Нели Гаврилова е едно от водещите имена в съвременната артистична фотография. Автор е на 22 самостоятелни фотоизложби в България и чужбина. Нейни фотографии са собственост на Националната художествена галерия в София, Градската художествена галерия в Пловдив, както и на частни колекции. Носител е над 20 престижни награди от национални и международни биеналета и конкурси, пише здравният сайт на българите в Австрия Sanus et salvus.
Ето какво разказа Нели Гаврилова пред изданието:
Нели, ти си име в българската актова фотография. Какво е да си жена актов фотограф? С какви предразсъдъци и табута се сблъска? Сега виждаш ли въздигането на нови предразсъдъци и табута в актовата фотография. Възвръща ли се пак някакъв консервативизъм…?
Актовата фотография ме грабна още в началото на фотографския ми път. Някак си естествено, едни от първите ми снимки бяха на мъжки голи тела. Разбираемо, това е най провокиращият жанр, който дава възможност за безброй интерпретации, а и аз не се интересувах конкретно от еротичното въздействие.
Заобикалях емблемите на пола – сила, мъжественост. Исках да отида по-далече. Разглеждах тялото като състояние, гоних скритото излъчване, интересуваха ме контурите и заиграването със светлината. Това си беше един опипващ, опознавателен период, а и по това време такива снимки у нас бяха рядкост. Попаднах на една ниша, имах хъс да търся и експериментирам и да трупам опит.
Тръгнах с огромно желание и замах. Като че ли минах метър - имах късмета безболезнено да заобикалям табутата. Само няколко години трябваше да внимавам да не престъпвам наложените граници, което си беше наложителен компромис. И дойдоха промените.
Това, че съм жена фотограф ми е давало винаги огромно предимство. Особено в сферата, която работя. А и аз винаги съм подхождала към хората, с които работя, с разбиране и огромно търпение.
С кои снимки най-много се гордееш? Или казваш - следващата снимка ще е най-интересната, най-добрата…
Вече имам рутината да преценявам и оценявам добрата фотография. И да, зная кои от фотографиите ми са наистина със стойност. Но това не означава задължително, че са ми любими, или че се гордея с тях. Имам доста снимки, макар и не толкова добри като стойност, но ме правят щастлива, заради емоцията от снимането и запазените прекрасни спомени от цялото преживяване.
Никога няма да забравя, когато ни учеха, че ако имаме дори една много добра снимка за година, значи сме постигнали успех. Мислех си – това е абсурдно, няма как фотографският ми път да е от 20 или 30 или 40 снимки. А се оказа точно така. Колко е важен критерият, а при мен той е наистина суров.
За теб има ли разлика между еротика и чистия/ академичния акт?
Когато започвам снимки, никога не се замислям еротика ли ще снимам или нещо класическо. Да, имам някакво смътно очакване, но гледам да не му обръщам внимание.
Всеки човек е вселена пред обектива. От фотографа зависи докъде и до какво ще стигне. Оставям се на светлината, на излъчването на модела, на интуицията ми. Тръгвам с една идея, с едно усещане за човека, а то се получава друго. И това ми харесва. Харесва ми да бъда изненадвана, провокирана. Давам си сметка колко е важна симбиозата, доверието и спокойствието при снимки на хора.
Попадала съм на жени и на мъже, от които не мога да откъсна очи, с невероятно излъчване, финес и артистизъм, които се мъчат да ми обясняват колко са нефотогенични. Това е дума, от която настръхвам. Няма нефотогенични хора. Но снимането не е само натискането на спусъка, има процес на изчакване, на подход, сближаване и добро осветление.
Имаш ли учители във фотографията, от които се вдъхновяваш?
В тази безгранична световна информационна вихрушка сме заляти от хиляди изображения. Толкова талантливи автори има, а ние имаме възможността да търсим, да гледаме, да чувстваме. Имам няколко любими фотографа, които следя през годините - разтърсващия Джоел-Питър Уиткин, Синди Шерман, Амелкович, Ъруин Олаф…
Случвало ми се е да изляза зашеметена от киносалон. С часове не мога да изляза от фабулата, мисля и премислям игра, осветление, операторска работа. И хоп, заради нещо, което е засякло подсъзнанието ми, след време започва да тлее нова идея, която може да няма нищо общо с всичко, което изброих, но има общо например с музиката от филма.
Та вдъхновението може да дойде от всичко наоколо – особено пречупен слънчев лъч, случка на улицата, хубава книга, защо не и скорошен сън…
Кой е следващият ти голям проект?
Не ми стига времето да реализирам всичко, което съм намислила. Обвързана съм с 8-часов работен ден, който слава Богу, няма нищо общо с фотографията. За всеки нов проект съм зависима от свободното време на хора, които искам да ангажирам, и от моите свободни съботи и недели, за които оставам толкова неща да свърша.
Започнала съм работа по моя ретроспективна изложба, стига да не ме връхлети друга идея, както стана с последния ми проект „Мехури, издишване“.
Разкажи ни за последната ти изложба „Мехури, издишане“. Къде искаш да е следващата?
За хората, които ме познават, вероятно е голяма изненада това, че от черно-бялата фотография направих такъв цветен завой. Факт, че последните години бяха тежки за всички нас. И това беше моят отпор на всичко случило се и случващо се.
Проектът „Мехури, издишване“ проследява реакциите на потопени във вода хора, като документира мига на рязко издишания от тях въздух: как всъщност реагира обикновеният човек на непредвидени обстоятелства и поставен в една нетипична среда.
Снимките може да се разглеждат като съвкупност от цвят, светлина и детайл, а детайлите наистина са много абстрактни и красиви, като картина в картината, но ми се ще да се разглеждат и като по-обстойно изследване на човешката същност. Реакциите при издишването всъщност са идентични със случващото се в нашата действителност и ежедневие.
/ЙК/
news.modal.text
