site.btaАлексей Титаренко пред БТА: Войната между Русия и Украйна създава омраза между приятелски настроени хора

Алексей Титаренко пред БТА: Войната между Русия и Украйна създава омраза между приятелски настроени хора
Алексей Титаренко пред БТА: Войната между Русия и Украйна създава омраза между приятелски настроени хора

„Изкуствено се създава омраза между приятелски настроени хора. Това се постига много лесно чрез изолация, чрез пропаганда в медиите. Но в крайна сметка всички сме човешки същества и не трябва да се разделяме“. Това каза пред БТА руският фотограф Алексей Титаренко по повод войната в Украйна. По думите му конфликтът се представя като идеологически, но всъщност битката е за природни ресурси, земи и евтина работна ръка.

Титаренко е в България, за да представи изложбата си „Град на сенките“ в Националната художествена галерия. Кадрите са заснети в Санкт Петербург (1991-1994), Венеция (2001-2008), Хавана (2003-2006) и Ню Йорк (2004-2022).

Пред БТА Алексей Титаренко разказва за мотивацията да заснеме серията си от кадри в родния си Ленинград (впоследствие Санкт Петербург). „Това бяха времена, в които всичко се променяше. Но, за съжаление, в Ленинград, това се случваше по лош начин. Нещата се влошиха бързо“, коментира той. Допълва, че чрез фотографиите си показва собствените си чувства и позиции както към политическата ситуация, така и към хората в града, които постепенно сами започнали да се превръщат в сенки.

Г-н Титаренко, как се роди идеята за серията „Град на сенките“, създадена в Санкт Петербург през 1991-1994 г.?

- Снимките превеждат това, което мисля. Така говоря аз, снимките са моят език. С тях обяснявам какво изпитвам. Това може да се случва по различни начини – с музика, фотографии, картини и така нататък. И това, което виждате – снимките, са документ за това, което мисля. В тях не е важно само какво се вижда, но и какво съм почувствал за това, което съм заснел.

За да преведа тези чувства, използвам метафори. И така, „Град на сенките“ е метафора на събитията в Съветския съюз като цяло и някои снимки са конкретно от Ленинград. В началото на 90-те Ленинград беше Ленинград, а в края стана Санкт Петербург. Това бяха времена, в които всичко се променяше. Но, за съжаление, в Ленинград, това се случваше по лош начин. Нещата се влошиха бързо. Водихме предимно спокоен живот през 80-те по време на перестройката. Политическият режим се сменяше и икономиката вървеше добре. Правителството на Горбачов полагаше усилия за подсигури нуждите на хората, да има свобода на изразяване, имаше много нови книги за четене, които бяха забранени в годините преди това.

Когато Горбачов дойде на власт, животът ставаше все по-добър и по-добър. И хората ставаха все по-свободни. Аз, например, имах възможността да пътувам до Франция през 1988 г. и получих паспорт и виза. Никой не се опита да ме наказва по някакъв начин, когато се върнах и започнах да разказвам какво съм видял на запад и да промотирам идеи като свобода и всичко, за което се борим и сега. Затова бих казал, че това бяха добри времена.

И изведнъж политическата ситуация се влоши. В началото на 90-те тя беше критична. Недостигът на храна се превърна в глад. Тогава местната власт въведе система от печати, купони. За да купиш храна, лекарство или друг продукт от първа необходимост, трябва да имаш такива печати, които се режеха с ножица. Но нямаше какво да купиш с тези печати или купони. Аптеките и магазините бяха празни. И хората започнаха да се отчайват. Имаше паника, сянката на глада беше надвиснала над града. Някои от жителите му вече бяха преминали през подобен глад през 40-те и си спомняха.

Самите хора също се превърнаха в сенки. Заплатите им не се изплащаха по очевидни причини – страната престана да бъде Съветски съюз и се превърна в нова държава, наречена Русия. Правната система се промени и новите закони не работеха, защото никой не ги следеше за тяхното изпълнение. Хората нямаха пари и не можеха да купуват нищо. Общественият транспорт не работеше с изключение на метрото. Хората обикаляха магазин след магазин в отчаян опит да намерят нещо, което да купят. Бяха облечени и както по време на Съветския съюз – със сиви или сини дрехи, които доста си приличаха. 

Изразът е клише, но изглеждаха като сенки. Това ми даде идеята и голям емоционален мотив да покажа моите чувства на състрадание и любов към тези хора, които не заслужаваха да преминават през това. Падането на Съветския съюз трябваше да е нещо позитивно – станахме свободни и Русия стана – да кажем – „нормална демократична страна“. Но реалността беше друга. „Град на сенките“ се роди именно от този емоционален шок от това, което виждах по улиците.

Трябваше да покажа всичко на снимките, за да представя визията си. Използвах техниката на дългата експозиция, за да превърна буквално хората във фотографиите си в сенки. Най-драматичното място, на което заснех такива кадри, беше в метростанцията на остров Василевски. Това е индустриална зона, има много заводи, над 400 000 души пътуваха от и до него използвайки метрото. Преди имахме трамваи, каквито са в България, имахме и тролейбуси и автобуси, но заради недостиг в горивата, заради механични проблеми, работеше само метрото. И хората отчаяно искаха да стигнат до метрото, за да се придвижат до покрайнините. Това бяха първите снимки, които заснех с дълга експозиция и резултатът беше невероятен, защото много точно предаде чувствата ми. Започвайки от там, обикалях всеки ден и правих все повече и повече снимки. И така се появи серията „Град на сенките“.

В изложбата показвате и снимки от Венеция, Хавана и Ню Йорк. Какви сенки открихте в тези градове?

- За да разберем онова, което е драматично в света, да разберем кое е добро, трябва да разберем и кое не е добро. Всичко може да бъде разбрано чрез сравнение. Има добро, защото има и лошо. Същото е и тук. Тъй като съм показал драматичните си усещания за света, трябваше да покажа и собственото си щастие. 

До Венеция пътувах през 2001 г. за първи път и бях много щастлив. И това мое състояние също е намерило своето отражение. Градът беше страхотен и много ми напомня за Санкт Петербург. Същото се случи с Хавана и Ню Йорк – показал съм собствените си чувства, но в различни периоди от моя живот. Снимките не показват толкова Ню Йорк, например, колкото самия мен.

Интересно е, когато четем историите на много писатели или композитори. Критиците анализират, например, че пета симфония на Шостакович е за битката срещу фашизма. Но всъщност е вдъхновена от първата любов на Шостакович. Има много повече сантиментален елемент това произведение, отколкото политически. По същия начин е и с фотографията. Аз представям собствените си чувства, но понякога хората виждат различни неща. 

В снимките от Ню Йорк аз представям собствената си самота. Ню Йорк е градът на самотниците. Можеш да се срещаш с приятели, да се запознаеш с нови хора и няма да си сам през целия ден. Но реално хората са много самотни сами по себе си. Това почувствах, показах го и хората го разбраха. И затова харесват снимките ми, особено музеят на града Ню Йорк, където има колекция от мои снимки.

Защо предпочитате черно-белите фотографии?

- Това също е част от визията ми, свързано е с представата ми за проекта. Ако погледнем, например, към серията ми „Номенклатура на знаците“, която беше създадена през 80-те години – това е прочитът ми към комунистическия режим. Имаше доста цветове в тези произведения. Това бяха колажи, които имаха цвят. Тогава дойде падането на Съветския съюз и ужасяващата ситуация в Санкт Петербург, и вече не чувствах, че е добра идея да се използват цветове. Защото ситуацията беше толкова мрачна и черна. И това беше част от метафората.

Така, след като хората виждаха цветове във фотографиите ми, вече виждат, че създавам серия като „Град на сенките“ от над 40 снимки, които са само черно-бели, всъщност, сиви. Но след това, малко по малко – когато погледът ми към града се промени, животът започваше да се подобрява в средата на 90-те, започнах отново да въвеждам цвета като леко загатване за надежда. Като малка светлина в края на тунела... 

Случвало ли Ви се е да изпускате кадри, за които да съжалявате и до днес?

- Всъщност, имам една реализирана снимка на всеки 99 изпуснати такива. Така е устроен животът. Моят живот е низ от пропуснати възможности. Това важи в пълна сила и за уличната фотография. За да си добър уличен фотограф, трябва да си навън месеци наред. Да вземем за пример 1997 година. От 365 дни аз излизах всеки ден. Имам само две фотографии от тази година и хиляди негативи. Това означава, че съм изпуснал почти всичко. 

Казвате, че фотографията е относително младо изкуство, в което не се инвестира толкова много, колкото, например, в киното. Какво трябва да се промени, според Вас, и как?

- Не знам как може да се промени това. Трябват пари. Имам много приятели във филмовия бизнес. Там всичко се прави с реклама. Кинематографичното изкуство е промотирано. Това е така, защото имат огромни приходи от киносалоните, от дистрибуцията. А това не е така за фотографията. Това отчасти е така, защото фотографията не е припозната като изкуство в много държави. Във Франция, например, тя е изкуство. Но ако отидем в Люксембург или Белгия, които са съседни на Франция, фотографията е възприемана като източник на информация. Не като изкуство. И така се създава проблем в създаването на застрахователни полици за фотографията. Нямаш законови права да продаваш снимка като произведение на изкуството. Всичко е много сложно. И, разбира се, ако фотографиите не се смятат за произведения на изкуството, как можеш да инвестираш пари в тях, как може да накараш някого да дари пари за това нещо, което не е изкуство.

В Русия фотографията също не е приемана като изкуство. Но киното – дори когато направиш лош филм, се смята за изкуство. И така, когато се занимаваш с кино, самата дейност те прави артист. Това не е така, ако боравиш с фотоапарат. Това провокира много хора да напуснат.

В киното можеш и да добиеш слава доста бързо. Аз имам много приятели, които направиха безинтересни филми, но пътуваха в чужбина, получаваха отчисления и т.н. И имат огромни приходи само от един или два филма. Докато можеш да правиш хиляди добри снимки и пак да си беден.

През годините неведнъж сте изразявали критиката си към Съветския съюз и КГБ. Каква е позицията Ви за днешна Русия – изчезнаха ли „сенките“?

- Русия се превръща в империя. Войната между Русия и Украйна е ужасна и Русия я представя като идеологическа такава. Това са глупости. Те искат природни ресурси, земи, евтина работна ръка и така нататък. Това е типична империалистична война. Няма нищо идеологично в нея. И това е ужасно, защото създаде ситуация, в която не можем просто да живеем на тази планета. Глобалното затопляне няма да изчезне, бедността няма да изчезне. Има огромен брой бездомни хора, за които никой не се грижи. Когато започваш война, средствата, които иначе биха могли да се използват за образование, за културата и т.н., отиват вече за закупуването на военна техника и оборудване.

Войната е война. Ситуацията е ужасна за всички. Хората са свързани взаимно - в Русия и Украйна. Преди години Съветският съюз беше устроен по начин, сходен на Щатите. Представете си, че Тексас реши, че иска да е независим. И започва война с останалата част от САЩ. И така, хората, които са родени в Тексас, са изведнъж обявени за врагове на Щатите. Но какво значение има, че си бил роден в Тексас, когато по това време той е бил част от цялата страна?

Моята съпруга е родена в Украйна, аз съм роден в Ленинград. Роден съм в Русия, където моите родители са се преместили от Казахстан. Там техните родители са били изпратени на концентрационен лагер в края на 20-те години. И моите родители всъщност са родени в Казахстан. Но аз съм роден, когато те са учили в университет, в Ленинград. По-късно майка ми се развежда с баща ми и той се връща в Казахстан. Така че какъв съм аз – не знам. Аз съм гражданин на Съветския съюз. Същото е и за моята съпруга. Тя е родена в Украйна и там е учила. Но след това живее 4 години в Чехословакия, а после – в източна Русия. И накрая се премества в САЩ. Така че всички сме свързани взаимно.

По време на война управляващите се опитват да разделят хората. Това е империалистичната визия на Путин. Изкуствено се създава омраза между приятелски настроени хора. Това се постига много лесно чрез изолация, чрез пропаганда в медиите. Но, в крайна сметка, всички сме човешки същества и не трябва да се разделяме.  

Алексей Титаренко е роден в Ленинград (днешен Санкт Петербург) през 1962 г. Започва да снима на 9, а на 16 години вече получава професионална диплома за фотожурналист от Ленинградския държавен университет. В същата година се присъединява към независимия фотографски клуб “Зеркало” (“Огледало”) и прави първата си самостоятелна изложба. През 1983 г. завършва магистратура в специалност „Кино и фотографско изкуство“ в Ленинградския културен институт. Първата му самостоятелна изложба в Западна Европа е в Париж през 1989 г. След разпадането на Съветския съюз, Алексей Титаренко създава няколко фотографски серии в родния си Санкт Петербург, документиращи случващото се по това време в Русия. 

Работите му са притежание на някои от най-големите музеи в Европа и Америка, сред които Държавен руски музей (Санкт Петербург), музей "Гети" (Лос Анджелис), Музей на изкуствата във Филаделфия; Музеите за изящни изкуства в Бостън, Кълъмбъс, Хюстън и Сан Диего, Европейския дом на фотографията (Париж) и др. От  2014 г. Титаренко живее и работи в Ню Йорк.

/ДД/

В допълнение

news.modal.header

news.modal.text

Към 14:38 на 05.10.2022 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация