site.btaБезотговорността на действието ни през думи е много силна, казва пред БТА режисьорът Крис Шарков

В един свят на отприщени желания трябва да сме отговорни към другия, към това, което казваме, и към това, което обещаваме. Проблемът е както личен, така и на много социално ниво. Безотговорността на действието ни през думи е много силна. Иска ми се да не е така. Това казва пред БТА режисьорът Крис Шарков по повод премиерния спектакъл „Заклеваш ли се в децата?“, на сцената на кино „Люмиер“.

Весела Бабинова и Владимир Зомбори са двойка не само в живота, но и в комедията на Саломе Льолуш. Тя е психолог, той е юрист. Те са двойка колкото влюбена, толкова и суеверна. Една вечер се заклеват, че ще си бъдат верни десет години, в името на децата си. Времето минава и краят на този „срок на вярност“ наближава, а с него идват моментът за истината и отговорът на въпроса колко тежи да кажеш „Заклевам се“. В актьорския състав са още Даниел Кукушев и Лидия Василева. Сценографията е на Ванина Цандева. Автор на музиката е Емилиян Гацов-Елби, преводът е на Снежина Здравкова.

Пиесата звучи универсално заради проблемите, допълва режисьорът: „Защото ние имаме такава нагласа и съзнание – много суеверно, фиксирано... Всички тези клишета, че българинът обича прекалено много да говори, да не е отговорен към това, което казва, да вярва на врачки и на всякакви такива вторични медиуми на духа. Българинът по някакъв начин е свикнал с тези неща и затова пиесата изглежда по-близка... Работихме по самия стил на езика, но географски решихме да не я променяме. Локацията си остана Париж, Лил и Ница. Въобще, разказваме през Франция“. 

Крис Шарков пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за режисьорските и лични провокации, свързани със „Заклеваш ли се в децата?“, и темите, които го вълнуват, за работата с една семейна двойка актьори, за универсалния език, на който говори авторката Саломе Льолуш.

Г-н Шарков, с какво Ви провокира този текст?

- Това е един от редките случаи, в които текстът ме намира, а не аз него. Предложението дойде от Захари Бахаров, който е продуцент. Той още по телефона ми каза, че става въпрос за пиеса на Саломе Льолуш – аз тогава още не бях гледал „Това не го казвай“, и иска да го направи с Весела Бабинова и Владимир Зомбори, които са двойка в живота, но досега не са били заедно на сцената. Аз много обичам такива провокации, в които едно семейство се провокира през театрални ходове. Затова нямах колебания да приема. 

Според мен Саломе Льолуш много добре лавира между популярното и сериозните теми и е един от малкото автори, които може да се играе и с двете, както и с жанровете. В тази пиеса има обръщане на жанра, което е много ценно за мен. 

Изневярата е стара театрална тема, още от драматургията на Пинтер и Шницлер преди това. Винаги е интересна да се изследва като игра. Тук в крайна сметка има доста теми, които ме вълнуват, които са показани по един много лек, забавен и по френски лек начин, което ми харесва. Аз познавам творчеството на баща й – Клод Льолуш. Той по същия начин разказва за сериозни неща толкова леко. Спомням си неговия филм „Един мъж и една жена“, в който всичко се случва с френска лекота (Un homme et une femme от 1966 година е с участието на Жан-Луи Трентинян и Анук Еме, Клод Льолуш е режисьор, съсценарист и оператар – бел. а.).

Имаше ли известно смущение в това, че една двойка в живота трябва да играе като такава и на сцената?

- Те работиха много добре, абсолютно професионално, като актьори. Само те си знаят какво им е било. Всъщност то може би е вид терапия това нещо...

Кои от темите в „Заклеваш ли се в децата?“ Ви вълнуват най-силно като режисьор?

- Например, вълнува ме темата за казаната дума и какво означава тя в нашето съвремие. Защото ние вече свикнахме всеки да дава присъди, да говори и да обещава каквото му падне. Не само в социалния живот, но и в личния – през социалните медии. Имаме безотговорност към изречената дума. И тази пиеса завързва цяла сюжетна интрига. Това са едни хора, които се вричат в първата сцена, в нещо. А това вричане ги връзва още повече – клетва след клетва, след клетва... Ето, един пример как една много сериозна тема – като отговорността ни към думите, е изследвана от авторката през много приятен игрови ход.

Друга такава тема е суеверието, тъй като суеверието, клетвата, са нещо много старозаветно. Новият завет ни учи на съвсем други неща. Аз мисля, че много често нашето общество е по-скоро суеверно, отколкото вярващо в Бога. 

Заради социалния елемент тази пиеса звучи сякаш по-универсално от „Това не го казвай“. Правихте ли някаква адаптация или „побългаряване“ на текста?

- Не, адаптацията е само на ниво език. Някои неща сме променяли... Но няма как да избягаме от Франция, в случая заради конкретиката.

Пиесата звучи универсално заради проблемите. Защото ние имаме такава нагласа и съзнание – много суеверно, фиксирано... Всички тези клишета, че българинът обича прекалено много да говори, да не е отговорен към това, което казва, да вярва на врачки и на всякакви такива вторични медиуми на духа. Българинът по някакъв начин е свикнал с тези неща и затова пиесата изглежда по-близка... Както казах, работихме по самия стил на езика, но географски решихме да не я променяме. Локацията си остана Париж, Лил и Ница. Въобще, разказваме през Франция. 

Фиксирате ли се изцяло върху семейството или проблемите, за които говорите, излизат и извън него?

- Разбира се, че и извън семейството, особено в днешното общество, в което семейството не е само брак. Отговорността към другия е много повече от просто семейство. Но с това проблемът не е по-малък.

С актьорите си говорихме по време на репетициите – че в един свят, в който има много повече изкушения, героите реално отстояват. Въпреки че изследваме този момент на пробив, това е много важно послание за нашата публика – че в крайна сметка те не успяват да изневерят. Както казва героинята на Весела Бабинова, и това е много ключово за мен, те извършват неуспешен акт. Тоест те едва ли не се самосаботират в своето собствено намерение за изневяра, което означава, че вътрешно, дълбоко в себе си, не го искат. Така че темата е важна. Важно е да пазим другия. Това е нещо, което изследваме, и ни вълнува.

А изневярата, колкото и да е пикантна тема, толкова е и театрална. В самия акт на изневяра и в акта на съжителство има много театър, има много драматургия, много перформативност...  

Като режисьор кое за Вас е най-важно да стигне до зрителите?

- Иска ми се да има някакъв сигнал – да пазим това, което имаме. Това е много стар принцип, който знаем още от Шницлер – че намерението за изневяра е по-силно от самата изневяра, а забраната отприщва желанието. Иска ми се в един такъв свят, в който има отприщени желания, да сме отговорни към другия. Мисля, че има такъв тип послание, без да е дидактично. Драматургията го доказва по естествен начин.

Да сме отговорни към другия, към това, което казваме, и към това, което обещаваме – това е обществен проблем, както в личния ни живот, така и на много социално ниво. Безотговорността на действието ни през думи е много силна. Иска ми се да не е така...