site.btaДа полемизираш – значи да мислиш, да се стремиш към съвършенство, колкото и несъвършен да си самият ти, казва писателят Емил Манов

Емил Манов често беше носител на новаторски идеи и на нови стилови направления, а понякога и изпреварваше оформянето на основните тенденции в художествената ни проза, пише литературният критик Елка Константинова. „Без да са върхови естетически постижения, редица негови творби – предимно документалните и фантастичните, бележат нови етапи в развитието на съответните жанрове. Така той изпреварва силната вълна на антифашистката документалистика и мемоаристика; предусеща близкия разцвет на научната фантастика, „бума“ на епическия панорамен роман и по-късно – на лирико-психологическата белетристика“, казва още Константинова.

Днес се навършват 105 години от рождението на Емил Манов. Той учи в Първа мъжка гимназия до 1937 г. През 1941 г. завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

23-ГОДИШЕН Е ОСЪДЕН НА ДОЖИВОТЕН ЗАТВОР

Като гимназист Емил Манов се свързва с младежкото комунистическо движение и през 1932 г. става член на Работническия младежки съюз (РМС) – младежка комунистическа организация от първата половина на XX век. По време на студентските си години става част от Българския общ народен студентски съюз (БОНСС). През 1941 г., 23-годишен, е осъден на доживотен затвор по Закона за защита на държавата (ЗЗД) като един от организаторите на столичните бойни и саботажни групи в „Малашевци“ и „Орландовци“ с ръководител Никола Ботушев. Изпратен е в затвора в Плевен, а малко след това е преместен в лагера край с. Динево, Хасковско. През 1943 г. е прехвърлен в Ловеч, но там е само две седмици и е върнат в Софийски централен затвор. След масираните бомбардировки над София в началото на 1944 г. сградите на затвора са разрушени. Емил Манов е преместен в затвора в Сливен, откъдето е освободен на 8 септември 1944 г.

След 9 септември 1944 г. и настъпилите промени в управлението на българската държава, Емил Манов става полковник в народната армия. В периода 1952-1954 г. е подпредседател на Комитета за наука, изкуство и култура. От 1955 до 1958 г. работи като заместник-главен редактор на издателство „Български писател“. От 1958 до 1966 г. е главен редактор на сп. „Родна реч“. От 1967 до 1968 г. е подпредседател на Съюза на българските писатели. Също така сътрудничи и на „Работническо дело“, „Народна младеж“, „Литературен фронт“.

„НЕДОСТОВЕРЕН СЛУЧАЙ“ ПРЕДИЗВИКВА БУРНИ РЕАКЦИИ

През 1957 г., в годините на „размразяването“ след смъртта на Сталин, излиза една от най-обсъжданите книги на Емил Манов – повестта „Недостоверен случай“. Тя се вписва в общата тенденция на социалистическите писатели от това време за развенчаване на култа към личността чрез произведения като „Размразяване“ на Иля Еренбург, поемата на Александър Твърдовски „Шир след шир“ и повестта „Един ден на Иван Денисович“ на Александър Солженицин. Книгата засяга интимните потайности на човека, неговите душевни терзания и любовни страсти.

След отпечатването на „Недостоверен случай“, в списание „Пламък“ започват множество критически публикации. Повестта се тълкува като идеологически вредна, определяна като неадекватна на реалния живот, оценявана като художествено несъстоятелна.

„Спомням си бурната реакция, която предизвика отпечатването на „Недостоверен случай“ в току-що възобновеното списание „Пламък“ през 1957 г. И макар, че редица от упреците, отправени към автора, бяха явно несправедливи, мисля си, че тази книга не можеше да не възбуди духовете. Естествено, редица късогледи критици бяха смутени – дали пък не се принизява образът на комуниста-антифашист! За някои „умове в калъф“, неразчели дори ироничния подтекст на заглавието, беше абсолютно непонятна пълната деградация на героя, който е комунист и участник в съпротивата.(…) Това, което критиката някога недоразбра и недооцени, беше високият нравствен и антикултовски патос на интимната драма на героя. (…) Бунтът на Светозар (Светозар Стойков, главният герой на повестта – бел. ред.) е по същество конфликт между два мирогледа – комунистическия и буржоазния морал в деликатната сфера на семейните отношения“, пише Симеон Хаджикосев през1980 г.

Въпреки развенчаването на култа към личността на XX конгрес на КПСС и надеждата за промени в обществения и културен живот след Априлския пленум на БКП от 1956 г., книгата на Манов предизвиква негативна реакция като дискусията от естетическа, бързо прераства в идеологическа, а в последствие и в партийнополитическа. През 1957 г. е спрян и недопуснат до екраните филмът на Бинка Желязкова и Христо Ганев „Животът си тече тихо…“. Шест години преди публикуването на „Недостоверен случай“ се състои „обсъждане“ на романа „Тютюн“ на Димитър Димов. Но, ако тогава то е неколкодневно събрание на секциите „Белетристика“ и „Критика“ при Съюза на писателите“, при случая с Емил Манов се провежда партийно събрание с доклади и изказвания.

ПЪРВИЯТ ЗАМЕСТНИК-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ, КОЙТО СЕ ОТКАЗВА ОТ ПОСТА

Емил Манов е и първият заместник-председател на Съюза на българските писатели (СБП), който се отказва от този пост. Когато новоизбраният председател на СБП Георги Джагаров му предлага да бъде негов заместник, Манов приема с надеждата за размразяване в съюзния живот и в литературата. Но новият председател увеличава бюрокрацията в съюза, превръща го, както мнозина се изразяват тогава, в министерство. „Е, и това сравнение „куца“, то „заостря“, но докато при Димитър Димов писателят можеше да отиде просто като почука на вратата на кабинета му, Георги Джагаров се обзаведе със секретарки и достъпът в председателския кабинет стана по-труден. При Любомир Левчев пък, както съм чувал да разказват „потърпевши“, се чакало понякога със седмици, че и с месеци, а някои и не дочаквали – едно, тъй да се каже, стремително развитие“, пише Стоян Каролев през 1990 г. във в. „Литературен фронт“. Емил Манов споделя със Стоян Каролев: „Когато му говоря, той уж се съгласява, а после си кара, както си знае, постарому“. Не след дълго писателят подава оставката си като заместник-председател на СБП.

В по-ранните години, докато е зам.-редактор на издателство „Български писател“ (1955 – 1958) проличава широкия му и обективен поглед върху литературата. На съюзно събрание заявява, че най-значимото, което е излязло от издателството по това време, са романите на Димитър Талев от четирилогията, започваща с „Железния светилник“. Оценявайки по достойнство достиженията на своите колеги, той се изказва положително и за творбите на Емилиян Станев. Собственото си творчество преценява трезво, а често и критично. В проведената през 1977-1978 г. анкетата, водена от Юлия Обретенова и издадена през 1985 г., Емил Манов споделя: „Винаги са ме интересували и вълнували повече въпросите от социално, идейно-политическо, нравствено, ако щете теоретическо естество, отколкото собствените ми литературни успехи и неуспехи, включително и оценката на критиката за тях“.

ПИШЕ РОМАНИ, ПОВЕСТИ, НОВЕЛИ, РАЗКАЗИ, ОЧЕРЦИ, ПИЕСИ

Емил Манов е автор е на произведения за деца и юноши, на романи, повести, новели, разкази, очерци, пиеси. Сред тях са „Млади герои на Отечествената война“ (разкази, 1945), „Пленено ято. Затворническа хроника“ (1947, 1948, 1955), „Генерал-полковник П. Панчевски. Биографичен очерк“ (1951), „Краят на Делиите“ (роман, 1954, 1955), „Недостоверен случай“ (повест, 1957), „Огънчето. Разкази и повести“ (1957), „Бадемовото клонче“ (разкази, 1958), „Ден се ражда“ (роман, 1959), „Бягството на Галатея“ (роман, 1963), „Грешката на Авел“ (драма, 1963), „Стръмнини“ (роман, 1965), „Моето първо лято“ (роман, 1967), „Ваня и статуетката. Разкази и новели“ (1967), „Съвест“ (пиеса, 1968), „Писма от София“ (1970), „Подир синята птица“ (трилогия, обхващаща „Краят на Делиите“, „Ден се ражда“ и „Стръмнини“, 1970), „Галактическа балада“ (роман, 1971), „Кучето на разузнавача. Повест за юноши“ (1972, 1977), „Младоженецът“ (комедия, 1973), „Синът на директора“ (роман, 1973, 1983), „Бягството на Галатея. Моето първо лято“ (1975), „Пътуване в Уибробия“ (роман, 1975), „Разкази. Галактическа балада“ (1977), „Пиеси“ (1982).

През 60-те и 70-те години Емил Манов пише и сценарии за филми – „В края на лятото“ (1967), „Стръмната пътека“ (1961), „Тихият беглец“ (1972). През 1962 г. е екранизиран неговият роман „Пленено ято“.

През 1965 г. Емил Манов получава званието „Заслужил деятел на културата“. През юни 1977 година той получава Почетният знак на София – за големия му принос в българската литература и за активно участие в културния живот на София.

В края на своя живот, в периода 1970-1982 г., Емил Манов живее в Бояна, където притежава малка къща. Оттеглил се от активен обществен живот, той продължава да пише и да полемизира със своя кръг от приятели като Валери Петров, Михаил Величков, Стоян Каролев и Никола Инджов.

Полемист по призвание и революционер в годините на Втората световна война, Емил Манов не се отказва да спори до последните си дни. „Да полемизираш – значи да мислиш, да мислиш, значи да се стремиш към съвършенство, колкото и несъвършен да си самият ти“, заявява той. Умира на 30 август 1982 г. в гр. София.

/ДД

/ДЧ/МВ/отдел „Справочна“

Използвани източници: сп. „Литературен фронт“, бр. 25/18.6.1987 г.; сп. „Литературен фронт“, бр. 33/11.8.1988 г.; сп. „Септември“, бр. 7/1988 г.; сп. „Пламък“, бр. 12/1988 г.; в. „Дума“, бр. 253/7.11.1998 г.; сп. „Литературен фронт“, бр. 19/10.5.1990 г.; https://literaturensviat.com/?p=31601; https://www.archives.government.bg/guides/12_P_BKP2.pdf; https://dictionarylit-bg.eu/Емил-Радославов-Манов.