себе си - колега, зрител, приятел, случаен събеседник.
Представление, публика, самота - така актьорът Валентин Ганев описва случващото се след края на една репетиция. И тази "тиха", фина линия сякаш разкрива философията и прозренията, които светът на артиста достига само, когато всяка една негова роля е знак, кауза и печат за нещо смислено и дълбоко.
Задръстено е от хора, които говорят по всеки повод и се изказват като последна инстанция, казва още той, но през 2012 г. Десетина години по-късно, говорещите глави с право на вето едва ли са намалели, затова думите на Валентин Ганев сега звучат още по-адекватно. А мъдростта на изреченото от него днес показва, че духовното израстване продължава през целия живот на човека. Пред БТА големият ни актьор разказва за "живия" театър и заплахите за неговото съществуване, за "Белези", за музиката, за "Контрабас" и камъните в бъбреците.

Г-н Ганев, представяте ли си момент, в който срещите Ви с публиката биха могли да бъдат само виртуални?

- Да, в кошмарите си. Все пак, театърът е преживял чума, холера и световни войни. Ще надживее и това.

Театърът заплашен ли е от пандемията?

- Разбира се. Живият театър се случва във взаимното заразяване на сцена и зрителна зала с емоция. Вирусите, макар и короновани, са пагубни за това общуване. Какъв е този театър, който се гледа с маски, в който не можеш да се засмееш на воля и да бутнеш с лакът седящият до теб, да плачеш и да викаш браво?!

Как се отразява на Вас самия това принудително изолиране? Има ли и положителни страни в цялата тази (не)нормална реалност?

- Успях да съвместя разредената си театрална програма със снимките на сериала "Белези". Успях да направя и три постановки като режисьор - "Науру" по Иво Иванов, моноспектакъл на Свежен Младенов в арт център "Сити марк", "От другата страна на живота" от Светлана Атанасова с нейно и на Стефан Попов участие в Пловдивския театър. Предстои да излезе моноспектакълът на Теодор Елмазов "Тиха нощ" от Стивън Бъркоф, който в момента репетираме в Сатиричния театър в София.

"Белези" в момента е единствената "сцена", от която може да Ви види публиката. Какъв беше най-силният мотив да участвате в сериал?

- Не съвсем, до преди последния локдаун театрите играеха пред "пълни" салони, макар и с намален капацитет. А "Белези" ме привлече със заявката си за добра драматургия и екип от актьори и режисьори, с които ми е приятно и интересно да работя.

Познавате ли жени като Вера, готови да се отрекат от всичко, за да имат успех?

- Струва ми се, да.

Ако срещнете човек, изградил живота си на основата на лъжи, как бихте се сработил с него? Въобще, как бихте реагирал на такъв контакт?

- Мисля, че бих се отстранил, не бих се сработил с него. Помня добре приказката за лъжливото овчарче.

Казвате, че музиката е най-интуитивното и пряко въздействащо изкуство? А театърът?

- Едва ли е мое откритие, но истината е, че музиката въздейства пряко емоционално, докато театърът разчита, в голяма степен, на словото и, в този смисъл, е някак регионален.

А киното?

- Същото важи и за киното. Дори в най-добрите си образци. Не случайно и театърът, и киното ползват услугите на музиката за най-вълнуващите си моменти.

Повече или по-малко са българските режисьори, които са създавали у Вас усещането за съавторство по време на работа? Бихте ли дал пример за такъв режисьор и съответния спектакъл/филм?

- Не са един и двама. Имам редкия шанс да съм работил с едни от най-добрите наши, и не само, режисьори. Ще спомена някои от тези, които не са вече между нас - Димитър Пунев, Леон Даниел, Стоян Камбарев, Крикор Азарян, Христо Христов, Зако Хеския, Иванка Гръбчева.

Затова ли Вие самият режисирате, и то от доста години?

- Режисирам, защото ми харесва да измислям и предлагам театрални игри. Винаги съм го правил като актьор, а режисьорът не е нищо повече от актьор, който, ако не е малко по-слаб от останалите актьори, със сигурност, е малко по-уморен от тях. Няма спортната форма на постоянно играещите актьори, ако не е малко по-умен. Поне останалите го мислят за такъв.
Със сигурност е човек от професията с доказан авторитет, способен да поведе група съмишленици в една посока. От време на време разни хора ми се повеждат по акъла и се хващат на хорото. А тази работа е именно такава - отборна, хороводна.

Когато се спомене музикалният инструмент контрабас в членувана форма, неизменно следва Вашето име? Може ли да се каже, че това е представление, което най-добре Ви представя като актьор и като артист? Какво е Вашето обяснение за дългия живот на "Контрабасът"?

- Не бих казал. Това просто е една роля, която, може би, има по-голям публичен успех от други, което също не е съвсем сигурно. Например, постановката на Александър Морфов, "Хъшове" по Вазов, е играна почти толкова пъти, колкото и "Контрабасът", но пред пълни салони с по 750-800 човека. Разбира се, материалът на Зюскинд ми е близък и любим - и в човешки, и в творчески смисъл. Дългият сценичен живот на спектакъла се дължи на страхотната драматургия, на първо място, и на щастливото стечение на обстоятелства - че режисьор, сценограф, изпълнител и всички замесени, гледат в една посока и преследват една и съща творческа цел - създаване на трагикомично театрално преживяване. Не на последно място, Народният театър цени и обгрижва този спектакъл вече повече от две десетилетия.

Прочетох, че над 30 000 зрители са гледали "Контрабасът". Представяте ли си, че сте изиграли този спектакъл пред 30 000 души, но само веднъж? Кое е най-ценното нещо, което се е развило в това представление през годините?

- Камъни в бъбреците. Шегувам се. Не, не искам да си представям, че играя това представление пред 30 000 наведнъж. Струва ми се, че силата на неговото въздействие е свързана с интимния характер на общуването с публиката. Ако нещо се е развило в него, това е привидната лекотата, с която се случват нещата в него. Или поне ми се ще така да изглежда.

Вярвате във вдъхновението. Има ли сигурен катализатор за Вашето вдъхновение?

- Вярвам, да. Най-вече вярвам в това, че вратата на вдъхновението се открехва с много повторение, труд, постоянство и себеотдаване, когато съзнателно подготвиш цялото си същество, за да отвориш тази врата и да оставиш вдъхновението да си разиграва коня. А катализатор може да бъде всяко вълнуващо преживяване, независимо дали с положителен или отрицателен знак.

ЗА НЕГО

Роден е в Русе на 7 април 1956 г. Възпитаник е на Всерусийския държавен институт по кинематография в Москва (1977-1981), в класа на Сергей Бондарчук.
През годините прави над 60 роли в постановки на Народния театър, театър "София", Малък градски театър "Зад канала", "Театър 199", "Сълза и смях". Има "Икар" за поддържаща мъжка роля в "Гео" (реж. Иван Добчев, Народен театър, 2016), както и три "Аскеер"-а за най-добър актьор (1998, 2001, 2019).
Играе в над 100 филма, малка част от които са "Дъвка за балончета", "Маймуна", "Белгийският крал", "Хиндемит", "Деца от восък", "Резерват за розови пеликани", "Лавина", "Козият рог", "Нещо във въздуха", "Кмете, кмете...", "Иван и Александра", "Без драскотина", "Черните лебеди", както и много чужди продукции.



/ГИ/