site.btaТополовград става център на камиларството в България през 1934 година, каза за БТА историкът Веселин Кълвачев

Тополовград и околните села стават център на камиларството в България след изселническите вълни от Източна и Беломорска Тракия след Междусъюзническата и Първата световна война в периода 1913 и 1923 година. Поминъкът бележи истински разцвет през 1934 година, когато животните в района наброяват около 500. Това разказва в интервю за БТА директорът на Общинския исторически музей в Тополовград Веселин Кълвачев. Камилата и досега е емблема и символ на града, а прякорът на неговите жители е именно екзотичното четириного, обобщава историкът, който професионално е ангажиран с темата.

По Великден предстои да излезе от печат негово изследване в обем близо 100 страници, в които се проследява развитието на феномена. То е озаглавено „Камиларството в Тополовградския край“ и в него са събрани материали от фонда на музея, от друго историческо изследване на учения Анастас Примовски, както и интервюта с упражнявали занаята и техни наследници. В самия музей има огромно пано с архивни снимки на камили и техни собственици, запечатани от камерата по различни поводи.

Камиларството не се е зародило в Тополовградско, то е пренесено от Източна и Беломорска Тракия. В района на Дедеагач, днешен Александруполис, например е имало няколко села – Еникьой, Бадама, Дервент, Калайджи дере, които са били обитавани от потомствени камилари. Те са покривали превоза на стоки по важната транспортна артерия Солун – Истанбул, както и от Егейско море към Родопите. Друг център е било село Теслимкьой в Източна Тракия, пояснява Кълвачев. Камиларите, наричани още „Деведжии“ от турското „деве“ – камила, идват в новите земи със занаята си и с работната тяга на свързваните с пустините животни.

В Тополовградско до към началото на 20-те години на миналия век се преселват към 16 фамилии, за които деведжийството е основен поминък. Пазарна ниша вече е била превозът на товари към Родопите, Странджа и Източна Стара планина. На специалните самари, наречени „аути“, са се закрепвали чували с въглища, строителни материали, търговски стоки. За райони без пътища високопроходимата камила е била единствена алтернатива. Едно здраво животно е можело да носи без проблем товар до 400 килограма. Не толкова масово, но камилари са се заселвали в в Момчилград, Кърджали, Хасково, Чирпан, уточнява историкът.

Камиларите не са били богати, но не и бедни. „Весе, у нас винаги има бял хляб“, споделял на Кълвачев последният жив до преди няколко години камилар в района дядо Йордан Чакмаков.

Истински разцвет поминъкът преживява в началото на 30-те години на миналия век. През 1934 година броят на камилите в района е около 500. Въпреки че идват от юга, камилите не са имали проблеми нито с изхранването, нито със зимните температури, отговаря на въпрос Кълвачев. В околностите на Тополовград е имало достатъчно храстова растителност за паша, а през зимата, когато тя е била невъзможна, стопаните са хранили със зърно питомците си. Температурите в студения сезон също не са били проблем за непридирчивите като цяло животни. Оборите, които строили за прибирането им вечер, обаче категорично трябвало да са значително по-високи от тези за овцете, козите или говедата.

Освен че е била „товарно такси“, почти всичко от камилата навремето е било използвано, сочат още проучванията на Кълвачев. Камилата е давала мляко и вълна, а одеялото, от което се е правело е било достатъчно топло, за да се пали печка през зимата. Макар и рядко, месото също се е влагало в колбаси. Сезонът на превозвачите продължавал както и земеделския сезон – от Георгьовден до Димитровден. Краят му бил отпразнуван ежегодно с голям събор в местност край Тополовград, който ставал голямо събитие, чиято главна атракция била бой между две мъжки камили. Почти всички камили са били едногърби, двугърбите са били рядкост, отговаря на друго питане Кълвачев.

Към края на 30-те години на 20 век камилите започват да отстъпват на конкуренцията на камионите, като през 1939 година някои стопани започват да се разделят с любимците си. Процесът продължава бавно и след девети септември 1944 година. Атанас Атанасов от Теслимкьой например търси препитание другаде и го намира в Ятаджик, днешно Маджарово, където е ангажиран до към 1970 година да пренася рудата от тамошните мини до флотационната фабрика. По-хитри тополовградчани намират друга пазарна ниша през 50-те години, когато тръгват към Черноморието. Камилите стават основна атракция за туристите, които ги възсядат, за да се снимат, а собствениците няма как да не са доволни от приходите. Това предприемачество продължава почти 20 години до 70-те години, посочва Кълвачев.

Последната тополовградска камила е продадена от собственика си дядо Димитър Елигъдака на зоопарка в Кюстендил, което е и официалният край на камиларството в Тополовград. Макар и само веднъж годишно, тополовградчани и в днешни дни не са лишени от гледката на жива камила. Всяка година откриването на Международния фестивал на любителските комедийни театри, пантомима и сатира „Велко Кънев“ започва именно с дефиле на две камили в централната пешеходна зона на града.