site.btaНовият ректор на НАТФИЗ проф. Мирослав Дачев пред БТА: Човек не трябва съзнателно да се лишава от размах, полет и въображение

Проф. Мирослав Дачев говори пред БТА в първото си интервю като ректор на Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов“ (НАТФИЗ). Срещата е в кабинета му, който е в ремонт, и засега има само бюро и маса с няколко стола. „Зад мен ще има единствено икона на Богородица. Страхувам се, когато виждам във всички важни кабинети, по вертикала и хоризонтала на властта, едни и същи портрети. Имаш ли право да бъдеш в една парадигма с Левски и Ботев?“, казва той в отговор на въпрос какво ще има по стените в помещението, което, може би, ще се превърне в негов втори дом.

На кориците на книгите на проф. Дачев, посветени на светци, липсва името на автора, защото, по думите му „името няма място при иконата“. „Това пространство го мисля на последно място, защото много по-важно е какво ще става извън тази стая“, допълва новият ректор на НАТФИЗ.

Според него много е важно да има приемственост, особено към силните неща в традицията: „Не е добър знак, когато дойдеш на власт и започнеш да променяш всичко“, посочва проф. Дачев. Убеден е, че НАТФИЗ трябва да отстоява висотата на своите традиции и, в същото време, да бъде в крак с всичко ново. „Предизвикателствата са други и ние трябва да им отговорим. Пазарът е друг. Трябва да намерим ниша в този пазар“, казва ректорът.

Много е важно, когато един творец владее не просто езика на творението, но и езикът, който може да го обясни, смята проф. Мирослав Дачев. По думите му трябва да има компетенция за владеене на български език: „Тогава той ще звучи – не казвам по-добре или по-лошо – от екрана и от сцената. Ще звучи отношението към езика“. Когато изгубим чувствителност към езика, той може да бъде погубен, казва още той.

На въпрос как би продължил изречението „Аз съм човек, който обича...", отговаря: „В момента, в който човек може да ограничи себе си само в казването на едно нещо, този човек съзнателно се лишава от размах, от полет, от въображение“.

Проф. Мирослав Дачев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за приемствеността, първите структурни промени в НАТФИЗ и има ли опасност от „изместване на фокуса“, за отношението към българския език в образователните програми на академията, за детството и професионалната му биография, за Атон и недописаните книги. И още: Наложи ли се вече да вземе експресно решение като ректор? Приема ли новата си позиция като професионален връх? Има ли признание, което НАТФИЗ все още не получава? Как гледа на идеята за създаването на университет по изкуствата, част от който да е и НАТФИЗ?

Проф. Дачев, в НАТФИЗ до момента сте бил ръководител на катедри, председател на консултативен съвет, член на академичния и на факултетен съвет, председател на общото събрание на факултет „Екранни изкуства“. Как се почувствахте, когато влязохте за първи път в ректорския кабинет – като ректор?

- Отговорът ще бъде малко подвеждащ, защото, когато влязох за първи път като ректор, кабинетът беше абсолютно празен (Смее се – бел. а.) Започна ремонт и, както виждате, все още не е завършен. 

Иначе съм влизал много пъти в тази стая, по една или друга причина, защото на различни нива са обсъждани различни неща. Да бъдеш ректор – въпросът не е само да влезеш в тази стая. Би трябвало да се усеща на всяка една крачка из коридорите на академията. И, може би, тежестта не е толкова да си тук, седнал на този стол, а да може да вземеш онези решения, които са важни за академията във всяка една част от нея.

Академията е с безспорно голяма известност. Не просто е първото висше училище у нас в областта на театралното изкуство (от 1948 г.), впоследствие – на филмовото изкуство (от 1973 г.), междувременно – и на кукленото изкуство (от 1953 г.). Тя трябва да отстоява висотата на тези традиции и, в същото време, да бъде в крак с всичко ново. Излишно е да казвам какво означава „всичко ново“. То е едновременно иновации на различни нива на образованието и изследванията, международни съвместни програми, но също така и теми, за които се говори по неизбежност – като изкуствения интелект. Той нахлува толкова стремително, че хвърля своя почерк и върху писането, и върху екрана, и върху сцената. Всичко това трябва да се удържа едновременно.

Един човек не би могъл да се справи сам. Трябва екипност. Обещах, че бих се ангажирал с НАТФИЗ през следващите години само, ако мога да създам екип от съмишленици, който да може заедно да взема решения, за да се справя с предизвикателствата и да върви напред.

Споменахте вземането на решения. Наложи ли се вече да вземете някакво експресно решение?

- Още от първия ден започнаха обсъжданията на ниво Съвет на ректорите – за заплатите във висшите училища, като големият и донякъде очакван дебат беше каква да бъде минималната заплата за асистент. Имаше сериозни аргументи, имаше и популизъм, но всъщност така е било винаги и май така ще бъде. Предложението, което НАТФИЗ отстояваше, бе консолидирано предварително в академията.

Трябваше да се вземе сложно решение и за самата академия – промяна в нейната структура. От дълги години в НАТФИЗ не е имало заместник-ректори. Едно от нещата, което много ми се искаше да се върне, и което съм изговарял с хората преди да се кандидатирам, и съм получил тяхната подкрепа, беше това да се върнат функциите на заместник-ректорите. Това бе предложено на академичен съвет, бе прието, те вече са назначени и имат своите ресори. Три глави мислят много по-добре от една, а шест ръце работят много по-добре от две. И, макар да звучи чисто количествено, разбирате, че качеството (и ефективността) на свършената работа се очаква да е по-високо, когато решенията се вземат от повече хора.

Когато човек чете Вашата биография, остава с усещането, че тя е на ректор на Софийския университет или пък на просветен министър...

- Ако отворим летописа на НАТФИЗ, ще видим как още първият ректор Димитър Б. Митов и в последствие много други ректори са били видни филолози, философи, хуманитаристи, занимавали се с проблеми на естетиката. Едва през последните четири десетилетия в академията се установяват ярки личности, завършили именно академията.

Като човек, който не е завършил НАТФИЗ, се чувствам двояко. От една страна, това е знак, че трябва да се наваксват в крачка знания за специфики на сценичните и екранните изкуства. Донякъде ми помага това, че съм тук от 2006 година и имам възможността да усетя и силните, и слабите страни на живота в академията, включително в неговата административна част. От друга страна, съм интердисциплинарно устроен човек – винаги съм бил на прага между заниманието с текста и заниманието с образа. До голяма степен, научните ми занимания са със същността на визуалния образ (макар и не толкова в киното или театъра, колкото в изкуството) и с динамиката между словото и образа.

Преподавателската ми дейност в още по-голяма степен е интердисциплинарна. С помощта на семиотиката опитвам да сговоря всичко онова, което се случва с екранния образ, сценичния образ и с литературния текст. Така че по-скоро се чувствам комфортно в НАТФИЗ, защото мога да балансирам между единия и другия факултет – нещо, което за изявен представител на театъра или на киното определено би било по-трудно. 

Какво беше детето, което след това „направи“ тази биография?

- Като че ли недотам послушно. Завършил съм гимназия с отличен успех и златен медал, което официално избягвам да отбелязвам, по-късно Софийския университет, също с медал за отличен успех. Тези неща отсъстват в биографията ми, защото следвам принципа, че човек не трябва да лежи само върху нещата, които е постигнал в ранна възраст, а че трябва бързо да ги забрави, ако иска да надгражда и да гледа напред към нови предизвикателства.

По-скоро, мога да говоря за десетките неща, които не знам, които съм пропуснал, за които не ми е останало време, които не съм оценил достатъчно, отколкото за тези, които са били... Някаква форма на смирение е това. Но, да, имах едно прекрасно детство – с много спорт, с много музика, с много литература, със своите отстоявания, но и с колебания. В крайна сметка, животът ме доведе до тук.

Приемате ли новата си позиция като професионален връх? 

- В никакъв случай. За мен върховете в кариерата на един преподавател трябва да бъдат в това дали той успява да подготви добри студенти и докторанти, а за един учен – дали успява да остави текстове, които да се четат и гледат, и които раждат нови текстове. Важни са знаците, следите, които оставяме след себе си. Много повече съм вглъбен в книгите си, във фотографските си изложби, в лекционните си занимания.

Да си ректор приемам като ангажимент към колегията – административна работа, която трябва да бъде свършена за доброто на всички. Иронията е, че аз на млади години станах заместник-ректор на НБУ и след два мандата там някак си вътрешно се зарекох, че това повече не бих го прегърнал отново като идея. Защото е безкрайно отдаване на институцията и безкрайна загуба на личното време и текстове. Но, ето, че се случи отново. Значи е било или много силно предизвикателство, или много належащо.

Бихте ли припомнил ключовите моменти от концепцията Ви като ректор?

- Много е важно да има приемственост, особено към силните неща в традицията. Не е добър знак, когато дойдеш на власт и започнеш да променяш всичко. Затова исках решенията да са екипни, да има една дълга стратегия за развитие – за да може ректорът, в случая аз – но това важи и за всеки друг – да се вмести в тази стратегия, да се подчинява на общата воля. От тази гледна точка, спокойно можех да кажа какво искахме да постигнем. Тези неща в мандатната ми програма бяха съгласувани с двамата тогавашни декани (сега заместник-ректори), с Консултативния съвет за стратегическо развитие, с вече бившия ректор.

В общи линии, всичко се обединяваше в това – в запазване на най-силните традиции в учебните програми на НАТФИЗ, чрез които НАТФИЗ е разпознаваем навън, благодарение на които е кредитиран и благодарение на които заема това първо място сред висшите училища за театрално и филмово изкуство. И разбира се – в художествено-творческите постижения.

Едновременно с това, трябва да има пренаписване на компетенциите в тези програми, защото времената се менят. Студентите днес трябва да знаят неща, които не сме искали от студентите преди 10, 20 или 30 години. Предизвикателствата са други и ние трябва да им отговорим. Пазарът е друг. Трябва да намерим ниша в този пазар. Тук е и връзката с международната дейност. НАТФИЗ има няколко много силни международни проекта, които са започнали преди една, две или три години, и те трябва да бъдат продължени по най-успешния начин. Академията трябва да разгърне своя потенциал и в тях.

Това, което бе донякъде слабо звено при нас, или може би някаква инерция в мисленето го е превърнало в такова, е научноизследователската дейност. Общоприето е, така е и в рейтинговата система, и в Агенцията за акредитация, че академиите по изкуствата трябва да развиват най-вече художествено-творческа дейност. И, да, те наистина правят това, в това е тяхната същност. Тя е без съмнение на първо място. Но ние имаме и нелоша изследователска дейност, която трябва да покажем на другите така, че да я забележат. Самият аз съм предимно изследовател и учен, и в по-малка степен се занимавам с художествено-творческа дейност, макар регулярно да правя фотографски изложби и да издавам албуми. Така са и други мои колеги, с които искаме да покажем, че в НАТФИЗ има условия за развиване не само на силна художествено-творческа дейност, но и на силна изследователска дейност.

Направихме бюлетини за всяка една от предходните пет години, за да се види по съответните нива в Агенцията за акредитация какви точно дейности извършва НАТФИЗ, но не само в художествената, а и в научната дейност. Оказа, че академията има едно много добро позициониране, чрез което може да се конкурира с други висши училища, които не са художествени академии. 

Не се ли притеснявате от коментари за „изместване на фокуса“? 

- Не. Защото всяко едно висше училище, всеки един университет или академия, независимо какво е то, е длъжно да развива изследователска дейност. Въпросът беше, че при нас се очаква, че тя да е минимална, че се води най-вече от две катедри – по театрознание и по кинознание, понастоящем – световна култура, тоест от хората, които се занимават с теория, с метаезик за киното за театъра. Но се оказа, че водещи наши сценографи, фотографи, режисьори, продуценти пишат в списания, които са индексирани. Длъжни сме да откроим и този облик на НАТФИЗ.

Много е важно, когато един творец владее не просто езика на творението, но и езикът, който може да го обясни. И ние това ще го покажем, защото се учим – и като студенти, и като докторанти, и като преподаватели.

Във връзка с програмите, за които говорихте, и управлението на академията, мениджърските умения на ректора или адекватното му отношение към проблемите на театъра и киното биха били от по-голямо значение?

- Ако нямах опит от управлението в частни висши училища, асоциации и настоятелства в продължение на 10-15 години, от Агенцията за акредитация, където бях доскоро в акредитационния съвет, или пък от някои други национални центрове като дистанционно и кариерно развитие, тоест, ако нямах тези странични умения, без да коментираме доколко са добри или не, но все пак са компетентности, трудно бих се съгласил. 

Защото познанията в киното и театъра са само едната страна на везната. Другата страна е умението да се справяш с управленските проблеми. Затова настоявах толкова да имам екип от заместник-ректори, които са изцяло възпитаници на НАТФИЗ. Те са от областта и на театъра, и на киното, и заедно можем да съчетаем мениджърските умения с ключовите познания на същността на академията. И така да взимаме по-добрите решения. 

Има ли признание, което НАТФИЗ все още не получава?

- Това е много добър въпрос. До известна степен е и екзистенциален въпрос, защото първо трябва да се уточни какво е признание. От една страна, има знаци на признание под формата на награди. Нашите студенти, преподаватели и дори служители, непрекъснато получават награди за добре свършена работа на международни и национални конкурси. Само преди няколко дни нашият колега и току-що избран за заместник-ректор проф. Пенко Господинов спечели наградата „Икар“ за водеща мъжка роля. Признанието, от една страна, се измерва с такива видими неща.

Признанието обаче има и друга страна. То е в обществения отзвук. То е в това, което ще се говори в медиите и специализираните форуми, но и на улицата. То е и в това, което ще кажат нашите партньори в чужбина и в България, с които работим, средите на работодателите, на които ние пращаме студенти и не на последно място – самите наши вече завършили студенти. Истината за признанието е в златното сечение между всички тези професионални и неформални карти на територията на признанието. 

Тук, разбира се, всяка една институция може да играе дипломатично, но в момента си говорим искрено. Дипломатично означава в съответния момент да извадиш най-подходящата от тези карти. Ако добре говорят за нас студентите – това е необходима карта, ако има много награди – това е също е необходима карта. Ние получаваме все повече награди. Студентите, както винаги, има такива, които говорят прекрасни неща. Има и такива, които са критични. Вторите са много полезни, те показват какво трябва да променим. Не може всички да обичат Реймънд, трябва да има някаква критика.

Най-притеснителното е медийното пространство, което, като че ли, все по-малко се интересува от проблемите на културата. Обикновено, интересът е свързан и с това какви пари се отделят за култура, какви са заплатите на творците, цените на билетите... Измества се фокусът върху постиженията.

Аз не съм чак на такава старозаветна възраст, че да помня много назад, но помня доста години, когато за нашите творци и учени се говореше по друг начин. Затова въпросът за признанието го намирам за много добре формулиран, но отговорът му е много труден. За да получим истинско признание, не само ние трябва да работим. Трябва да работи цялата среда, която се занимава с култура – телевизионни предавания, интернет страници, обществено мнение, не на последно място държавата.

Как гледате на идеята за създаването на една окрупнена институция от типа университет по изкуствата, част от която да е и НАТФИЗ?  

- Тази идея идва отвън, а не от самите висши училища. От друга страна, предпоставки във живота и по света има за подобен тип окрупняване. Ако се дистанцираме от сегашния ден и погледнем във времето назад, ще видим на всякакви нива – държави, съюзи, висши училища, че винаги е имало принцип на роене и принципа на обединяване. Което означава, че в един момент този въпрос ще бъде поставен много сериозно. Въпросът е, че той трябва да бъде поставен отвътре. Висшите училища трябва да почувстват необходимостта от това. В момента, в който те почувстват тази необходимост, то ще се случи. 

Така че гледам на това по изключително спокоен начин. Когато дойде моментът и назрее ли отвътре, то ще се случи. Когато се случва отвън, няма да даде желания ефект. 

Езикът на достатъчна почит ли е в образователните програми на академията? Вие самият удовлетворен ли сте от това, което чувате в театъра, киното, телевизията, шоуто? 

- И най-немарливият филолог ще Ви каже, че не е доволен. Аз, действително като филолог и хуманитарист, имам прекалено високи очаквания към езика. Миналата година в БАН, в отделението за изкуство и изкуствознание, група академици и член-кореспонденти поставихме на обществено обсъждане въпроса за българския език. Имаше силно медийно отразяване, имаше публикации, дори аз самият имах такава публикация. Така че темата за езика винаги ме е вълнувала. Тя ме е вълнувала дори чисто семиотично. Проблемът за вербалния език, за останалите езици, и до каква степен те си влияят, така че няма как да не рефлектира върху програмите, върху сцената, върху екрана.

Най-общо казано, това е труден процес. Не става с декрет. Не става със закон. Не става със замах. Не може да се каже, че от утре се променя езикът в програмите и в учебния театър на НАТФИЗ. Това е дълга, упорита работа за връщане на отношението към езика.

Устремени в общуването и изучаването на чужди езици – но така е било винаги – ние с лека ръка захвърляме родния език, вместо да се гордеем с него. Може би, защото не познаваме неговата история. Затова ще си позволя да прехвърля въпроса към едно от предложенията, които направихме в тази работна група. Българският език трябва да се изучава на всички нива и навсякъде да се изисква компетенция за владеене на българския  език, както има компетентност за владеене на английски, на компютри, на определени специализирани неща. 

Трябва да има компетенция за владеене на български език. Тогава той ще звучи – не казвам по-добре или по-лошо – от екрана и от сцената. Ще звучи отношението към езика. Ние трябва да променим отношението към езика. Когато обичаш един език, когато уважаваш една материя, то си личи, че отношението се отразява в играта, в жеста, в погледа, в репликите, във всичко. 

Има едно повърхностно отношение към езика, което дразни. Има понякога и флирт с езика, което също дразни. Има и неуместно употребени думи, и това дразни. Очевидно, пазарът обаче търпи това. Конкуренцията също намира начин да се справя и затова сме в тази ситуация с езика. 

„Гордост и срам не са просто две различни състояния, а измерения на българския дух. Когато едното расте, другото, казано по Йоан, се смалява“, казвате Вие по повод празника 24 май. Често ли се сблъсквате с подобна констатация? И всъщност, кое от двете расте повече?

- За да го кажа, значи срамът се връща кампанийно. Значи отношението ни към езика отслабва. Когато изгубим чувствителност към езика, той може да бъде погубен. Когато изгубим чувствителност към езика, ние можем да позволим дори закон, който да регулира. А тази чувствителност се възпитава. Това е отговорност на семейството. Това е отговорност на училището. Това е отговорност на университета. Това е отговорност, ако щете, и на онова толкова симпатично, толкова неизбежно общуваме на улицата, през което всички минаваме. И веднага разбирате, че, ако се сблъскат едната с другата страна, ако улицата надделее, ако семейството отслабне или възприеме улицата, ако висшето или средното училище занемари тази своя функция, тогава усещането за срам е просто неизбежно. 

Има ли недописана книга в момента на стъпването Ви в длъжност? 

- Има, да… Този въпрос не биваше да ми го задавате (Усмихва се – бел. а.). Това е лична болка, защото си създадох един ритъм с поредицата „Атониада“, която правя от десет години. Този ритъм, почти часовников, от пътуване, теренно изследване, заснемане, четене и писане стигна дотам, че годишно успявам да издам по една книга от поредицата, каквото и да ми коства. И сега смътно се мяркат неприятни асоциации от предишните ми етапи на участие в университетското управление, когато писането е затруднено. Това са скачени съдове – толкова силно е отдаването и решаването на институционалните задачи, за които си избран и с които си се ангажирал пред колегията, че в един момент започваш неусетно да жертваш личното. Така че с този въпрос усещам как, колкото и да не ми се иска, отново нещо ще жертвам. Но пък ще дам всичко от себе си това да не се случва често.

Атон ли е едно от най-силните места, на които сте бил? Бил сте там над 50 пъти. На 50-ия път магията остава ли?

- Има две неща, когато се говори за Атон. Не можеш да го кажеш на човек, който не е бил там. Значи, разговор с жени е много труден, защото това е неконтролиран мъжки разказ (Смее се – бел. а.). Но същото е и с мъже, които не са били там. Оттам нататък второто усещане е, че с тези, които са били, посещението на едни и същи места води до различни заключения. Просто, защото всеки от нас пречупва Атон в себе си. То не е реална даденост, не е география, не е текстура, която можеш да отидеш, да видиш, да пипнеш. Ако е икона – да се поклониш, да я целунеш, ако е служба – да бъдеш през цялото време на нея... То е изживяването през всичко това. До голяма степен, мистично. Ето това не може да се обясни... Поради което нито в книгите си, нито във изложбите, които правим, заедно с художника Андрей Янев, аз не успявам докрай да предам това, което е вътре в мен. Всъщност, не познавам творец, дори не допускам, че може да има, който да може да предаде всичко в него.

Така че, от тази гледна точка, каквото и да кажа за Атон, то трябва да бъде подложено на съмнение. Със сигурност, е безкрайно силно място, но има и други такива. Със сигурност, изследването му е безкрайно притегателно и смислено нещо, но има и други такива. Всеки трябва да открие своето. Някой може да го открие в реконструиране на театъра от времето на Еврипид, а друг да го открие в съвременния театър. Някой може да го открие във фотографията от миналия век, а друг – във фотографията днес. 

Така е и във всички останали области – и в спорта, и в ежедневното общуване. Атон е безкрайно важен за мен, но е нещо, което предполагам, че никога няма да разкрия докрай пред другите, защото в момента, в който успееш да кажеш всичко, то просто ще изчезне и за самия теб.

Коя е любимата дума на родния Ви език? 

- Нямам една. Вървят заедно няколко думи. Едната запалва другата – като вяра, надежда, любов; като прошка. Не може, без да обичаш. Не може, без да простиш. Не може да не вярваш. Не вярвам в негативни чувства и настроения, в отрицанието, а в съграждането. Не може да не се надяваш. Не се надявам на неща, които водят към отмъщение, а към опрощение. Така че няма как да посоча една от тези думи. Но, може би, както казва апостол Павел, все пак, най-голямата от тях е любовта. 

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- (Замисля се – бел. а.) Аз съм верен почитател на Борхес. Той има едно невероятно есе „Градината с разклоняващи се пътеки“, според което аз мога да продължа това изречение по много различни начини и във всички от тях да бъда аз, който обичам. Тоест, мога да кажа, че обичам истината. Че обичам разкриването на смислени неща, заради които човек си струва да пише, да изследва и да твори. Но мога да кажа и трето или пък четвърто... И всяко едно от тях ще бъде истинно. В момента, в който човек може да ограничи себе си само в казването на едно нещо, мисля, че този човек съзнателно се лишава от размах, от полет, от въображение...

Мирослав Дачев е роден на 19 юли 1962 г. Той е професор по семиотика на изкуството в катедра „Световна култура”. Възпитаник е на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (СУ). Доктор на филологическите науки е от 1997 г. с тезата „Семиотика на цвета”. Доцент е от 1999 г. и професор по семиотика – от 2003 г. Член-кореспондент е на БАН от 2021 г.

След дипломирането си през 1987 г. постъпва на работа в литературния институт към БАН, където работи до 1999 г. като изследовател по проблеми на литературната история и теория (литературна семиотика). Преподавателската си дейност започва през 1992 г. в СУ (като асистент по нова българска литература) и в току-що създадения Нов български университет (като преподавател по семиотика до 2006 г.).

От 2006 г. е гост-професор, а от 2010 г. професор по семиотика на културата в НАТФИЗ.

Преподавателската му дейност е в интердисциплинарно поле, което среща семиотиката с областите на културата, литературата, изкуството, митологиите и религиите – с акцент върху знака, жеста, смисъла, символа, интерпретацията; диалога между словото и образа.

Национален Болонски съветник е за България по въпросите на висшето образование от квотата на Съвета на ректорите (2004-2008). Член на консултативния комитет на „Еразъм“, НА „Сократ” България (2005-2006). Член е на УС на Националния съвет за дистанционно обучение (2001-2009; 2018 – до момента). Заместник-ректор е по учебната дейност и качеството в НБУ (1999-2007). Съпредседател е на Асоциацията на частните висши училища в България (2003-2009). Член е на настоятелството на ВУЗФ (2007-2010) и на комисии към настоятелството на НБУ (1999-2006). Председател (от 2008 г.) и почетен председател (от 2016 г.) е на Асоциацията за кариерно ориентиране и развитие във висшето образование. Учредител и председател е на Центъра за семиотични и културни изследвания (от 2012 г.). Член на е акредитационния съвет на НАОА от квотата на Съвета на ректорите (от 2020).