site.btaРанната превенция и координацията между институциите са най-важни в борбата срещу домашното насилие, каза психологът Петя Петкова

Ранната превенция и ефективната координация между държавните институции са най-важни в борбата срещу домашното насилие. Това каза в интервю за БТА психологът от Хасково Петя Петкова. Ранната превенция на всички нива е едно от разковничетата, но за съжаление, тя все още липсва. Без нея нищо от тези мерки, които са набелязани в последните промени на Закона за защита от домашното насилие, няма да сработи така, както ни се иска, коментира Петкова.

От почти 20 години нейният професионален път е свързан именно с темата за домашното насилие. Тя е управител на клона на фондация "Български център за джендър изследвания" в Хасково и на фондация "H&D джендър перспективи". Те разполагат с три консултативни центъра в Хасковска област - в Хасково, Димитровград и Свиленград и един кризисен център в Димитровград, който предоставя 24-часова закрила от три до шест месеца.

Сигурна съм в едно – българският народ все повече изгражда нетолерантност към домашното насилие и към насилието, основано на пола. За мен лично това е сигнал, че народът ни няма да търпи повече безчинства върху нашите жени и деца, посочи още Петкова по повод последните протести в страната срещу проявите на домашно насилие. Тя в детайли коментира предприетите законови промени и като цяло ги определи като положителни.

Конкретен профил на лицата, които търсят помощ и защита при домашно насилие, няма. Те могат да бъдат от всички социални слоеве. Насилието не засяга само бедните и етническите малцинства, както за съжаление масово се смята в публичното пространство, отбелязва още Петкова. По нейни думи, много голяма част от случаите на домашно насилие остават скрити. Основната причина и най-честият възпиращ фактор е страхът у жертвата. Страхът, че ще се повтори всичко това или че ще стане по-лошо и жестоко, ако проговори. И срамът – какво ще кажат хората, обяснява Петкова.

Следва пълният текст на интервюто:  

Г-жо Петкова, от дълги години работите по случаи на домашно насилие. Защо конкретен, макар и тежък случай, насочи общественото внимание към тази тема?

- Така е. Вече почти 20 години се занимавам като психолог със случаи на домашно насилие, както и участвам в управлението на организациите, които тук, на местна почва в Хасковско, са ангажирани с тази проблематика. Вие сте много прав, че досега всички тежки случаи на домашно насилие и изобщо насилие върху жени и деца, някои от които дори завършиха с летален изход, сякаш бяха забравени много бързо и не получиха такъв обществен интерес. Относно конкретния случай в Стара Загора не мога да кажа директно кое е отключило всъщност и кое е било разковничето, за да добие такава обществена гласност. Но пък съм сигурна в едно – българският народ все повече изгражда нетолерантност към домашното насилие и към насилието, основано на пола. И това за мене е лично сигнал, че народът ни няма да търпи повече такива безчинства върху нашите жени и деца.

Това означава, че всички ние имаме нужда от промяна – сигурност, спокойствие и най-вече живот без насилие. За първи път ставаме свидетели на наистина такава голяма вълна от протести в цялата страна, което говори, че народът се е събудил и няма да търпи. Направи впечатление, че хилядите хора по протестите основно бяха млади момичета и момчета. От това можем да изходим, че новото поколение не е вече като нашето поколение. И може би младите няма да са толкова толерантни към насилието, което е търпяно с години в обществото, което мене ме радва. Дай Боже да видим наистина в бъдеще тези промени. Това от друга страна оказва съществен натиск върху парламента и законотворците, които бързо-бързо приеха последните промени в Закона за защита от домашното насилие. Всички ние трябва да знаем, че народът е голяма сила. Това е основният извод и ако го разберем ще видим, че можем да влияем върху всички процеси в страната като не мълчим и не търпим.

Както казахте, вече действат поправките в Закона за защита от домашното насилие. Коментирайте ги една по една – как ще се отразят, ще имат ли ефект и ще доведат ли до ограничаване на случаите на домашно насилие?

- Към днешна дата са в сила само три от приетите изменения, всички останали влизат в сила от първи януари 2024 година. Но и това, което сега се случва, не е никак малко. Една от основните промени е свързана със срока, в който пострадалото лице може да потърси помощ. Досега по стария закон това беше един месец – тоест 30 дни от датата на насилие пострадалото лице можеше да потърси помощ. След това съдът приемаше, че насилието не е толкова тежко и належащо и сякаш няма нужда от защита. Сега обаче този срок се удължи до три месеца, а даже в някои случаи до шест месеца, ако има обективна невъзможност пострадалото лице да потърси помощ. Това ще даде по-голяма възможност за реакция от страна на пострадалите. Така е, защото в първите дни и седмици след извършването на акт на насилие обикновено хората не са толкова готови да говорят, страх ги е, притесняват се. И когато малко поосмислят нещата – а много често има и последващ акт на насилие, тогава ще могат по-добре да бъдат защитени в тези срокове.

Второто влязло в сила изменение е това в Закона за правната помощ. И досега имаше безплатна правна помощ за жертвите на домашно насилие, но тя бе обвързана с имотното и финансовото състояние на жертвата. Да, обаче в случаите на домашно насилие ние знам, че често хората са в много тежка икономическа зависимост – дори да работят, дори да имат имоти и финансови средства, те биват насилствено отнемани и задържани от извършителите. Много често и самите извършители не позволяват на жертвата да работи. Което, разбира се, ограничава нейната лична свобода. И третата влязла в сила промяна от 1 август е, което само по себе си е доста сериозно решение, за което ние, неправителствените организации лобираме от дълги години, създаването на Национален център по превенция и защита от домашно насилие, който ще е орган към Министерския съвет. Неправителственият сектор също ще има представители в него, което е много хубаво. Защото реално погледнато, повечето от социалните услуги, които защитават жертвите на домашно насилие у нас, се изпълняват и се ръководят от неправителствени организации. Задачата на този съвет ще е да координира и прави оценка на случващото се в страната – на програмите, на защитните органи, на координацията между институциите. Това ако наистина заработи по този начин, по който си го представяме, смятам, че ще даде много добри резултати.

А тези промени, които влизат в сила от 1 януари догодина?

- От промените, които влизат в сила тогава, за мен на първо място е забраната на извършителя да осъществява контакт с пострадалото лице, под всякаква форма – поща, имейл, социални мрежи, изобщо всички възможности за комуникация и системи, които съществуват. Досега това не бе забранено и създаваше много сериозни препятствия, стрес и напрежение на пострадалите, било то и защитени с ограничителна заповед. Много важна е и друга промяна – по-бърз и безопасен достъп до правосъдие. Досега пострадалото лице можеше да потърси помощ и да поиска ограничителна заповед само в региона, в който живее по настоящ или постоянен адрес. Тоест само в този местен съд можеше да поиска помощ. Това обикновено много ограничаваше възможностите - особено в малки населени места, защото всички се познават и обикновено извършителят в очите на жертвата изглежда голям, велик, значим, с много връзки и контакти. Той заплашва, че никой няма да ѝ повярва и никой няма да вземе под внимание оплакването. Така че, сега във всяка точка на страната, където има Районен съд, пострадалото лице може да подаде жалба.

Сега ми хрумва да кажа, че това е както жените в кризисните центрове - те обикновено не са от населените места, в които е кризисният център. Може жената да е от Варна, а да е настанена в кризисния център в Димитровград. Представете си, ако тази жена, както досега се налагаше, трябваше да ходи до Варна да води дело за защита от домашно насилие. Това сега няма да се налага, а ще може директно в съда в Димитровград да подаде своята искова молба. Смятам, че това също е много важна промяна. Също така, институциите, към които се обръща за помощ пострадалото лице, всички те ще бъдат длъжни в срок до 24 часа, ако пострадалото лице желае, да придвижат молбата до съда на територията, на която е потърсена помощ. Това досега не се случваше. От друга страна, създаването на съвета, за който говорихме, ще има още две основни задачи, едната които е да създаде Национален координационен механизъм. Това застоява във времето от 12 – 14 години и беше получило сериозен отпор от участниците в него. С този механизъм ще има по-добра възможност да се проследява – цялата система, всички случаи, да се прави превенция. В закона е заложена и една обща методика, чрез която съдът да определя степента и тежестта на домашното насилие, като в тази методика няма да се изисква субективността на магистрата, който води делото, а ще бъдат използвани експертизи на различни специалисти – психолози, социални работници, лекари и каквито има нужда в този момента.

Кажете нещо и за така наречената "интимна връзка за 60 дни", която вече стана и извор на фолклор.

- Много важна промяна за мен е, че се разширява кръгът от лица, които могат да търсят помощ – така наречената "интимна връзка", каквото и да означава тя. За мен това понятие все още не е ясно дефинирано и няма да знаем, как то ще работи във времето, преди да има каквато и да била съдебна практика. Но от друга страна е добре, защото досега наистина от закона изпадаха хората, които не живеят под един покрив, но имат дългогодишни интимни връзки. Те нямаше как да потърсят помощ, защото законът не им даваше право, когато не споделят общо домакинство и нямат общо дете. Тук обаче правим една препратка с друга мярка, когато и роднините на тези хора също ще имат право да търсят помощ по закона. Давам веднага пример с хора, които имат интимна връзка, в която има насилие. Обикновено извършителите много често оказват натиск върху семейната среда, когато жертвата започне да търси помощ – бащи, майки, роднини на пострадалото лице. Те обаче досега нямаха право да търсят защита по този закон, защото уредбата третираше като домашно насилие само хората, които са във фактическо съпружеско съжителство. Така че, това е добра опция и възможност, защото иначе тези хора също няма как да се защитят, а много често в практиката го наблюдавам като процес и последствия.

Разкажете ни повече за дейността, която упражнявате. 

- Започнах да се занимавам с тази дейност през 2004 година. На следващата година тук създадохме един от първите центрове в страната за борба с домашното насилие – клон на фондацията "Български център за джендър изследвания". Тогава законът бе съвсем нов. Никой нямаше идея как се работи по него. Никой нямаше представа как се търси помощ и закрила. Вече почти 20 години по-късно нещата вървят. По-късно създадохме още една структура – фондацията "H&D джендър перспективи", която продължава и надгражда дейността. Имаме три консултативни центъра в Хасковска област и един кризисен център в Димитровград, който предоставя 24-часова закрила от три до шест месеца и в който хората живеят - всички са социални услуги за пострадали от домашно насилие. Консултативните центрове са в Хасково, Димитровград и Свиленград – дневна услуга, в която може да се потърси помощ при случай на домашно насилие. В тях може да им се изготви искова молба до съда, който да издаде ограничителна заповед. Съответно ползват се и много важни услуги като психологическа подкрепа и юридическа помощ, независимо дали ще се стигне до сезиране на компетентния съд, или не. Услугите за пострадалите лица са абсолютно безплатни, което прави услугата по-достъпна.

За този срок от време, колко е приблизително броят на лицата, които са потърсили помощ при Вас?

- Средно от Хасковска област около 200 души годишно, според статистиките, които водим, търсят помощ от нас. И ако си представим, че според световна статистика всяка трета жена е обект на насилие, ако само 200 души търсят помощ от над 230 000 души население на областта, колко от пострадалите не стигат до търсене на тези социални услуги?

Вас лично кое Ви мотивира?

- Мотивира ме това, че помагаме на хората. Основно - че се борим за това, те да живеят свободно, да не се нарушава тяхната лична воля и свобода. Правото им на придвижвате, това, че информираме и мотивираме хората да търсят помощ, защото през нашите институции това се случва много трудно, защото системата е много тромава. Помощта дори само на един ни дава сили за бъдеще, че можем да продължим да водим тази борба, която никак не е лека.

Какъв е профилът на лицата, които най-често търсят закрила от Вас? Разкажете ни за по-особени и нетипични случаи, или пък за такива, свързани с крайно остри обстоятелства.

- Конкретен профил на лицата, които търсят помощ и защита при домашно насилие, няма. Те могат да бъдат от всички социални слоеве. Насилието не засяга само бедните и етническите малцинства, както за съжаление масово се смята в публичното пространство. Разликата е в това, че колкото е по-високо нивото на интелект и социално положение у извършителите, толкова по-скрито е насилието. Ако сметнем, че в по-низшите социални слоеве насилието е по-скоро физическо, в по-висшите много по-скрити са формите, които хората биха си позволили да използват – там насилието е повече икономическо и психическо. Но сексуалното, за което малко се говори, също е част от домашното насилие, което дава на хората идеята, че само когато си посинен и пребит, това е домашно насилие. За съжаление не е така.

Относно по-особените случаи няма как да определя такива – за мен всички са особени и тежки, всеки от тях съдържа своята сериозна лична трагедия и драма. Но на прима виста се сещам за млада жена, която в продължение на години е заключвана в къщи, държана гладна и жадна от извършителя – за да няма сили да избяга и да потърси помощ. Когато я видяхме на първата ни среща, жената беше в окаяно състояние след поредния побой. Междувременно – освен бита, е била и системно изнасилвана, когато детето заспи. Свидетел на насилието е било само детето, което освен всичко не е и родно на извършителя. След като жената е успяла да избяга заедно с детето и са обиколили доста социални услуги и приюти, той винаги я е намирал. И най-драматичното за мене е, че майката и детето се връщат при него - не защото искат да продължи това насилие и всичко случило се, а защото всъщност системата работи така. Когато един родител няма възможност да се грижи за детето си – основно финансово, ако няма място, в което да живеят и да се заплащат базисните потребности на детето, тогава по закон държавата трябва да ѝ го отнеме и да го даде в приемно семейство. И всъщност това е факторът, който винаги я е връщал в средата, в която е принудена да търпи домашно насилие. И това е проблем на държавата, защото няма как ние да тикаме умишлено жертвите към ръцете на извършителите само и само защото те няма къде да живеят, затова са създадени тези услуги и кризисни центрове.  В момента, за съжаление, жената е в поредния кризисен център. Ако тя сега не успее чисто финансово да се справи и не се върне при извършителя, опцията е детето да бъде изведено.

Вие събирате статистика на случаите за областта на Хасково. Може ли да се изведе някаква тенденция – честота на случаите, тежест на насилието?

- Вече Ви споменах, че около 200 са случаите на домашно насилие годишно в региона. Около 90 % от молбите и ограничителните заповеди, които минават през Хасковския съдебен район, са на хора, които са преминали през услугите и които са потърсили помощ. Също така, над 90 % от хората, които търсят помощ, са жени. Много малък е процентът на мъжете, който търсят помощ, като те не са партньорите на жените, а всъщност агресията идва или от родители, или от деца.

Кое възпира жертвите да търсят закрила – от Вас или от специализираните държавни институции?

- Ще се повторя – много голяма част от случаите остават скрити. Пропуснах да спомена, че една от основните цели на промените в закона е създаването на национална информационна система за регистриране на случаите на домашно насилие. И това е страхотно, тъй като досега тази статистика се събираше "на парче". Основно от гражданския сектор и неправителствените организации. Държавата няма комплексна статистика. А сега, имайки тази система на национално ниво, това би могло да ограничи домашното насилие. Защо? Ако един извършител тук, например в Хасково, има заповед за защита, и в един момент се премести да живее в Русе да речем, и там в съда някой подаде срещу него молба за ограничителна заповед от друга негова партньорката, съдът няма да има никаква информация за негови предходни деяния. Информационна система би облекчила до известна степен положението на жертвите.

Най-честият възпиращ фактор у жертвите е страхът. Страхът, че ще се повтори всичко това, или че ще стане по-лошо и жестоко, ако проговори. И срамът – какво ще кажат хората. Жертвата не разбира веднага, че това, което преживява, не е срамно и че по-скоро трябва да се срамува този, който го извършва. Фактор е и липсата на подкрепяща и добра среда. Битува и схващането: "Щом ме бие, значи ме обича". Или пък: "Щом си го избра, ще стоиш при него". Има го и факторът недоверие към институциите. И чувство за безнадеждност, че проблемът ти може да бъде решен. Казва ти се: първо отиди в полицията. След това посети социалните. От там – в организацията за закрила. После – в училище да занесеш ограничителната заповед. Всичко това натоварва много. Представете си един ограничен човек, изолиран откъм контакти, буквално държан в плен - как може и по силите ли му е да свърши всичко това?

Какви са мерките, които са необходими за ефективното справяне с проблема? Кое, освен вече изброеното, не работи в системата?

- На първо място това е ранната превенция на всички нива. Която, за съжаление, все още липсва. Аз си мисля, че без нея нищо от тези мерки няма да сработи така, както ни се иска. От най-ранна детска възраст децата трябва да се учат на ненасилие, на нетолерантност към насилието. Тоест, един шамар не е приемлив. Не е приемливо да удариш детето, защото не слуша. Не е приемливо то да наблюдава как бащата пребива майката и няма механизъм, по който държавата да види това. Така че за мен на първо място е превенцията. И то ранната превенция. Защото после, когато станат големи хората, те изграждат трайни модели на поведение, които обаче са следствие на семейната среда основно. За насилието в училище въобще няма да говоря и всички последващи фактори. Те не започват от там със сигурност. Започва от семейството. Децата действително трябва да са много чувствителни към насилието, а възрастните не трябва да го приемат за норма и да го толерират. Защото много често ставаме свидетели, например, как в апартамента или къщата до нас единият системно пребива другия, след това се сдобряват, след това пак, а никой от съседите не реагира. Много често това е причина за смъртни случаи, които напоследък фигурират в медиите. Друга причина е липсата на координация между институциите. Това е много важен фактор. Работи се фрагментарно, на парче – аз да си свърша моята работа, пък оттам насетне не се разглежда случаят в цялост, така че да може да се огледа от всички страни и да се помогне. 

Тук е мястото да кажа за координационния механизъм, който ние създадохме пилотно преди две години и който към днешна дата той работи като постоянно действащ орган към областната администрация в Хасково. Събираме се на всеки шест месеца – над 42 организации и институции в региона. Смятам, че колкото и да не работи идеално той, това е един от може би двата в страната. Дай боже сега държавата да ни използва и като модел, предвид това, че се създава и на национално ниво. Но то е много важно – координацията между институциите и разбирането на този проблем. И не всеки да гледа от своята камбанария да свърши вмененото му, защото домашното насилие няма как да бъде само служебно задължение. Трябва също така да се обясни на хората, че никой няма да им вземе децата, ако потърсят помощ – има такова погрешно схващане и разбиране. Медиите са също много важен фактор. Те трябва да говорят непрестанно, да акцентират върху тази проблематика, не само кампанийно, когато има тежък случай – смъртен или шокиращ. Хората трябва да имат информация къде и как да получат помощ. И не на последно място – аз смятам, че не може и не бива доказателствената тежест да бъде у пострадалото лице. Не бива пострадалото лице да е принудено да доказва, че е жертва на насилие, да търси доказателства за съда, че е така. За мен когато има случай на домашно насилие, държавата трябва да бъде активната, тя да вземе мерки, така че пострадалото лице да бъде освободено от тази голяма отговорност. Това е и една от причините жертвите да не търсят помощ.

Свикнали сме да си казваме "Всичко става с пари". Как стоят нещата при Вас, достатъчно ли е финансирането на услугите, които предоставяте?

- Това е изключително важен въпрос. Финансирането на организации като нашата, които се занимават с тази проблематика, е много трудно. Държавата почти не поема финансова отговорност. Има спорадични програми на Министерството на правосъдието всяка година, които финансират такъв тип услуги за около четири месеца. Представете си – четири месеца има услуга, останалите осем – всеки да се спасява както може. Аз лично не го разбирам. Освен това финансирането е изключително смешно, да не кажа подигравателно. Имаме възможността да кандидатстваме по проектни предложения, където можем да закрепим услугата. Иначе няма как тази услуга да съществува. В някой случаи дейностите са държавно делегирани. В нашия случай, тук в Хасково, не е така. Само кризисният център в Димитровград е държавно делегирана дейност. Така че, представете си колко сили ни коства това оцеляване, за да сме на разположение. Друга важна част са програмите за извършителите, които също трябва да се изпълняват целогодишно. В момента те също се изпълняват спорадично – спрямо малкото финансиране. Ако спечелим конкурс, за тези четири месеца получаваме 20 000 лева – представете си как изглежда това в днешно време.