site.btaЧитателят носи в себе си отговора на всеки въпрос, който го вълнува, каза пред БТА писателят и минералог Иван Митев

Читателят носи в себе си отговора на всеки въпрос, който го вълнува. Това каза пред БТА писателят и минералог Иван Митев.

Според него животът на читателя се състои в хранене на неговия „Аз“. „Той търси съгласие със своето виждане за нещата. И независимо какво му разказваш – дали спомен от детството, приключенска история или футболен мач, ти трябва да го накараш неусетно да извърне поглед от видимото и да го насочи към дълбините на своята душевност. Това би трябвало да прави стойностната литература – да води по пътеката към неуловимото, изумителното, невероятното и вълшебното“, каза Митев. Разказите му „Тя ще дойде всеки миг“, „Апология на българо-американските отношения“ и „Виенски щрудел“ са публикувани в актуалния брой на списание „Съвременник“.

„Магията от общуването със „Съвременник“ усетих по време на следването си. Оттогава досега списанието поддържа изключително високо ниво на съществуване, то удивлява с подбора на текстовете и значимостта на темите в тях. Няма друго издание, така наситено със стойностна литература. Всичко, прочетено там, се подрежда в дългосрочната памет на читателя. Днес „Съвременник“ е  желан, търсен и чакан събеседник с уникален облик, който утолява жаждата за стойностно общуване на всички свои почитатели“, смята писателят.

ПРОБЛЕМЪТ Е В ПОСЛАНИЕТО – ДАЛИ ТО ВЪРШИ НЯКАКВА РАБОТА НА ЧИТАТЕЛЯ 

Във „Виенски щрудел“ той разказва истинска история от свое пътуване до Виена. „Аз имам много житейски истории, които граничат с фантастиката. Сега събирам част от тях в романа „365 целувки“, отбеляза Иван Митев. По думите му проблемът пред всеки писател не е дали описва реална история, или – измислена. „Проблемът е в посланието – дали то върши някаква работа на читателя. Внушението в случая е, че животът е безкрайно приключение. Ако се оставиш на процеса, който го твори, той ще те отведе там, където трябва. Не е нужно да търсиш щастието, то само ще те намери“, смята авторът.

В разказа Митев пише, че Виена е една, когато е представена от един човек, и друга – когато е представена от различен човек. Според писателя писането само по себе си е голямо предизвикателство точно заради избора от какъв ъгъл да надзърнеш към онова, което трябва да види читателят. Българският писател цитира Стендал: „Днес например бях мъж и жена едновременно, любовник и любовница наведнъж, бях конете, листата, вятърът… Бях червеното слънце, което караше да премигват клепачите им, удавени от любов. Да бъде благословен бог, че не ме е създал търговец на памук“

„Независимо дали си скрит зад гърба на „гида“, който води действието, или ползваш аз-повествование, ти имаш нелеката задача да съизмерваш труда си с очакванията на голямата творческа лаборатория. Това означава да разгадаеш живота. В световната литература почти няма разгадан живот. Може би Екзюпери и Кавафис. В българската го правят двама – Христо Фотев в поезията и Владимир Зарев в белетристиката. Трябва да си стъпил на пътя, за да пожелаеш да кажеш нещо на тези около теб. Иначе собственият ти живот се превръща в наказание за това, което вършиш. Да си спомним как завършват житейския си път Джеймс Джойс, Уйлям Блейк, Оскар Уайлд, Хайне, Алфред дьо Мюсе, Джон Кийтс, Хемингуей, Фицджералд… Списъкът е безкраен“, отбеляза Иван Митев.

ПО-СЛАДКО Е ДА ЖИВЕЕШ В ИЛЮЗИЯТА, СЪЗДАДЕНА ОТ РЕЛИГИЯТА И КУЛТУРАТА

„Най-големият подарък в твоя живот вече си го получил – това е самият живот. Всеки го получава. Но ти години наред непрекъснато отлагаш първата стъпка по пътя, който ти е отреден, с оправданието, че не знаеш как да разбереш кой е този път. Ще го узнаеш, когато си откровен със себе си. Нито веднъж досега не си бил. Нито веднъж. Когато го направиш, ще можеш да диктуваш на вселената какво искаш да ти се случи“, пише Иван Митев в един от своите разкази. Според него, когато човек е откровен със себе си, той стига до прозрение, което отваря очите.

„А никой не желае да види реалността такава, каквато е. По-сладко е да живееш в илюзията, създадена от религията и културата“, смята Митев. Отбелязва, че и двете се крепят на дихотомията, заради която Адам и Ева са изгонени от рая – добро–зло. „Тази дихотомия е разслоена на безброй други, които изпълват  съществуването с недоволство, смут и агресия. Ако одобряваш едното, ти си изпълнен с отрицанието на другото, то преминава в ненавист и омраза, засяда в съзнанието ти и те напряга през целия ти живот. Прозрението е в това да харесваш и Меси, и Роналдо. Уви“, допълни писателят и минералог.

По думите му хората са склонни да възприемат дори войната като спортно състезание, без да си дават сметка, че всеки живот е безценен. „Щастие - не-щастие“ не е дихотомия, животът сам по себе си е щастие, каза Иван Митев. Допълни, че опозицията на „любов“ не е „омраза“, а - „аз“. Там, където има „аз“, няма как да съществува любов, смята той. 

„Човечеството е нещастно и цивилизацията ни се крепи със сила, защото никой не иска да отвори очите си за онова, което го отдалечава от самия него“, обясни Митев.

ГАРАТА – СПАСИТЕЛЕН ОСТРОВ

Гарата като място на действието е повтарящ се елемент в няколко произведения на Иван Митев, сред които „Тя ще дойде всеки миг“ и „Апология на българо-американските отношения“, публикувани в първия брой на „Съвременник“ за 2024 г. И двата текста принадлежат към цикъла „гарови разкази“, а вторият от тях се превръща в начало на романа „Играта“.

„По времето, когато се породи интересът ми към гарата, тя наистина беше спасителен остров“, каза Митев. В романа „Малък далечен силует“ той я описва така: „Тя дарява на всеки, прекрачил прага ѝ, свобода и закрила. В чакалнята, в ресторанта, на перона, всички са равни. Те вършат едно и също – чакат своя влак. И възможностите на военния, лекаря, стрелочника и професора да изразят себе си, са еднакви. Това равенство се пренася и в купето на влака. Потракването на колелата на твоя вагон върху релсите е най-разпознаваемият звук на планетата. Този ритъм помага за раждането на много мечти. Само там бирата, дори и топла, вдъхновява. Познанства, разговори и пътувания, тръгнали от гарата, се помнят цял живот“.

Тази гара – със стрелочници, вагон-описвачи, кантонери, вече я няма, посочи авторът. „Стрелките се сменят от компютър, бариерите падат автоматично. Онези влакове са заменени с безшумно движещи се мотриси. Ресторантите с вдъхновяващото лого „РСВ“ отдавна са затворени. Това време остана непокътнато само в онези разкази“, допълни той.

ЧОВЕКЪТ Е ЗАПОЧНАЛ ДА ОБРАБОТВА НАЙ-НАПРЕД СКЪПОЦЕННИ КАМЪНИ НА ТЕРИТОРИЯТА НА НАШАТА СТРАНА

Иван Митев разказа, че човекът е започнал да обработва най-напред скъпоценни камъни на територията на нашата страна, близо до Хасково. В находището, наречено от него Орловска палеолитна култура, преди повече от 50 000 години са използвали тюркоаза, карнеола, опала, планинския кристал, аметиста, метеоритите и много други минерали.

„За да докажа това твърдение, се наложи да изследвам експозициите от праисторически находки на Британския музей, Ермитажа, Смитсъновия институт, Лувъра – събраното от цялата планета в музейните хранилища на общо тридесет страни, да се запозная с Великата тибетска книга „Джуд-ши“, да проучвам артефакти в Китай, Тайланд, Мексико – т.е. да изградя онази обща култура, която да ми помогне да систематизирам информацията в книгата „Биография на човечеството“, разказа минералогът и писател. Това знание често се вплита и в сюжетите, които напират да бъдат описани, отбеляза той.

Темата е засегната и в романа „Малък далечен силует“, където героят Балабанов казва: „Онова, което ти желаеш – силата и красотата, ги има в един кристал. Енергията на живота е там. Но тя плаши хората. Затова повечето извръщат поглед от нея и търсят леснодостъпна стока. Там, между стените на кристала, е освободеното въображение на сюрреализма, движението, пред което се прекланят футуристите, сънищата на поетите-символисти, играта на светлината, която би накарала всеки импресионист да изпусне четката си…“.

Иван Митев е писател, пътешественик, минералог. Роден е през 1959 г. в Хасково. Завършил е Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, специалност „Българска филология“. Член е на Съюза на българските писатели. Публикувал е над двеста есета, разкази, интервюта и статии в периодичния печат. Участвал е в семинари по източна медицина и философия в Китай и Тайланд. Изучавал е културата на маите в Мексико. Участник е в десетки международни форуми по минералогия в Германия, Италия, Франция и др. 

Автор е на книгите „Герб“ (1990), „Тя ще дойде всеки миг“ (1994), „Паяк в колба“ (2000), „Как лекуват минералите“ (2000), „Подземната река“ (2001), „Енциклопедия на лечебните минерали А-Я“ (2003, с Гергана Митева), „Играта“ (2007), „Минералотерапия с енциклопедия на лечебните минерали“ (2007, с Гергана Митева), „Край Златната река“ (2008, с Владимир Янев), „Звън“ (2009), „100% здраве с вода и кристали“ (2010, с Гергана Митева), „Тайни за енергията на скъпоценните камъни“ (2015), „Животът“ (2016), „Как да си помогнем с кристали“ (2018, с Гергана Митева), „Биография на човечеството“ (2020), „Малък далечен силует“ (2022).