site.btaДаниел Цочев: Аз съм артист на сцената, в живота гледам да съм човек

Васил Левски, доктор Хаус и Емил Димитров са три запомнящи се образа, с които през годините се свързва неговото име. Присъствието на Даниел Цочев в киното, в дублажа и на сцената е едно от най-разпознаваемите в българския културен живот. Днес актьорът празнува кръгла годишнина.

„За себе си мога да кажа, че съм артист на сцената. Пазя се и не си позволявам да бъда артист в живота. Там гледам да съм човек“, казва Даниел Цочев пред БТА. 

„Нещото, на което най-много се радвам, е че мога да командвам себе си – като емоция и постъпателност в действията. Защото един от многото уроци от моя професор Гриша Островски беше, че истинското самочувствие на човек се гради тогава, когато той може да налага на себе си. И това е реалното самочувствие – какво си, а не какво искаш да кажеш“, допълва актьорът. Искам живота да ме среща с хора и, ако може, тези хора да са ми приятели, и, ако може – да ги запазя като такива, казва още той.

Даниел Цочев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за най-новата му роля в театъра – на бивш военен в „Есенна градина“, за музиката, пеенето и отсъствието му от мюзикълите на родна сцена, за реалните и нереални „разговори“ с Емил Димитров, за лошите шеги и „услугите“, които прави един глас. И още:  Колко завръщания има в живота си един артист? Как Емил Димитров се „намества“ в живота му на актьор? Кое е последното малко нещо, в което е повярвал, и има ли смисъл да се вярва в големите неща?

Колко завръщания има в живота на един артист?

- Един човек, за да стане артист, трябва да е усетил това – да иска да сподели нещо емоционално с другите хора, да му е важно какво стига до тях и, в крайна сметка – да получи аплодисментите и адмирациите за труда и за това, което може. Така че завръщането на един артист може да бъде многократно... За себе си мога да кажа, че съм артист на сцената. Пазя се и не си позволявам да бъда артист в живота. Там гледам да съм човек. 

Това, в Малък градски театър „Зад канала“, сега, завръщане ли е? 

- Завръщане е по някакъв начин, в такъв формат – на театрална постановка, след седемгодишно мое отсъствие от предишния театър, в който бях. И беше невероятно удоволствие да си върна емоциите в репетиционен процес. Другите два важни неща са, че не бях играл с Ирини Жамбонас. Не бях играл на професионална сцена с моята състудентка Василена Атанасова. И съм безкрайно щастлив от срещата си с Леонид Йовчев и с младите артисти. 

А защо точно „Зад канала“ стана това завръщане? 

- Ние си имаме едно дългогодишно приятелство със „Зад канала“ и специално с Бина Харалампиева. Това е третата постановка в моя професионален път на тази сцена. Първата беше „Спи с мен“ (2007) под нейна режисура, втората беше „Апартаментът“ (2017) на Бойко Илиев и сега – „Есенна градина“.

Близък ли Ви е военният типаж, който играете, макар че това е много условно?

- Да, доста е условно. Защото през цялото време и режисьор, и сценограф – великата Свила Величкова, ми казваха „Не играем на това. Той е вече пенсиониран генерал“. И, както сам видяхте, там повече са човешките проблеми.

Беше ми любопитно, защото, може би, в тази възраст, която настъпвам, вече имам и личен опит – в трудностите, в контакта със сина ми, с децата, с радостите и трудностите в семейния живот. Така че беше нестандартно за мен като амплоа – този персонаж, и любопитно – точно професионално да се опитам да му дам образ.

И все пак, ако се върнем към този образ и пиесата, има ли всъщност бивши военни – като мислене, като реакция, като отношения към семейството...? 

- Признавам си, че не познавам лично военни хора. Мисля, че тук не толкова военната страна на този персонаж, а човешката, участва в тази компания. Неслучайно, един от персонажите казва: „Ние те харесахме веднага, щом те доведе Роуз, отколкото Роуз“. Така че има нещо човешко и в самата пиеса. Като че ли тези три персонажа – Едуард, Бен и Елис, са запазили нещо от хубавия, истински дух на някогашното приятелство и компания.

Знам, че от малък знаете песните на Емил Димитров, но как той се „намести“ в живота Ви на актьор? В дъното и на тази история ли стои жена? Имам предвид съпругата Ви Нели Бенова, която е автор и продуцент на спектакъла „На нея – с обич!“.

- Точно така – една силна жена. Нели, появявайки се в моя живот, изяви това, което мога. До тогава, една скромност и недостатъчна професионална амбициозност ме държеше в сянка. И само моята най-близка компания знаеше, че мога да пея, че мога да свиря. Още с 50-ия ми юбилей и спектакъла „Защо не? Даниел Цочев на 50“, заради Нели, създаването на историята и на целия спектакъл, аз показах на по-голяма аудитория това, което мога...

За първи път тогава изпях потпури от песни на Емил Димитров. Разказвах моите 50 години с чувство за хумор и всичко това беше подкрепено с 18 песни на живо, с професионални музиканти. След това Нели беше изкушена за следващия проект. 

Споменахте думата мюзикъл, а в последните години, особена на софийска сцена, се поставят доста мюзикъли. Защо не Ви виждаме в нито един от тях?

- Това е една моя много голяма болка и мечта. Ще ми се да дойде времето, в което хората на изкуството имат шанса за честно състезание с колегите си в избора и в кастингите за всякакви проекти – било музикални, било филмови и така нататък. Мисля, че това е доста опорочено. Аз навремето съм си позволявал дори на покойния Хачо Бояджиев да му казвам, че те, режисьорите са виновни, тъй като ползват едни и същи актьори, и не си правят труда да търсят, да се интересувате и да откриват нови лица.

Така че, без да издавам повече, тепърва ще има кастинг за един бъдещ музикален филм с продуцент Игор Марковски – в тази хубава идея „Пеещи артисти“. Дай Боже, да спечеля кастинга и да се появя, защото винаги, от самото начало, откакто съм професионален актьор, музиката е присъствала в мен. И винаги този жанр е отварял най-много емоционалността ми – театър и музика. 

Аз лично съм се явявал на кастинг за мюзикъла „Исус Христос суперзвезда“ в Пловдивската опера. Там обаче решението за Пилат беше друго. Иначе, имаше адмирации за моето представяне – и като пеене, и като актьорски задачи. Казаха ми, че съм добре дошъл и в Музикалния театър – за „Фантома на операта“. Само че се оказва, че не ми достига малко понеже съм баритон, а мъжката роля е тенор. Така че нямаше как да се явя на кастинг...

Ако се върнем към Емил Димитров, кой е най-хубавият разговор, който сте имал с него – реален или нереален?

- В реалния живот имах с него среща, но тя беше много тъжна. Беше в последните му години, преди да получи инсулт. През 1999 г. пътувахме  за последното издание на „Златният Орфей“, където аз бях водещ. В автобуса, в който се возехме с екипа на БНТ – оператори, музикални тонрежисьори, изведнъж виждам, че влиза моят кумир – Емил Димитров. Влиза като редови пътник в рейса, а всички останали негови колеги бяха със своите автомобили... Видях един тъжен, смазан, самотен човек на седалката в рейса. В Слънчев бряг също видях едно леко дистанциране от колегите... И всъщност имам само една снимка с него – зад сцената на „Златният Орфей“. 

Благодаря му, че в една тийнейджърска възраст е открехнал душата и емоцията с текстовете, с музиката, с шансоните, които е написал. И, наистина, аз сега, от представление до представление, се замислям за това емоцията винаги да е на сто процента. В момента, в който запявам песните му, аз забравям за всичко. Благодаря му за това, че то е завършен артист.

Това от сцената на „На нея с обич“ разговор ли е и с Емил Димитров?

- Най-голямото желание на целия екип е на сцената да се сбъдне последната мечта на Емил. Това, което не му се е случило – да пее за последно и да се сбогува с публиката. Той е искал да пее на живо на концертите си под съпровод на симфоничен оркестър, което също не се е случило. Така че „На нея с обич“ е един вид диалог. 

Режисьор на представлението е Снежина Петрова. Заедно на сцената ще ви видим ли?

- Не се е случвало още, но много ще ме зарадва. От една страна, това било много да бъде инициатива на актьорите – да си намерим пиеса, която да реализираме. Това не сме го направили още. От друга страна, ние сме „на сергията“ – режисьори и продуценти идват и ни предлагат какво да направим. 

След премиерата на спектакъла за Емил Димитров ставате част от „Пеещи артисти“, и то за втори път... Емил ли е причината?

- Аз пея от много малък. Бях на 12, когато ми купиха първата китара. След това, в казармата, бях в строителни войски, в домакинска рота, и бях в оркестъра. В духовия оркестър бях на тъпана и на чинелите, а в естрадния оркестър – бях на китарата и пеех. Преди това, в гимназията, също направих естраден състав. Имахме два-три концерта, защото публиката унищожи младежкия дом, екзалтирана от нашите изпълнения. След това, във ВИТИЗ, се занимавах повече с актьорската си професия, но в „Сълза и смях“ имам два мюзикъла – „Фантазьори“ и „Пепеляшка Superstar“.

През 90-те години бях част от екипа на „Магически гласове“. Бяхме седем актьори, събрани от покойния Румен Цонев, които обиколихме Канада, Америка, Франция и Африка – с акапелни църковни песнопения и народни песни, направени в спектакъл. След това, в театър „Възраждане“, в многото детски представления, също пея. Преди това, с мои приятели от музикалното училище в Плевен, с които имахме група „Кристал“, се събрахме през 2011 година и направихме групата „Доктор Хаус“.

А защо напуснахте театър „Възраждане“ след над 30 роли...

- Не ми се говори за театър „Възраждане“. Защото там загубих 20 години. Несъответстващи неща с ръководството, една „калинка“ ръководеше всичко... Но там, покрай спектакъла „Ало, ало“, се запознах с голяма част от екипа на оригиналния сериал.

Гласът играе ли Ви лоши шеги?

- Не бих казал. Напротив, приятно ми е, когато в живота хората ме разпознават по гласа. 

А най-голямата „услуга“, която Ви е правил?

- Може би, ми обръщат малко повече внимание (Смее се – бел. а.). 

В очакване ли сте на нова роля – толкова силна, като тази на Левски?

- Очаквам, разбира се. И мисля, че вече съм в една възраст, в която и знам, и мога. Така че бих бил щастлив, ако имам шанса за една сериозна роля, в която да покажа това, което което знам и мога. 

Играл сте в български и в чужди продукции. Кой опит е по-ценен за Вас и въобще, може ли да има такова сравнение?

- Ние, по принцип, сме талантлив народ, но имаме някои недостатъци – чисто организационно. В това отношение, чуждите продукции ни превъзхождат. За път там видях високо ниво на организация на снимачния процес, на работа, на сериозност и на отношение на артистите към този процес. 

Не знам... Имам повече опит с чуждите продукции. Не знам защо, но явявайки се на кастинг в чужди продукции, в 50 на сто от случаите съм одобрен, което не се случва с българските продукции. 

Кое е последното малко нещо, в което повярвахте?

- Ами то не е малко... И може да прозвучи смешно – че мога да готвя. Наистина е много малко, но напоследък се пробвам с ентусиазъм.

Но нещото, на което най-много се радвам, е, че мога да командвам себе си – като емоция, като постъпателност в действията. Защото един от многото уроци от моя професор Гриша Островски беше това, че истинското самочувствие на човек се гради тогава, когато той може да налага на себе си. И това е реалното самочувствие – какво си, а не какво искаш да кажеш. 

Това обаче са все неща, които идват от Вас към Вас, а ако говорим за нещата, които идват отвън, извън Вас...

- Вярвам, че добротата я има, все още. Колкото и да е объркан и смачкан животът, все още има хора, които са готови да помогнат. Конкретната кауза е нашият син Филип, който спечели прослушване в лондонско училище и беше приет. И, благодарение на Нели, получихме помощ... Защото има хора, които осъзнават колко лесно може да бъде погубен един талант, ако не бъде подкрепен. 

И добротата, и този случай с Филип, за който разказвате, не са малки неща...

- Да, никак не е малко. Може би, подминаваме малките неща, сякаш те са естествено пратени при нас, а то не е така... 

Следващият ми въпрос се оказва излишен – има ли смисъл да се вярва в големите неща?

- Вярваме... Аз наскоро завърших „Граф Монте Кристо“. Там последната реплика е „Имай търпение и се надявай“. Много важни неща – да чакаш, да можеш да чакаш, да знаеш как да чакаш, и да се надяваш, че ще се случи – много усилия коства това. Аз вече съм го преживял... 

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- Аз съм човек, който обича живота, колкото и банално да е. Защото искам живота да ме среща с хора и, ако може, тези хора да са ми приятели, и, ако може – да ги запазя като такива...