site.btaАвторът Росица Якобс: Всеки от нас си има място на този свят, аз си го намерих - Банско и Виена

Росица Якобс завършва Немската гимназия в София. През 1991 г. тя заминава за Виена, където завършва философия, холандска филология и право. През 2002 г. защитава във Виенския университет дисертация по международно данъчно право. От 2002 г. Росица живее в Нидерландия, където работи като специалист по данъчно и корпоративно право в Амстердам и Ротердарм. 

През 2008 г. тя претърпява автомобилна катастрофа, в която оцелява като по чудо, но изпада в дълбока кома, след което се оказва, че е парализирана от врата надолу. В своята книга „Умрях, за да живея“ Росица разказва всичките си преживявания както по време на дълбоката кома, така и до пълното си възстановяване от всички травми, които е претърпяла по време на злополуката.

Днес Якобс живее между Виена и Банско и пише книги.  Ето какво споделя тя пред здравния сайт на българите в Австрия Sanus et salvus.

Защо да прочетем твоята книга?

Написах тази книга, за да разкажа на хората за това, че отвъд онова, което смятаме за възможно, има едно необятно пространство, където се случват неща, които никога не сме си представяли за възможни. Моята книга разказва как вследствие на една тежка автомобилна злополука и многобройни травми, три от които всяка сама по себе си смъртоносни, нито една от прогнозите на лекарите не се осъществи.

След въпросната автомобилна злополука аз съм откарана и лекувана в една от трите най-добри Университетски болници на Нидерландия, която се смята и за една от десетте най-добри болници на Европа, т.е. лекувана съм с най-доброто, което съвременната научна медицина може да предложи и като научно познание, и като материална база. И въпреки това прогнозите на лекарите бяха отчайващи. Но аз се възстанових на 100%, че даже и на 120%!

Откъде дойде този импулс изобщо да напишеш книга? Води ли си дневници? Книгата имаше ли за теб терапевтичен момент – например, пишеш, за да оздравееш? Писането като терапия?

Още докато лежах по болниците и рехабилитационните клиники, аз си мислех, че един ден като се оправя, ще разкажа през какво преминах и как се борих с всички сили, за да се възстановя напълно. Тъй като аз усещах и „знаех“ с всяка клетка на тялото си, че ще се възстановя на 100%, независимо от мрачните прогнози на лекарите.

Тъй като при катастрофата аз съм понесла много тежки мозъчни травми (8 или повече мозъчни кръвоизлива) и счупване на втория шиен прешлен С2, аз веднага съм изпаднала в дълбока кома, от самата катастрофа не си спомням нищо. 

След 5-6 дни съм се събудила от комата, но още 3 три седмици лекарите са ме държали в изкуствена кома, за да може тялото ми необезпокоявано да се възстановява, а и аз да не усещам невероятно силните болки.

Информацията за онова, което се е случвало в този период черпех от дневниците на майка ми, която заедно с брат ми е пристигнала в Нидерландия за по-малко от 24 часа, след като получават известие, че аз съм в критично положение в болницата. Както и от писмата, които тогавашният ми партньор Дафнис ми беше писал всеки ден, докато съм била в кома. 

Би ли написала нова книга на друга тематика - емиграцията например, други твои любими теми…

О, да! Аз вече пиша следващата си книга, но тематиката и жанра засега ще оставя тайна.

Живяла си и в Холандия, учила си в Австрия, какво мислиш за живота в емиграция. С какво не можеш да свикнеш още?

Животът в емиграция води до това, че ти никога не можеш да бъдеш един/една от тях.

В моя случай, с оглед на завидното ми интелектуално, професионално и обществено положение, когато никой в Нидерландия вече не гледаше на мен като на чужденка, в един момент самата аз реших, че не желая да бъда част от тях. Та дори и да пиша и да говоря езика по-добре от почти всички холандци, които познавам, тъй като съм завършила Холандска филология. 

Всеки от нас си има място на този свят. 32 години аз живях в различни държави и си търсех мястото. И ето най-сетне го намерих: Банско и Виена.

Цялото интервю можете да прочетете тук.