site.btaНе може да има колективна заслуга за спасяването на българските евреи, смята публицистът Антони Георгиев

Антони Георгиев е виден публицист, издател и писател. Повод за това интервю е друго негово основно занимание – фотографията. Антон Георгиев е автор на десетки фотографски изложби у нас и в чужбина. Последната, озаглавена „Еврейска България“, бе открита неотдавна в Будапеща, за което БТА писа. Експозицията, която преди това бе представена в София, Лондон, Прага и Сегед, се състои от 60 голямоформатни фотографии, правени в период от над 10 години. Тя отразява със средствата на документалната фотография 20 века еврейско наследство в България.

В настоящия разговор Антони Георгиев разкрива откъде произтича дълбокият му интерес към еврейската култура, както и своето мнение за антисемитизма у нас и за спасяването на българските евреи. 

Интересът Ви към еврейската култура не е от вчера. Къде се корени той? 

- Еврейската култура по нашите земи е част от българската култура. В същото време, за да се разбере, тя трябва да бъде разглеждана в по-широкия контекст на югоизточна Европа. Което впрочем се отнася и за „българската култура“ като цяло. Ние не живеем на откъснат от света остров.

Вашата фотографска изложба показва материалното наследство на еврейското присъствие по нашите земи от I в. н. е. до наши дни. Какви са скритите текстове зад вашите фотографии?

- Моята изложба показва една безвъзвратно отминала и изчезнала култура. Синагоги, в които отдавна не е влизал евреин. Гробища, в които хората, погребани там, са отдавна забравени. Тя е документ, спомен за една епоха, която я няма. Което не е характерно само за България, но и за голяма част от Европа.

Но документирайки в продължение на над 15 години еврейското материално наследство по нашите земи, аз се натъкнах на стотици, да не кажа хиляди истории, които разкриха един свят, за който повечето българи дори не подозират. А той е част от нашата България.

Какво е отношението към еврейската култура у нас през първата половина на 20-и век?

- Както и в повечето други европейски страни, антисемитизмът се засилва в навечерието на Втората световна война. Еврейските войници-герои от Балканските войни и Първата световна война са набързо забравени. България все повече е свързана икономически и политически с нацистка Германия. Логичният завършек е присъединяването на София към Тристранния пакт.

Макар Царство България да е ентусиазиран съюзник на Хитлер, за което основна роля изиграва връщането на Южна Добруджа, постигнато под диктата на Берлин и Москва (тогава съюзници) и демагогските германски обещания за присъединяване на Беломорска Тракия и Македония след края на войната, антисемитизмът тук е някак по-приглушен, по-умерен от антисемитизма в, да речем, Румъния или Унгария. В България никога не е имало погроми като този в Яш. Българският Бранник е само далечно ехо на Усташа. Българските лекари не са били задължени да пращат сведения в полицията за етническия произход на своите пациенти. Вярно е, че българските учители, например, все повече са избягвали да преподават в еврейски училища, защото не са искали да застрашат кариерата си. Но дискриминацията е била така да се каже „мека“. Моето обяснение е, че останалите от Османската империя обществени отношения все още съществуват в този период. Българите тогава се интересуват много повече от това да бъдат в добри отношения с комшиите си, отколкото да изпълняват нарежданията на политиците в София.

Нещата придобиват съвсем нови измерения след въвеждането на Закона за защита на нацията през януари 1941 г., тоест дори преди България да стане официален съюзник на Германия. Този закон, който отваря една от най-срамните страници в новата българска история, е моделиран по Нюрнбергските закони в нацистка Германия, които поставят сериозни препятствия пред участието на еврейската общност в икономическия, културен и социален живот. Той е на практика юридическата основа за последвалата голяма кражба на еврейско имущество в Царство България, извършена под ръководството на т. нар. Комисарство по еврейските въпроси. Той е на практика прелюдия към предстоящия холокост.

Дали българският Закон за защита на нацията е по-суров или по-мек от Нюрнбергските закони, може да се спори. В някои отношения е, в други - не е. По-важното обаче е, че той започва да действа в една държава като България, не в Германия. Тоест прилагането му е  „по български“ - половинчато, с много условности, често корумпирано, нерядко предопределено от лични отношения, не от буквата на закона. В случая това „побългаряване“ изиграва положителна роля. 

Чия е заслугата за спасяването на българските евреи?

- Краткият отговор е „Зависи кого питате“. Но по такъв сложен въпрос едва ли трябва да се дават кратки и черно-бели отговори. За да се разбере неговата същност, веднага трябва да се зачеркне думичката „спасение“, която е по-скоро поетична, и да се замени с  „не-депортация“, която по-точно отразява събитията в България през 1943 г.

Фактите са добре документирани и неоспорими. Царство България се готви да депортира в концентрационните лагери в Полша българските евреи. 

Защо не прави това? 

- По времето на комунизма господстващата теория бе, че предотвратяването на планираните депортации е дело на комунистите. По едно време то стана заслуга лично на Тодор Живков... Цял игрален филм бе направен по въпроса.

Комунизмът падна, и на историческата сцена се появи величествената, макар и напълно непозната фигура на Цар Борис III. Стана популярно да се казва, че царят, дълги години обречен на тотално забвение от комунистите, е спасил евреите. Той е обещал на Хитлер да ги депортира, но като видял, че Германия започва да губи войната, се отметнал и ги е спасил. Разбира се, да се кредитира документирано антисемитския монарх с такова „спасение“ - при положение, че тогава в Царство България има правителство, парламент и що-годе функциониращи държавни органи - е доста нелепо. 

Логично, малко след царя от историческа забрава излезе и Димитър Пешев, депутатът от Кюстендил, подпредседател на Народното събрание и член на управляващото прогерманско мнозинство, който инициира подписката за отмяна на планираните депортации. Това става през март 1943 г. Пешев, обявен от Световния център за възпоменание на холокоста Яд Вашем в Израел за праведник, извършва нещо напълно немислимо в една тоталитарна държава. От позицията си на депутат, той успява да убеди още няколко дузини други депутати да сложат подписа си под документ, който е в пълен разрез с политиката на царството, и то по време на война. Решителна намеса има и от страна на представители на висшия православен клир - софийския митрополит Стефан, например.

Разбира се, има и екзотични теории за не-депортацията. Една от тях включва Петър Дънов, който уплашил суеверния цар, че царицата ще стане безплодна ако планираните депортации започнат. В друга главна героиня е Лиляна Паница, секретарка на Комисаря по еврейските въпроси Александър Белев, която споделила с гинеколога си за пазените в тайна планове за депортация. Новината тръгнала към Пловдив, Бургас и Варна чрез нея.

Всички тези теории са очевидно в конфликт една с друга. Може би за да предотврати тази „надпревара“ кой да получи кредита, някъде през 2000-те години българската държава реши да се придържа към най-безболезнената версия: евреите са били „спасени“ от всички българи. Те са останали живи поради силата на българското гражданско общество.

За мен това е малко странно, защото тази позиция създава идеята за колективна добродетел. Това е нонсенс така, както е нонсенс и идеята за колективна вина. Има конкретни извършители на конкретни дела, които могат да бъдат съдени от конкретни съдилища на базата на конкретни факти и изпълнявайки конкретни закони.

В България тези конкретни съдилища са познати като т. нар. Народен съд. Следвоенните трибунали във Франция, Дания, Норвегия, Чехословакия и разбира се Нюрнбергските процеси в Германия, имат две цели. Първо, да накажат виновните за престъпленията по време на войната. И второ, да лишат техните симпатизанти от възможността да търсят реванш. 

В България, по настояване на победоносните съюзници, се провежда т. нар. Народен съд. Но за разлика от например Германия, където американците раздават американско правосъдие по американски закони, в България трудно може да се говори за правосъдие, тъй като страната е окупирана от Червената армия. Тогава покрай гнилото, така да се каже, е горяло и здравото. Само един пример ще дам: заедно с отявлени антисемити и преки виновници за въвличането във Втората световна война и антиеврейските закони като министър-председателя Богдан Филов и вътрешния министър Петър Габровски, в „кюпа“ са вкарани и хора като... Димитър Пешев. Пешев получава 15 години затвор по обвинения в... антисемитизъм, но поради познанството си с евреи с връзки в доминираното от комунисти следвоенно правителство е освободен след 13 месеца.  

Но да се върна на първоначалния въпрос - кой спаси евреите? Според Цветан Тодоров, френския философ от български произход, България, която не е депортирала евреите си, не е била по-различна от други европейски държави, които са. Това, което е сложило прът в колелата на плановете на българското правителство, е крехка брънка от случайности. Ако царят беше малко по-решителен, ако Пешев не беше организирал петицията си точно в онзи исторически момент, ако църковното ръководство бе в малко по-различен състав, ако онзи свещеник от Пловдив не беше заявил, че ще отвори църквата си за строените в двора на училището евреи, чакащи да бъдат качени на влака за Лом, „спасението“ едва ли щеше да се състои.

Как демократична България се справи с тези трудни исторически въпроси?

- По най-простия възможен начин. Обърна табелките. Това, което по времето на комунизма беше чисто черно, изведнъж стана непорочно бяло. Партизаните, в миналото пропагандирани като „верни синове народни“, станаха крадци на сирене. Доказани антисемити и нацисти на сутринта се бяха превърнали в „елита на нацията“. По ред причини - индоктринацията по време на комунизма, поляризацията след това, некомпетентността и понякога дори по меркантилни съображения - различни историци и публични фигури се хващат на хорото на историческата неистина, която звучи популярно, но която си остава неистина. 

През 1996 г. Върховният съд отмени повечето присъди на Народния съд и реабилитира съдените от него. Сред тях са Богдан Филов и Петър Габровски. Портретът на Филов сега виси в Българската академия на науките - виден археолог. Дори Александър Белев, зловещият комисар по еврейските въпроси, е морално, ако не законово реабилитиран. Името му (с дребна печатна грешка) стои на т. нар. Стена на жертвите на комунизма пред НДК. И той е... жертва на комунизма.

Никой не иска да се извини за депортацията на 11 343 евреи от Македония, Северна Гърция и Пирот. Официална София използва легалистични аргументи, за да „докаже“, че няма нищо общо. Виновни са били германците.

Като че ли сме свикнали да гледаме на нещата само в черно-бяло. Няма нюанси. И задължително трябва да има симетрия. Нима неоспоримият факт, че около 48 000 евреи не са били изпратени на сигурна смърт от Царство България ще пострада, ако се признае, че българска войска, полиция и администрация, използвайки влакове на БДЖ, през българска територия е отвела тези 11 343 души от Македония, Северна Гърция и района на Пирот в сегашна Сърбия към българското пристанище Лом на Дунава, където български баржи са ги закарали нагоре по течението към Виена? И оттам към Треблинка. Тяхната собственост методично и добре документирано е била открадната от българи.

Може би трябва да минат още няколко поколения за да се погледне на собствената ни история малко по-обективно и балансирано.

Какви грижи полага държавата за еврейското наследство в наши дни?

- Грижи се полагат там, където има евреи или където има някакъв интерес. През последните години една от най-забележителните синагоги в България - тази във Видин, бе възстановена. Сега е културен център. Предстои същото да се случи и в Самоков. Сефарадската синагога във Варна е в руини. Синагогите в Ямбол и Бургас са картинни галерии, а тези в Русе и Силистра се използват като... християнски молитвени домове. Освен Централната синагога в София, единствената друга функционираща в България, и то само на определени празници, е тази в Пловдив.

Антони Георгиев е роден на 10 март 1963 г. в Бургас. Завършва английска филология. В началото на 1989 г. бяга на Запад и се установява в Дания. В Периода 1990-2000 е редактор последователно в Би Би Си - Лондон и Радио "Свободна Европа" в Мюнхен и Прага. През 2002 г. се връща в България и става главен редактор на "Плейбой". През 2004 създава издателството „Вагабонд медия“, на което е главен редактор до днес. През 2018 г. организира възстановяването на Радио „Свободна Европа“ като сайт на български език.

Автор или съавтор на над 10 книги за българското културно-историческо наследство, сред които „Пътеводител за еврейска България“ на английски език. Автор на едноименна фотографска изложба, в периода 2018-2023 показана в София, Лондон, Прага и Будапеща.

През 2023 г. става носител на наградата „Шофар“ за цялостен принос в развитието на еврейската общност в България.