site.btaЗавръщане към вярата и любовта с „Храбрият оловен войник“

Нашият прочит на „Храбрият оловен войник“ връща акцента върху това какво е да вярваш, да не оставяш злото да надделява, да следваш светлината в края на тунела. Думите на актьора Венцеслав Димитров пред БТА са по повод премиерата на едноименната приказка, на сцената на Младежкия театър.

Почти двеста години след написването му, произведението на Ханс Кристиан Андерсен е актуално с това странно чувство – любовта. А тя е вечна и, ако наистина съществува такава, каквато е – чиста и неподправена, може да победи всичко и всеки, казва режисьорът Валентин Владимиров-Валяка.

„Приказката е поднесена много леко – както за децата, така и за родителите. Идва един момент, в който те, без да се усетят, влизат в историята“, допълва актрисата Ярослава Павлова.

Сценографията и куклите са на Елена Цонкова, музиката е на Станимир Иванов. Участват още Александър Йорданов, Йордан Тинков, София Трейман и Яна Терзиева. 

Режисьорът Валентин Владимиров и актьорите Венцеслав Димитров и Ярослава Павлова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров: С какво е актуална приказката на Андерсен, почти двеста години след написването й? Какво е любовта за оловния войник и как е обяснена тя на най-младите зрители? Остава ли екипът на представлението верен на автора? Каква е историята на дървените кукли, които виждаме на сцената? 

С какво е актуална тази приказка, почти двеста години след написването й?

Валентин Владимиров: Актуална е с това странно чувство – любовта. А тя е вечна и, ако наистина съществува такава, каквато е – чиста и неподправена, може да победи всичко и всеки. 

Какво е любовта за оловния войник? 

Венцеслав Димитров: Любовта е всичко, но, най-вече – чест и уважение, което също е препратка към днешния ден. Наблюдаваме външния свят, където все повече и повече се вижда, че уважението и моралът изостават, в сравнение с разни други неща. 

Как обяснявате любовта на най-младите зрители?

Валентин Владимиров: По възможно най-чистия начин. Тук става въпрос за някаква наистина идеализирана любов, която мисля, че може да съществува единствено и само в приказките. Не мога да им обещая, че и в живота е така, но е хубаво човек да вярва в нея. То е като да вярваш в Дядо Коледа. 

Ярослава Павлова: Аз се чувствам докосната от това, че мога да играя в такава драматургия и да се замисля над основни вълнуващи ни теми. За любовта – че тя съществува, че е истина, че когато много силно вярваш и искаш, няма как да не я срещнеш.

Венцеслав Димитров: Доста трудно е в днешно време да отстояваме позицията си, да продължаваме да вярваме в идеала, в доброто, в любовта, както прави оловният войник. Смятам, че нашият прочит ще се хареса именно, защото връщаме акцента върху това какво е да вярваш, да не оставяш злото да надделява, да следваш светлината в края на тунела... 

Какво друго има в този спектакъл, освен любов? 

Венцеслав Димитров: Има забавление. Забавлението е част от нещата и смятам, че тук се забавляваме доста, въпреки дълбоките моменти в сюжета.

Валентин Владимиров: Андерсен е мой любим автор. Аз съм правил много негови неща. Темите ме вълнуват, както и чисто човешките неща, за които той говори. Щом са се запазили във времето, значи ще ги има и занапред. 

Това означава ли, че оставате верни на автора?

Валентин Владимиров: Приказката не съм я пипал. В голяма степен, тя е такава, каквато е. Позволил съм си, като режисьор и като автор на драматизацията, да сложа един паралелен план. Това е срещата на едно дребосъче и един скитник. Идеята е, че скитникът разказва тази история, за да помогне на дребосъчето да преодолее някои страхове в себе си. 

Това, че се виждат лица в моето представление, е търсено. Както казах, има две паралелни истории. В едната актьорите играят без кукли, а другата – историята за оловния войник – е в куклен план. 

Венцеслав Димитров: По този начин самата пиеса става по-богата, по-интересна, по-динамична, и това е част от решението на спектакъла.

Ярослава Павлова: Приказката е поднесена много леко – както за децата, така и за родителите. Идва един момент, в който те, без да се усетят, влизат в историята. В този луд свят, в който живеем, и не обръщаме внимание на така наречените прости неща, тази приказка ще ни накара да се замислим и да се усмихнем – за нещата, които не сме успели да позволим да ни се случат. Ще си дадем сметка, че когато много искаш, и когато много търсиш, няма как съдбата да не ти помогне. 

Каква е историята на дървените кукли, които виждаме на сцената? 

Валентин Владимиров: Правих това представление преди много години в Стара Загора. Сега дойде времето да се роди отново – на сцената на Младежкия театър. Куклите са изработени от фантазията и от решението на сценографа Елена Цонкова. А музиката е на Станимир Иванов. И с двамата работя от дълги години. 

Не е случайно, че куклите са дървени, макар че това е история за оловен войник. Дървото дава уют, изящество и красота, което е много необходимо за моята история.