site.btaВисокото пеене от Долен и Сатовча, признато от ЮНЕСКО, е традиция от над 1200 години

EZ 11:36:31 15-01-2022
EH1132EZ.004
БТА - Традиции - България

Високото пеене от Долен и Сатовча,
признато от ЮНЕСКО,
е традиция от над 1200 години


София, 15 януари /Антоанета Маркова, БТА/
Високото пеене от българските села Долен и Сатовча, включено през декември в списъка на нематериалното световно културно наследство на ЮНЕСКО, е традиция на повече от 1200 години, твърди българският изследовател Тодор Узунов.

Пеенето на високо е традиционно многогласно пеене, уникално за селата Долен и Сатовча, Благоевградска област. Днес основните изпълнителки на високо пеене са жените и момичетата от певческите групи в двете села, като традицията в с. Долен е силно застрашена и повлияна от обезлюдяването му, посочиха от БАН при обявяването на решението на Междуправителствения комитет за опазване на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО . Пеенето на високо не за пръв път получава международно признание, като през 1988 г. певиците от Сатовча стават лауреати на престижната Хердерова награда.

Тодор Узунов на свой ред посочва резултати от проучване на фолклористи, етнолози и историци извън пределите на страната - специалисти и познавачи в своите области и страни. Самият Узунов, който е завършил Художествена Академия "Николай Павлович" в София през 1993 г., освен с история на изкуството, се занимава с теми и проблеми от античната история на Югозападна Тракия. Автор е на публикации в "Паметници, реставрация, музеи" на БАН и в чуждестранни списания. Негова статия за олтара на светилището на Дионис е част от том на Института по тракология - Studia Academica Shumenensia. Работи по дисертация на тема "Тракийската ромфея - поява и предназначение".

Узунов е от Сатовча и познава високото пеене от дете. Разказва, че преди десет години е направил сериозен опит за исторически и културен анализ на този фолклорен феномен, проследявайки всички възможни факти около неговия генезис, поява на Балканите и по-късно дооформяне. Изследването в популярен вид е публикувано за първи път в Сборника "Песни на високо" на Лъчезар Селяшки, издаден през 2012 г., а през 2019 в редактиран вариант излиза на английски език в academia.edu, каза Узунов.

Той споделя, че е получил огромен материал за прослушване от всички области на Русия, Полша, Украйна и Молдова. "Наистина огромен, защото прослушването му отне месеци. Така бяха отделени едва десетина примера от неофициални любителски записи, които бяха съсредоточени в един определен район на Русия, Украйна и Беларус. Те имаха близост като конструиране и маниер на изпяване с песни от Закарпатието и Източна Полша. Постепенно отсяхме случайната близост и заимстване между тях до няколко примера. Исторически там пеенето се свързва с народа на смолените. То не кореспондира с широко популярното мажорно, антифонно пеене, известно ни от руския фолклор и се приема по същия начин за трудно смилаемо и непопулярно. Наш приятел пътува до тях и успя да направи запис в актуален вид, което прави материалът достоверен. Пеенето не е организирано в някаква формация, а има характер на опазен, местен фолклор. То обаче съвсем не е местно. В средата на VI в. при нашествието на аварите тази смоленска група - "смолинци" е обитавала района на Закарпатието. Разбита, тя се пръснала в три лъча, като единият тръгнал по Днепър, на север, до днешния Смоленски район, другата изминала дългия път до Елба, за което има сведения от IX век в "Баварски географ" - описани под името smeldingen, а третата група се разделила с тях при Железни врата и поела пътя към Халкидики. Точно по тази миграционна пътека се откриват и примери за това пеене. Тяхната история в района на Филипи (район Драма днес) е достатъчно добре описана поради факта, че те образуват така наречената Смоленска тема. През 837 г. тези славяни вдигат въстание срещу Византия, на помощ на което идват войски на хан Пресиян, водени от външния му и военен министър кавхан Исбул. Това е времето когато тези земи за пръв път влизат в пределите на България и районът на днешното, иначе вътрешно и укрепено Неврокопско поле пада под тяхна власт. Това е засвидетелствано археологически с некропол на прабългари и славяни от с. Туховище, намиращо се на 15 км. източно от Сатовча и Долен", каза изследователят.

Според него предпоставка за оцеляването на тази вокална фолклорна традиция е особеното местоположение на селата, сгушени в полите на Родопите. Това не би било възможно в полето, където по-скъпо продадената стока е по-важна от съхранената духовност. Навсякъде в света подобни фолклори като феномен са високопланински, каза Узунов. "Нагонът за оцеляване на това пеене, по мое лично мнение е бил провокиран от сблъсъка си с родопската пентатоника, достатъчно добре представена в този район на Родопите. Във връзка с тези нови обстоятелства провикванията станали по-ясни и мелодични като форма и съществено се отдалечили от първообраза си в Смоленска Русия, където те са ладово нестабилни и все още много по-близки до речетатива. Тези провиквания там се наричат "опевание", посочи той. "Музиката като цяло има обреден характер и е била част от церемонии по посрещане на сезони, тачене на събития и герои. Затова централната партия се пада на глас, който говори в мелодична форма, а останалите имат за цел да създадат епичност и широта на представлението. То не е антифонно, както от непознаване се твърди, а застъпващо се. Употребявам израза представление, защото тази "музика" е повече театър, отколкото многогласно пеене. Тя носи в себе си една много древна представа за ролята на музиката като език за общуване с надчовешкото. Първите и най-ранни антропологични изследвания в Централна Африка откриват именно това - вождът е певец, съпровождан от свита подгласници. Същото представят и архаичните форми на това пеене в нашите ширини. Съществуват и опростени форми на този вид "пеене", като самостоятелния мелодичен речетатив, което издава начина им на структуриране. У нас е оцеляла една единствена песен "Лесни се горо", която се изпълнява солово, без многогласен съпровод, много близка до примери от "опеванията" на днепърските смоляни. По мое мнение това е пример за оцеляла архаична стилистика и би трябвало да се приема за визитна картичка на този фолклор", каза Узунов.

Той припомня творчеството на прекрасни сатовчански певици като Геза Карамитева, Иванка Карталова, Катерина Попова, доленките Яна Ланджева, Екатерина Денева, Елена Харизанова, които вече не са между живите. "Техният живот, и на онези, които не споменавам поименно, бе осмислен чрез пеенето и окъпан в безрезервна любов. Копринените им гласове ще са вечно мерило за следващите", каза Узунов.


Снимка: Личен архив на Тодор Узунов







/ЕХ/