„Бях дете, не помня точно на колко, един празен следобед във Варна, излязох на пустата улица, липата пред къщата цъфтеше с пълна сила, седнах до нея на бордюра, бръмчаха пчели, мина куче, погледнахме се... Просто узнах завинаги, че всички сме добри - липата, бордюра, аз. Че съм пораснала. Че живеем. Нито за миг не съм забравила усещането...”
Това разказа поетесата Екатерина Йосифова преди почти десет години, през февруари 2013 г. Тогава я помолих да отговори на микс от въпроси за нещата от живота и смъртта, извадени от дневниците на проф. Иван Шишманов, Макс Фриш, Айн Ранд, плюс няколко мои, спонтанно изникнали по време на разговора ни.
За да прочетете цялата статия
Продължете да четете с абонамент
Вижте условията
/АКМ/
