site.btaЕзоп и красивите жени вдъхновяват за басните Лафонтен, починал преди 330 години

Днешните деца обожават историите за магьосници от книгите за Хари Потър и за вампири от „Здрач“, но някога, много отдавна, малкият Луи – шестгодишният син на Краля Слънце - Луи XIV, във Франция – имал привилегията да получи посвещение в първото издание на 124 избрани басни на Жан дьо Лафонтен. Това било най-доброто четиво, за което можело да си мечтае едно привилегировано дете от 17-и век.

Лафонтен и басня са почти синоними в историята на френската литература. Като автор на безсмъртни творби, заучавани наизуст от поколения ученици, Лафонтен (1621–1695) е най-известният френски баснописец и един от най-високо ценените автори извън родината му през XVII век. Неговите басни се превръщат в модел за много по-късни европейски баснописци. Гюстав Флобер е на мнение, че Лафонтен е единственият френски поет преди Виктор Юго, който е разбрал и овладял напълно френския език. 

Франция уважава много своя изтъкнат баснописец - през 1995 г. са издадени серия пощенски марки по случай 300-годишнината от смъртта на Лафонтен и неговите басни. През април 2007 г. в родината му излиза филм за неговия живот. 

Лафонтен е сред най-свободомислещите, но и най-ексцентричните мислители на своето време. През живота си остава загадка за своите съвременници, защото е едновременно провинциален и космополитен. Роден е в Шато Тиери, в провинциално семейство от средната класа. Въпреки че фамилията не е благородническа, баща му Шарл дьо Лафонтен е смятан за доста заможен.

Именно неговият богат баща му урежда брак с 14-годишната Мари Ерикарт, наследница на имотен род. Двойката обаче не се разбирала добре. Мари не била добра домакиня и предпочитала добрия роман, а скандалите, които ѝ се приписват, са предимно плод на лоши клюки. Жан, от друга страна, бил зле с бизнеса и през повечето време отсъствал от дома. През следващите 40 години, въпреки че имат син, двойката живее отделно - той е в Париж, а тя - в Шато Тиери.

Всъщност, около 20 години Лафонтен живее с мадам Маргарита дьо ла Саблиер, жена с голяма красота и интелект. Тя била собственичка на прочут салон в Париж, където се събирал светският елит – бохеми, учени, артисти. Именно на Маргарита той посвещава най-известните си басни.

Отначало младият Лафонтен учи за свещеник, но за кратко време разбира, че това не е неговото призвание, и продължава да учи право.

Едва след навършване на тридесет години започва сериозно да се занимава с литература. Творчеството му се отличава с изключително разнообразие („Разнообразието е моето мото“, казвал самият той), дълбочина, връзка както със селското, така и с класическото знание, както и с култура, обхващаща не само гръцките и латинските автори, но и ориенталските разказвачи – нещо рядко за онова време. 

Басните, разказите и повестите на Лафонтен се преиздават редовно и днес. 240-те басни обаче са само част от внушително творчество, което включва трагедии и комедии, поеми и балади, пътеписи и романи. Първото му значимо произведение – първата книга с новели (Contes), излиза през 1664 г. 

„Не е нито истината, нито правдоподобието това, което придава красота и грация на тези неща – а начинът, по който са разказани“, пише Жан Лафонтен през 1666 г. в предговора към своите разкази, които поколенията често – и неоправдано – определят като неприлични. Всъщност това са палави новели, вдъхновени от италианските поети Бокачо и Ариосто. За Лафонтен цялото изкуство се състои в способността да се намекне, а не да се назове.

В първата колекция от 124 избрани басни – днес известни като първите шест книги, Лафонтен се придържа тясно към пътя на предшествениците си. В по-късните сборници обаче си позволява повече свобода. Имало е много преди него, особено в жанра на „животинската“ басня – вдъхновение той черпи от Езоп, Хораций, Тасо, комедиите на Макиавели и ориенталски разкази, достигнали до него чрез персийски преводи. 

Лафонтен може да бъде причислен към класицизма – заради любовта му към реда и разума, заради идеала за почтения човек, който се стреми към умереност във всичко и почита интелектуалната дисциплина като средство за обуздаване на емоциите. Макар младостта му да го свързва с Ренесанса и барока, в него живеят и италиански и испански влияния – пищни тържества, безкрайни метаморфози, водата като символ на времето, което тече, и вечното му вглеждане в смъртта, която ни кара да осъзнаем суетата на човешкото съществуване. 

Зад всяка фино изваяна и музикална басня, зад всеки разказ, изпълнен с дух и живот, се крие размисъл, дълбока философия и урок по стоицизъм. Там срещаме самия разказвач, „обграден“, по думите на Пол Валери, „от слухове за леност и мечтателност, шепот на отсъствие и разсейване“.

Лафонтен никога не е отричал тази своя репутация и с гордост се е определял като приятел на съня и враг на усилието – освен ако то не носи удоволствие. Една от неговите многобройни покровителки го наричала своя „баснописец“, казвайки, че той създава басни така естествено, както ябълковото дърво ражда ябълки. Притежавал изключителна памет, необичайна наблюдателност, остро око за всичко, винаги действен ум и ненаситна жажда за знание.

Този благородник постоянно страдал от липса на пари – поради пълно безгрижие; бил отсъстващ съпруг и разсеян баща, но преди всичко – дълбокомислен философ. Заедно с Монтен, Лафонтен е може би най-големият застъпник на приятелството сред френските писатели.

За Лафонтен не може да се говори без да се споменат художниците – Фрагонар, Моро льо Жьон, Гранвил, Гюстав Доре, а дори и Делакроа – вдъхновени от него. Те успяват да уловят духа на басните и да превърнат Лафонтен в истински „извор“ на басни. В съвремието е известна серията рисунки, която Марк Шагал прави по басните на Лафонтен.

Когато пише за гарвана и лисицата, Лафонтен има предвид ерудирана публика. Въпреки това басните му дълго време се смятат за отлично средство за морално възпитание на децата. Те са включени в учебната програма още в началото на XIX век – както в Европа, така и извън нея.

Талантът и въображението на Лафонтен са окончателно признати от Френската академия през 1682 г. Той става един от първите истински литературни авторитети на Франция. Великият баснописец умира през април 1695 г. и получава скромно погребение. Когато е открито гробището „Пер Лашез“ в Париж, останките му са пренесени там – в знак на национална почит.