site.btaЗа Екатерина Йосифова почтеността бе най-ценната добродетел, а щастието - да живееш без вини и угризения

За Екатерина Йосифова почтеността бе най-ценната добродетел, а щастието - да живееш без вини и угризения
За Екатерина Йосифова почтеността бе най-ценната добродетел, а щастието - да живееш без вини и угризения
Екатерина Йосифова (4 юни 1941 - 13 август 2022), снимка: личен архив

„Бях дете, не помня точно на колко, един празен следобед във Варна излязох на пустата улица, липата пред къщата цъфтеше с пълна сила, седнах до нея на бордюра, бръмчаха пчели, мина куче, погледнахме се... Просто узнах завинаги, че всички сме добри - липата, бордюра, аз. Че съм пораснала. Че живеем. Нито за миг не съм забравила усещането...”

Това разказа поетесата Екатерина Йосифова преди почти десет години, през февруари 2013 г. Тогава я помолих да отговори на микс от въпроси за нещата от живота и смъртта, извадени от дневниците на проф. Иван Шишманов, Макс Фриш, Айн Ранд, плюс няколко мои, изникнали по време на разговора ни. 

„Мечтая за страна, в която всеки има значение. И да се говори на богат български", каза тогава Екатерина Йосифова.  

Да си прахосаш живота в устройването му тя определи като възможно най-тъжната човешка съдба. И посочи порока, заслужаващ най-голямо съжаление - алчността. 

 

Следва цялото интервю:

 

- Коя е според Вас най-ценната добродетел?

- Като започнах сега да ги мисля, дадох си сметка как са свързани: една добродетел неминуемо предполага друга. Ето например, почтеността, тя съдържа: да не подведеш; да не унижиш... и т.н. Свързана е с добротата, достойнството, на честността е почти синоним, на верността, помощта... Избирам нея. 

 

- В какви моменти сте се убеждавали в добродетелността на егоизма?

- Няма такова животно, продукт на симбиоза между добродетел и егоизъм. Дори когато е полезен, дори обществено полезен или украсен с благотворителни и подобни жестове – това не е добродетел, а оправдаване.  

 

- Кой порок мразите най-много? 

- Не мразя. Съжалявам, че човечеството го притежава и не го надмогва: алчността.

 

- Кое е според Вас идеалът за земното щастие?

- Да поживееш без вини и угризения. Непостижим.

 

- Коя съдба Ви се вижда най-вече за оплакване?

- Да си прахосаш живота в устройването му.

 

- Кой е бил най-хубавият момент от живота Ви и кой - най-печалният (най-тежкият)? 

- Бях дете, не знам точно на колко, един празен следобед във Варна излязох на пустата улица, липата пред къщата цъфтеше с пълна сила, седнах до нея на бордюра, бръмчаха пчели, мина куче, погледнахме се... Просто узнах завинаги, че всички сме добри, липата, бордюра, аз. Че съм пораснала. Че живеем. Оттогава е така. Нито за миг не съм забравила усещането. Много следващи моменти ми го припомняха, дълги години. Полягах до спящо дете, открая, да не наруша невидимата топличка обвивка, която го обгръща. Но я усещах.

Хайде да не говорим за печали и тежести. Живеем.

 

- Кога престанахте да мислите, че ставате все по-умен (умна), или продължавате да вярвате, че е така?

- Все повече и с все по-голямо удоволствие разчитам на удобната бъркотия в главата ми: знаене, незнаене, опит, интуиция, веселост, умора на материала, разсейване, любопитство, забравяне, доверие, подозрения, късмет... Неспиране.

Това умно ли е или напротив?

 

- Приятел ли сте на самата себе си? 

- Доста добър. Но би трябвало да е по-взискателен.

 

- Въпроси, които бихте задали на себе си? 

- Не знам, общо взето сме си наясно аз и аз. Имам – взаимно ги имаме – укори и окуражавания, бележки и забележки, те са вътрешни работи, конкретности.  

 

- Случвало ли ви се е да останете без никакъв приятел, или в такива случаи просто снижавате изискванията си към приятелството? 

- Не би ми се случило. Близките ми са абсолютни приятели. Още неколцина – подкрепящи. 

 

- Споделяте ли мисълта, че за да каже човек „Аз те обичам” трябва преди това да може да каже „Аз”?

- Да обичаш заради себе си е заблуда с предизвестен край.

 

- Какви проблеми разрешава добрият брак?

- Всякакви, щом не съжаляваш, че губиш нещо заради другия.

 

- Може ли омразата да породи някаква надежда?

- Не знам, не мразя. Била изпепеляващо чувство, значи би могъл да се пръкне и някакъв феникс.

 

- Да приемем, че Вие никога не сте убили човек. Как ще го обясните, на какво се дължи това?

- Не съм си го и помисляла. Не само човек.

 

- Случвало ли ви се е да откраднете: пари, предмети (джобно издание от павилион, цветя от чужда градина, забравени химикалки, кърпи за ръце от хотел) или някоя идея?

- Случвало се е, без парите и кърпите. И не съвсем така – книга, но не от павилион, а от някъде, където никой няма да я чете; цвете, за да го дам; химикалки – аз също постоянно забравям моите... Тоест все с някакво оправдание. Идеи? Но това е прекрасно, радвам им се, отглеждам ги...   

 

- Какво не бихте направили за пари?

- Лошо на никого, дори на себе си. Ако силно ми трябват, бих изтърпяла, за да ги получа: дискомфорт, болка, умора, трудности – физически, но не и душевни. 

 

- Кое може да понасяте само благодарение на чувството си за хумор?

- Пошлостта. Мачовщината. 

 

- Променя ли се чувството за хумор с възрастта? 

- Да, има много по-голям дял съчувствие.

 

- Според Вас Бог притежава ли чувство за хумор?

- Ако притежава, значи е твърде извратено.


- Коя историческа личност Ви е най-симпатична?

- Труден въпрос. Хайде, ще оставя героите и мислителите… Но лечителите? Спасителите? Янош Корчак, когато отказва да спаси себе си и просто върви заедно с детската редичка към газовата камера. И децата не се боят в последните си мигове, защото той е с тях. 

 

- Кое е най-точното определение за политиката? И в частност - за българската политика? 

- Като за пътя към ада: и най-добрите намерения го постилат.

 

- В коя страна бихте предпочели да живеете?

- Не в коя, а в каква: където всеки има значение. И да се говори на богат български.

 

- Сигурна ли сте, че наистина Ви интересува запазването на човешкия вид, когато Вас и Вашите познати вече няма да Ви има?

- Да, но не искам да мисля какво би му струвало това на вида.

 

- Когато дъхът спре и лекарят потвърди смъртта, сигурна ли сте, че в този момент човек няма повече мечти?

- Ще ми се да има - издигащи, може би помагащи.

 

Екатерина Йосифова е една от най-обичаните съвременни български поетеси. Родена е на 4 юни 1941 г. в Кюстендил. Била е учител, журналист, театрален драматург, редактор и главен редактор на литературен алманах. Има издадени 14 книги със стихове и две книги за деца. Първите й публикувани стихотворения са през 1957-1958 в сп. "Родна реч", по-късно - във в. "Пулс", след това и във всички централни литературни издания. Нейни стихове са включвани в редица антологии и литературни издания в в Австрия, Великобритания, Германия, Гърция, Индия, Италия, Русия, САЩ, Унгария, Франция, Нидерландия, Хърватия, Турция, Северна Македония. На 13 август 2022 г. поетесата напусна този свят.

/АКМ/

news.modal.header

news.modal.text

Към 10:41 на 29.09.2022 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация