site.btaДоц. д-р Александър Манджуков пред БТА: Човекът на 21-и век не иска да комуникира с емоциите

Човекът на 21-и век не иска да комуникира с емоциите. Емпатията е онова усещане – да си съпричастен към някого, без да си емоционално ангажиран. Това, може би, е условието за постигане на нашия вътрешен мир и нашето вътрешно спокойствие. Думите са на доц. д-р Александър Манджуков от НАТФИЗ пред БТА по повод участието на академията в проекта „Съпричастност и устойчивост: Изкуството да мислиш като планина“ на програма EMPACT (European Multidisciplinary Platform Against Criminal Threats).

В рамките на проекта, НАТФИЗ представи „Музей на емоциите“, творчески проект и пърформанс по идея на доц. Манджуков. „Този тип пърформанси винаги бомбардират статуквото и атакуват общоприетия ни начин на възприятие. Ако се променим начина на възприятие, светът ще стане, може би, една идея по-добър“, коментира той. 

По думите му, и НАТФИЗ, и проектът EMPACT, са силни, защото развиват гледни точки и дават възможност за гледни точки. „Какво ще си изберат хората, е извън властта на изкуството. Това е и личен избор, над който ние не можем да влияем. Но, ако се замислим, 90 процента от революциите са ставали през изкуството. Така че чакаме и нашите политици да се сетят“, допълва доц. д-р Александър Манджуков.

Българският танц категорично няма идентичност, а се лута между достиженията на Запада, стремежите на Изтока и американците. „Ние не търсим нашата идентичност за танца. Ние търсим на кого да подражаваме по-добре и атакуваме някаква идея, която обаче не е наша идея. Танцът тръгва от две неща. Едното е обществото и това е много важно. Без обществото няма танц. Другото нещо, от което тръгва, са проблемите на проблемите в това общество. Ако проблемите не се артикулират през емоцията на танцьора и на хореографа, не може да съществува идентичност в танца“, смята той. Убеден е, че танцът не е бягство от реалността, а начин да отразиш реалността по нов, сетивен начин. „Не да използваш мисълта си или някакви усещания, които могат да се артикулират, а да отскочиш извън това, което може да се артикулира и да влезеш в абстрактното с пълна сила“, смята преподавателят от НАТФИЗ. 

Доц. д-р Александър Манджуков пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за проекта EMPACT и „Музей на емоциите“, за значимостта на проекта, неговите специфики и важността му извън НАТФИЗ и участниците в него. И още: Защо България няма своята Пина Бауш? Защо съвременният български танц няма идентичност? Доколко фолклорното творчество трябва да има връзка с тази представа за идентичност?

Проектът EMPACT изследва взаимовръзката „съпричастност-устойчивост“ чрез изкуствата. Как точно става това? Липсата на съпричастността ли е една от раните на съвремието?

- Проектът се фокусира върху три теми, като основното мото е „Да мислиш като планина“. Емпатията като начин на общуване, като нещо, за което говорим много през последните няколко години. Освен нашата нормална комуникация, която съществува – телесна или вербална, има една енергийна комуникация, която е на много фино ниво и е необяснима за съзнанието, дори за подсъзнанието е трудно доловима. И всъщност емпатията е онова усещане – да си съпричастен към някого, без да си емоционално ангажиран. Това, може би, е условието за постигане на нашия вътрешен мир и нашето вътрешно спокойствие. 

Ние се опитваме да го постигнем. Всичко е работа в процес. Няма как да постигнеш резултат в нещо, което отнема повече от един човешки живот. Говорейки за емпатия, за съпричастност, за нов начин на категория за общуване, нещата се променят...

Каква е целта на проекта, ако надскочим НАТФИЗ и участниците в него?

- Той надскача много и НАТФИЗ, и всички нас, които сме ангажирани вътре в този проект. Надскача и партньорите по някакъв начин, защото това са 14 държави в 14 културни институции. Ефектът около тези културни институции всъщност е повишен. Повишава се нашата участност в европейския контекст. Никой преди това не беше чувал за НАТФИЗ по този начин, като посланици на нещо отвъд обикновените истории. Така ехото от този проект ще продължи да отеква доста дълго. 

„Музей на емоциите“ е нематериален творчески проект, пърформънс. Кои емоции имат място в него и кои нямат? 

- Много зависи от възприятието на човека, който го изживява. Защото той не се наблюдава, той се изживява. Това беше пърформънс само за една вечер. Тоест,  всеки един от хората, които дойдоха да гледат, го е преживял и разбрал по собствен начин. Това е много отворен тип изкуство. Неговата единствена цел е да взаимодейства с вътрешния живот на зрителя, който е и участник. Той минава през своя си процес, който, по някакъв начин, е във връзка с неговите емоции. Какво той ще се сложи в собствения музей на емоциите, не знаем. Тук въпросът, по-скоро, е доколко имаме нужда от тези музеи на емоцията. Защото всеки си ходи със свой музей на емоциите. 

Човекът на 21-и век не иска да комуникира с емоциите. Това означава да започнеш да водиш едни процеси на страдание със себе си, които не са най-приятните, и ги избягваме. Засега ги слагаме в музей... 

Защо е важно да има такива проекти?

- Специално, „Музей на емоциите“ повлече много неща след себе си. Той после наистина отиде в музей, беше представен към една изложба във Vores Museum (музей в град Паяния, Гърция – бел. а.), където направиха лайв стрийминг. Това, което повлича след себе си, най-малкото е, че едни десет деца, които за първи път се сблъскват с професионална сцена, се заразиха от идеята. Те искат да станат по-добри артисти от това, което могат да бъдат. Отвори им се мирогледът за това какво значи изкуство и каква част от тях може да участва в това изкуство, и как да развиват изкуството си, да излязат от рамката. Този тип пърформанси винаги бомбардират статуквото и атакуват общоприетия ни начин на възприятие. Ако се променим начина на възприятие, светът ще стане, може би, една идея по-добър. 

Как изглежда Вашият собствен музей на емоциите?

- Различно. Има дни, в които е като къща на ужасите. Има дни, в които е райска градина. Наистина, моят музей на емоциите, е много свързан със събитията и нещата, които ни се случват в живота. Днес може да е пълен погром и разруха, и да не мога да фиксирам нито една емоция, а на следващия ден може всичко да е много чисто, спокойно, прекрасно. Музеят на емоциите е място, където ние отиваме, за да се излекуваме, ако искаме. 

Не споменахме нито веднъж, но през цялото време говорим за танц и хореография. Стойността на танца кога е по-голяма – когато го играеш, или когато „играеш“ за него?

- Има една написано правило, небългарско, което, може би, е време да стане и българско – че актьорът играе за другите, а танцьорът танцува себе си. Така че стойността на танца се остойностява тогава, когато танцьорът успее да надскочи рамките на движението, на собственото си тяло, на собствената си емоция, на собствената си ограничения, и през танца създаде друг космос около себе си.

Защо България няма своята Пина Бауш?

- Защото нямаме общество, което да поеме своята Пина Бауш. Тя се появява в едно общество, което може да я оцени. Може да я направи Пина Бауш. Няма артист, който да стане артист само заради артистизма си. Ти ставаш артист, благодарение на обществото, в което съществуваш. В никакъв случай не можеш да изолираш контекста, в който живееш. Артистът не е сам по себе си и мисля, че това и нашите артисти го доказват. В нашата общественост не могат да оцелеят, а навън стават прекрасни артисти, биват признати. Винаги обществото е много свързано с изкуството. 

Това означава ли, че съвременният български танц няма идентичност? 

- Няма. Категорично, няма идентичност. Българският танц, като цяло, още се лута между достиженията на Запада, стремежите на Изтока и някъде в цялата работа – нещо от американците, ако можем да вземем. Тоест, ние не търсим нашата идентичност за танца. Ние търсим на кого да подражаваме по-добре и атакуваме някаква идея, която обаче не е наша идея.

Танцът тръгва от две неща. Едното е обществото и това е много важно. Без обществото няма танц. Другото нещо, от което тръгва, са проблемите на проблемите в това общество. Ако проблемите не се артикулират през емоцията на танцьора и на хореографа, не може да съществува идентичност в танца. 

Това, което казвате, не е ли част от една обща народопсихология, свързана не само с танца, а с хората като цяло и тяхното отношение към нещата? 

- Да. За танца у нас много обичаме да говорим, че е бягство от реалността. Не, танцът не е бягство от реалността, а начин да отразиш реалността по нов сетивен начин. Не да използваш мисълта си или някакви усещания, които могат да се артикулират, а да отскочиш извън това, което може да се артикулира и да влизаш в абстрактното с пълна сила. 

Доколко НАТФИЗ е в този „тренд“, за който говорите?

- НАТФИЗ според мен е доста в тренда. И доста се опитваме напоследък да наваксваме спрямо другите висши училища, спрямо новите течения. Опитваме, по някакъв начин, да настигнем цялата тази събитийност. Мисля, че имаме голяма възможност в момента да създадем нашата си школа, и да започнем да работим през нашите особености на общество, и да създадем новия български танц. 

Какво трябва да влиза веднага в представите на хората, когато се заговори за български танц? И доколко фолклорното творчество трябва да има връзка с тези представи?

- Връзката е голяма. Фолклорното ни творчество е нещо безумно прекрасно. За жалост, ние пак се въвличаме в неговата външна обвивка, не влизаме в ритуализацията му, в спецификите, в магията. Гледаме едно българско хоро и казваме, че това е магично, защото има една голяма тълпа, а всъщност това е енергия, която започва да се събира и създава нещо специално. Мисля, че би било чудесно, ако някой съвременен хореограф успее да го изведе през друга лексика, през друга пластика, през друга техника.

А как изглежда българският танц в моите мечти? Първото нещо, което ми идва, е свободен. Ние не сме си изживели революцията на танца. Не сме имали свободен танц в България. Не сме имали политически танц в пълната му сила. Не сме се докосвали до онези крайности на посланията на танца. Няма как да намерим идентичност, без да стигнем до крайност. Ние трябва да видим къде са границите. 

Това, за което говорите, е свързано с много резки и големи политически промени, които в България все пак не са се случвали...

- Да, но има две посоки. Едната посока, за която непрекъснато говорим, е, че трябва да се промени политиката, за да започне да се променя обществото. Това е колкото вярно, толкова и невярно. Има и друга посока – трябва да се промени обществото, за да се промени политиката. Всичко опира до гледната точка. И тук, и НАТФИЗ, и проектът EMPACT, бяха много силни, защото всъщност ние развиваме гледни точки и даваме възможност за гледни точки. Какво ще си изберат хората, е извън властта на изкуството. Това е и личен избор, над който ние не можем да влияем. Но, ако се замислим, 90 процента от революциите са ставали през изкуството. Така че чакаме и нашите политици да се сетят. 

Има ли дума, която Ви определя най-добре като човек?

- Промяна, предизвикателство... Не знам... Аз не съм човек на думите. Аз съм човек на движението.

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича... (Замисля се – бел. а.) да пътува. Да пътува не само физически, но да пътува с фантазията си и да се потапя в светове, които са недостижими за битието. И много обичам да водя хора със себе си. И мисля, че правя това и със студентите, както и и с хората, с които работя.