site.btaПисателката Албена Шкодрова мечтае да създаде книга с много рисунки и малко текст

Писателката Албена Шкодрова мечтае да създаде книга с много рисунки и малко текст
Писателката Албена Шкодрова мечтае да създаде книга с много рисунки и малко текст
Албена Шкодрова, снимка: личен архив

Албена Шкодрова е неизчерпаем извор на неочаквани проявления на таланта. Променяща се, изпълваща всичко, до което се докосне с творчески заряд. Когато се заеме с нещо, го прави по най-вдъхновяващия начин. И винаги се стреми към нещо различно - в определени периоди от живота си тя е журналист, любител-фотограф, писател, пътешественик, кулинарен историк, университетски преподавател, художник. Завършила е СУ „Св. Климент Охридски“ (славянска филология и международни отношения). Била е директор за България на Балканската мрежа за разследващи репортажи, главен редактор на списание “Бакхус” (с известни прекъсвания между 2008 и 2015 г.) Автор е на документалната книга “Соц гурме ” (куриозната история на кухнята в НРБ), която е сред десетте най-продавани български книги за 2014 и 2015 г. През 2021 г. излизат две нейни книги на английски: преработена версия на “Соц гурме” и “Бунтовните готвачи” - изследване на разпространената практика на обмен на готварски рецепти (с фокус готварските тефтери в комунистическа България). Сега подготвя две нови книги - за българската национална кухня и за обществата в новите градове на Европа.

Има докторат по история в Католическия университет в Льовен (Белгия) и Университета в Брюксел (2017 г.). В момента работи като изследовател в Института за социални движения към Рурския университет в Бохум, Германия. Прави сравнително изследване на обществата в “новите градове”, построени на Изток и на Запад в Европа след Втората световна война: Базилдон, Телфорд в Англия, Ротердам и Зутермир в Холандия, Хавиров в Чехия, Перник и Димитровград в България. През учебната 2022/2023 г. преподава в Бохум политическа история на храната в Европа през 20 век. Пътува редовно между Бохум и Льовен, където живее с трите си деца и съпруга си, режисьора Лоде Десмет. 

Поводът да разговаряме с Албена е новата й страст – рисуването и сътворяването на скулптури. Със скулптура започва да се занимава преди седем години, а преди месеци една от творбите й – Time being, е избрана за годишната изложба на Академията за изобразителни изкуства в Льовен. Скиците и рисунките за Албена са „новооткрито забавление, когато съм на път“, прави ги в метрото, влака, в кафенетата.

„Ателието на скулптора има една такава мъжка география и мисля, че подсъзнателно за мен обитаването й е акт на еманципация“, казва Албена в интервю за Българска телеграфна агенция. „В сравнение със словото, пестеливостта на изобразителното изкуство е, което толкова ми харесва. Преди обичах да пиша. Напоследък казвам на приятелите си: ако успея и една скулптура или рисунка да продам, няма да напиша и буква повече. Макар и да не съм опитвала още да продавам, това е само полу шега“, допълва д-р Албена Шкодрова.

Следва пълният текст на интервюто:  

 

- Как решихте да изучавате скулптура?

- Реших, когато открих съществуването на льовенската Академия за изящни изкуства -  една много демократична институция, където човек може да изучава всичко, от графика и печат до живопис или керамика. Избрах скулптура, защото една от сестрите ми, дизайнер и художник, ми повтаряше, че имам добро чувство за форма. 

Ами това си беше мигновена любов. В началото трябваше да гледам филми и анализирам изображения, да си търся материали и да правя асемблажи - все упражнения за развиване на усет към ритъм, движение, баланс, обем. Обаче аз нямах никакво търпение да хвана глина в ръце. Взех едно малко парче у дома. Исках да направя глава като тази на Бранкузи - една овална форма с лице, тя е май детската любов на всички скулптори. Като ярко запечатал се сън ми е онзи момент, в който, както си играех с глината, видях лицето в нея. То просто си беше там, аз трябваше само да изчистя пластовете, които го бяха покрили. Стори ми се толкова сюрреално това преживяване, беше ми за пръв път тогава. Всъщност не ми се е случвало много пъти след това, защото когато работиш с глина, рядко започваш от блок, от който да изрязваш. Това правиш, ако работиш с камък. С глина по-скоро “строиш” скулптурата си от парчета, които вадиш от “кладенеца” и слепваш.

- Глинен кладенец?

- Една от най-привлекателните страни на скулптурата за мен се оказа физическата страна на работата. Кладенецът е всъщност един изграден с тухли голям сандък, където стои глината за моделиране. Тя се полива с вода, за да остане влажна, завива се с найлон и парцали и отгоре има дървен капак. Оттук човек вади глина, като започне да работи, и тук я връща, щом шаблонът е готов. Така че щом отвориш, намираш вътре парчета глави, крака, ръце, овали на рамене, каквото ти хрумне, също блокове спечена глина, която може да бъде извадена само с остра метална лопата  - вадиш и започваш или да масажираш, или да млатиш, каквото ти е по сърце.

Ако работиш по по-висока скулптура, първо правиш арматура. Имаме на разположение различни дебелини винкели, които съм се научила да режа, изкривявам под верния ъгъл и да запоявам, после да приковавам към дъска. 

И целият процес е така. Щом направиш скулптурата от глина за моделиране, започваш работа с гипс, юта, още винкели, после наливаш бетон или … всякакви технологии има. Изобщо ателието има една такава мъжка география и мисля, че подсъзнателно за мен обитаването й е акт на еманципация. Много е удовлетворително.

- Виждала съм и интересни Ваши рисунки. Преди да се запишете в льовенската Академия, знаехте ли, че имате талант на художник?

- Не, не мисля. Нещо повече, често в мислите си се връщам към това: когато бях дете в късно-комунистическа София, да бъдеш художник или изобщо да се занимаваш с изобразителни изкуства, в моята глава беше някакъв недостижим идеал. Необяснимо защо недостижим - чичо ми беше дизайнер и художник, сестра ми тогава учеше в Художествената гимназия, но нещо в средата около мен ми беше изградило това усещане на недосегаемост. Сякаш всичко друго беше възможно - концертиращ пианист, роля в киното са ми се стрували възможни, но не и това. 

По някакъв начин да рисуваш, да бъдеш художник, блестеше на върха на тази странна йерархия на невероятното. Да си способен да създадеш цял един свят,  който е така магически различен, така цветен, така персонализиран и, ако си добър художник - увличащ, ми се е струвало винаги демиургично. Благоговението, което винаги съм изпитвала към тези нечовешки способности на художниците, се беше разпростряло и върху материалния свят, който те обитаваха: обожавах, например, да вдишвам мириса на терпентин и да се вглеждам в текстурата на боите върху платното.

Много години минаха и много неща се промениха, разбира се, станах по-уверена в себе си, може би иначе нямаше и да помисля да се запиша в академията в Льовен. Но нещо от това страхопочитание е останало у мен и е източник на огромна, удовлетворителна почуда всеки път, щом един щрих на листа или една извивка в глината изведнъж материализират изображение, настроение, движение. Всеки път изпитвам това чувство на щастливо неверие, че моите ръце са способни да създадат нещо такова. Мисля, че в сравнение със словото, пестеливостта на изобразителното изкуство е, което толкова ми харесва. Няма нужда от много. Няколко мазки с четката и цял един свят е пред теб.

- Понеже и пишете красиво, мислили ли сте да издадете своя книга със собствени илюстрации?

- Мина ми през ум във връзка с една книга, която издателство “Прозорец” ми предложи да напиша и с която не намирам време да се заема. Обаче напоследък друго ми се върти: иска ми се не да пиша, а да илюстрирам нечия книга. Привлича ме и идеята, която приятелката ми Елизабет Радкова подхвърли неотдавна: книга-пътешествие около света, която да се състои от много рисунки и малко текст. Би било чудесно, и без това отдавна обмислям да зарежа всичко и да попътувам около света година-две-три. Чакам и по-малките ми деца да станат малко по-самостоятелни, и тръгвам: ще си намирам работа на едно място, после на друго, и така ще мога да си го позволя.

- Има ли нещо, което сте опитвали да правите, но не ви се получава?

- Никак не съм добра в дейности, които изискват състезателен дух. Надпреварите не ме палят и са ми съвършено безинтересни. Не бих си била на мястото в работа, в която продължителните постоянство и последователност са критични и свободата за взимане на решения - по-ограничена. Не съм добра и в това, което англичаните наричат small talk (общи, празни приказки, бел.а). В моментите, когато това се очаква от мен, смесица от съпротива и пълна липса на въображение какво да кажа ме превръщат в ням пън. Една от най-мъчителните ситуации: разговор с непознати родители на съученици на децата ми. Съчетава две от най-омразните ми неща - small talk и дълги размисли за дребни проблеми сред подрастващото поколение.

- Какво Ви доставя най-голямо удоволствие - рисуването, фотографията, пътешествията, писането? 

- Преди обичах да пиша. Напоследък казвам на приятелите си: ако успея и една скулптура или рисунка да продам, няма да напиша и буква повече. Макар и да не съм опитвала още да продавам, това е само полушега. Напоследък се занимавам предимно с академично писане и истината е, че това радикално развали удоволствието. От интересно и удовлетворително, писането незабелязано се превърна в мъчително безкраен и често безсмислен труд. Дано това усещане да е временно. То е причинено не от съществото на академичното изследване, а от системата, установена за публикуване в академични списания и издателства. Това е система, която, убедена съм, ежедневно убива милиони киловатчаса интелектуална енергия по света. Пилее и задушава. Особено в хуманитарните области.

Но да се върнем на удоволствията - като номер едно бих посочила пътуванията. Но те не са и наполовина толкова забавни, ако човек не ги превръща в изображение или текст.

 

/АКМ/

В допълнение

news.modal.header

news.modal.text

Към 13:36 на 09.02.2023 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация