site.btaИван Пенчев за 20-годишнината на Quarto: Всичко хубаво предстои, но и досега беше много хубаво

Всичко хубаво предстои, но и досега беше много хубаво, казва пред БТА цигуларят Иван Пенчев. Преди почти двадесет години той е един от основателите на камерната формация Quarto, заедно с Татяна Тодорова – виола, и Светлана Станчева – цигулка.

В началото с тях е и Стоян Божков – виолончело, но след две години идва Димитър Тенчев, водач на „Софийски солисти“. Пианистката Дарина Василева остава в Белгия  след едно от турнетата. Във формацията на нейно място работят Христо Казаков, Лора Чекоратова, Людмил Ангелов, Надежда Цанова...  

„Радвам се, че Quarto стана като емблема към Софийската филхармония. Хората ни познават и ни търсят, което е фантастично. Аз не съм се и надявал на подобно нещо. Моята цел е Quarto да е емблема на едно приятно изживяване на концерт, което да донесе нещо повече духовно. И всеки човек, като излезе от наш концерт, да е научил нещо различно и може би да стане по-добър“, коментира Иван Пенчев. 

На 23 ноември формацията излиза за пореден път на сцената на зала „България“, заедно с пианиста Емануил Иванов, за да представят творби на Йоханес Брамс и Дмитрий Шостакович.

Иван Пенчев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за най-запомнящите се метаморфози на Quarto през годините, за отношението към камерната музика и как се прави музика на фона на битовизмите, за бъдещите концерти с Джейкъб Колиър и Омар Маса.  

Кои са най-запомнящите се метаморфози, през които минахте за тези двадесет години?

 - Преди 20 години беше първата ни среща с останалите от квартета, на един майсторски клас, който Юлия Христова организираше с Нов симфоничен оркестър, с диригент Густав Майер. Беше голям празник, защото такива имена още не идваха в България често.

Тогава решихме да направим квартет и да свирим заедно. По-възрастни колеги ми казаха: „Защо ще се занимаваш с камерна музика в България, няма абсолютно никакъв смисъл“. Аз се заинатих и си дадох дума, че след няколко години ще сме на голяма сцена в зала „България“. Ако не успеем, просто няма да успеем. Ще сме си хвърлили труда на вятъра. 

След това, покрай първите спечелени конкурси, ме питаха как се казваме. Тъй като почти целия квартет бяхме в една квартира, оттам дойде и името. Когато човек си търси квартира в средиземноморските страни, той обикновено търси куарто (апартамент под наем). 

Покрай 250-годишнината на Моцарт, австрийското посолство беше организирало голям конкурс, ние спечелихме и така се изстреляхме. Запознахме се с нашия любим професор Козев. Това е челистът на квартет „Димов“, който дълги години беше наш ментор. Тогава го попитаха чии ученици сме, а той отвърна „Не знам чии ученици са, но от днес са мои“.

След това имаше няколко години, които ходихме всеки ден в неговата къща на площад „Журналист“ и там свирехме по шест-седем  часа. Той ни даваше напътствия и съвети. И всъщност това беше в началото, след което се подредиха доста други конкурси – може би 15 или 16. 

Иначе, първото ни много важно събитие беше 2010 година, когато пътувахме с тракийското съкровище до Брюксел. Имахме голям концерн в Европарламента. Следващата година вече сами си разлепвахме афишите за концерт в голямата зала „България“ с клавирни квинтети на Шуман и Юлиуш Зарембски, които не са за много широка публика. Ръководството на филхармонията беше доста учудено, защото залата беше абсолютно пълна. Тогава ни предложиха да бъдем филхармоничен състав. Казвам състав, защото вече от няколко години се разширихме и в момента работим почти като камерен оркестър. Нашата първоначална идея с Quarto беше точно това – да е като квартира, в която има непрекъснато купон и да каним много приятели. 

А защо е важно да се поддържа постоянен състав и доколко това е възможно? 

- Задължително е даже. Ние, практически, от почти 20 години не сме променили състава. Единствено първата пианистка – Дарина, остана да живее в Белгия. Дори не знам как минаха толкова години.

Имаме над 500 концерта досега, като публиката в София вижда само малка част от всичко, което правим, защото правим доста проекти из страната, а и в чужбина сме доста често. Почти всеки месец имаме турнета някъде по света. Тази година, примерно, сме били в над десет страни, освен всичките концерти, които публиката вижда тук. Започнахме с турне във Варшава, в една прекрасна зала, с прекрасна публика.

През годините променя ли се отношението към камерната музика? Чужбина ли е мястото, където се чувствате по-комфортно като изпълнители на тази музика? 

- Аз лично се чувствам най-добре в зала „България“, защото вече я познаваме и се чувстваме като в свои води. Знаем акустиката на залата, всичко ни е познато...

В чужбина е много вдъхновяващо. На 2 февруари бяхме в зала „Малибран“, една от най-хубавите оперни зали в Италия, във Венеция. За нас е голяма отговорност, защото на всеки подобен концерт представяме и България, освен нас самите.

Съвсем скоро се върнахме от Уелс, където свирихме в невероятната зала на Би Би Си в Кардиф. И навсякъде ни приемат много горещо. Бяхме почти като рок звезди, заедно с Георги Андреев. На излизане от залата, хората от съседните заведения, които са били на концерта, започнаха да ни аплодират по улицата. Жалко, че ние не сме такива хора – да се снимаме. Но, в крайна сметка, ангажиментите продължават... Тази година обикаляме с един фантастичен проект – „Гласове и струни“, заедно с  „Мистерията на българските гласове“ и с Георги Андреев, който направи нови творби и аранжименти. Направихме и записи. В момента се обработват и съвсем скоро ще излезе диск. 

Ще се върнете ли отново в София, където беше премиерата на този проект? 

- Сега сме в процес на обсъждане на голямо турне с Джейкъб Колиър, с когото свирихме. Така че с него ще попътуваме малко, което е прекрасно. Концертът с него в София бе доста емоционален, тъй като той пристигна в последния момент. Аранжиментите бяха почти импровизация на сцената. Предполагам, че му хареса това, което направихме, за да предложи да участваме с него и на други концерти. 

Какви други ангажименти предстоят на Quarto?

- През март сме в Норвегия, след това – във Франция. Покрай Нова година сме в Солун.

През юбилейната година сме решили да направим доста интересни концерти – и за нас, и за публиката. На 23 ноември, заедно с Емануил Иванов, ще имаме концерт в зала „България“. След това сме поканили Омар Маса от Берлин, който е единственият в света бандонеонист, който има право да свири на бандонеона на Пиацола, даден му от семейството на композитора. Събитието е на 11 декември, по повод Деня на тангото, отново в зала „България“. Това е човекът, който непрекъснато слушаме с Пласидо Доминго, например в записите му за „Сони мюзик“ и „Дойче грамофон“. Партньор е и на Даниел Хоуп. 

Повечето от хората, които каним, реално са почти невъзможно скъпи за нашите условия. Но повечето са наши приятели, затова използваме тяхното свободно време, за да го запълним с концерт с нас в България.

Моята цел е да прокарам камерната музика почти като симфонична, на преден план. Абсолютно незаслужено, в България все още се мисли, че камерната музика е за малки стаи и зали, но всъщност не е така, защото това са огромни произведения, които са не само за ценители. Те са не по малко силни от симфониите.  

Камерна е само музиката, но не и аудиторията... 

- Да, това имам предвид. Моята цел е да върна славата на камерната музика от времената на квартет „Димов“, когато те имаха концерти в голямата зала непрекъснато. И мисля, че успяваме... Щом 20 години сме на една и съща сцена, и всеки месец имаме концерти, които са добре посещавани, и хората ни очакват. Защото най-трудната задача е да си в една и съща зала, и всеки месец да представяш нещо различно. При положение, че ние сме едни и същи хора, това е най-голямото предизвикателство – 20 години да си интересен за хората и да очакват, че твоята идея ще е по-различна от всичко друго, което се случва. 

Как се запазва духът на формацията и как се прави музика на фона на битовизмите, които съпътстват всеки културен проект у нас?

- През 2016 г. имахме неочакван проблем със зала „България“ и се наложи да спрем нашите концерти там за 5-6 месеца. Но през това време успяхме два пъти да напълним зала 1 на НДК със същия състав. Едното събитие беше проект с „Акага“, а другото – с френска музика и балет.

Всеки от нас трябва да е зареден с голяма доза отстъпчивост, за компромиси. Това, между другото, важи за всички взаимоотношения. Ако между нас всичко е наред, и дори нещата да не са така цветущи, ще вървят напред. Защото ние сме колектив, който е като представителна извадка на обществото, в което живеем. Всичко, което се случва в обществото, се случва и в отношенията в по-малките групи. Така че като излезем на улицата, ние вече знаем какво се случва, защото между нас се случи същото.