site.btaРежисьорът Съни Сънински пренася духа на Уди Алън в Сатирата

Опитахме се да създадем един филм с усещането за Уди Алън и неговите комедии. Затова текстът на Щефан Фьогел изглежда много по-реалистичен, много по-жизнен и по-скоро като филмов разказ. Думите на режисьора Съни Сънински пред БТА са по повод „Булчинската рокля“ – премиерно заглавие в афиша на Сатиричния театър „Алеко Константинов“. 

„Нашият ключ към комедията е сериозното ни отношение. В този смисъл, социалният елемент е, че различни прослойки имат еднакво влечение към вещите и към това да се покажат. Освен романтична комедия като привкус, това е и психологическа гротеска. Защото героите до крайност преследват целите си. И това е смешното – че те надскачат нормалното, защитавайки себе си“, разказва режисьорът.

Актрисата Силвия Лулчева е главно действащо лице в представлението на голяма сцена. Партнират й Петър Калчев, Полин Лалова, Мартин Каров и студенти от театралния колеж „Любен Гройс“. 

Преводът е на Владко Мурдаров. Сценографията е на Никола Тороманов, а костюмите – на Свила Величкова. Музиката е на Милен Кукошаров. Помощник-режисьори са Елица Мутафчиева и Ива Станчева. Драматург е Богдана Костуркова.

Режисьорът Съни Сънински пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за връщането му в Сатирата и избора на пиесата, за избора на актьорите и работата с тях, за изненадите. И още: Трудно ли се слага булчинска рокля на Силвия Лулчева? Има ли виновен за цялата тази поза и за живота като на витрина? Булчинската рокля е начало на нов живот или е началото на края? 

Г-н Сънински, какво Ви доведе в Сатирата?

- Поставял съм тук отдавна. Върна ме това, че напоследък, в рамките на тази година, имам свободно време от другите си проекти. Използвах тази година да направя неща, които са интересни. След „Кулата“ в „Театър 199“, дойде и поканата от Сатирата.

На мен лично ми се гледа подобен театър – реалистичен. Аз го наричам също тотален, мащабен, с красива визия, със сериозни психологически анализи, с актьори, които да съпреживяват пред нас. Затова реших, след като имам тази възможност, да я използвам и да заявя себе си – и в Сатиричния театър. 

Още когато гостувах тук с „Островът“, господин Сърменов (Калин Сърменов, директор на Сатиричния театър – бел. а.) ме покани с думите, че вратите на театъра са отворени. Това беше преди две-три години, още преди пандемията. В крайна сметка, имаше търсене на подходящия текст, който може да прояви и мен, и театъра, в най-добрата светлина. Така че, в този смисъл, и тяхната покана, и моето желание, съвпадат. 

Най-големите комедии обикновено са и най-социални, кой е социалният момент в тази комедия?

- Първо, трябва да кажа, че нашият ключ към комедията е сериозното ни отношение. В този смисъл, социалният елемент е, че различни прослойки имат еднакво влечение към вещите и към това да се покажат. В крайна сметка, двете двойки разменят партньорите си... И, вижте, много е интересно, че тук не става дума именно за социална прослойка,  става дума за обединяващия фактор – любовта, в която се обединяват и нашите герои. Тоест, без значение от социалната им прослойка, водени единствено и само от това да търсят човека, те ще го намерят.

Разбира се, в началото има едно разделение на по-богати и по-бедни. Оказва се, че проблемите и на едните, и на другите, са едни и същи. Липсата на човешко отношение и липсата на признание – че не най-важно е това как изглеждаме, а какво и с кого го споделяме? 

Кое е модерното и кое – старомодното, в отношенията, в тази комедия? 

- Бих казал, че старомодното го търсим по-скоро като някакво безвремие. То може да бъде еднакво валидно и в миналото, и в бъдещето. Така че старомодно – не, но класическо – да. Както казва самият Щефан Фьогел, всяко табу е достойно за комедия. Класическото е подходът ни към сватбата, към модела, който всички преследваме, пищността на булката и на целия й антураж.

Комичното е, че нашите герои прекалено крайно се вживяват в техните мотиви. Затова обичам да казвам, че и тук жанрът, освен романтична комедия като привкус, е и психологическа гротеска. Защото героите до крайност преследват целите си. И това е смешното – че те надскачат нормалното, защитавайки себе си. 

Има ли изненада в пиесата на този вече познат в България драматург, или това е поредната му добра пиеса? От софийската сцена познаваме „Басейнът“ в театър „Българска армия“ и „Влюбена, сгодена, изчезнала“ в „Театър 199“.  

- Има изненада, защото аз си позволих малко да го редактирам, в добрия смисъл, и да обобщя моята посока. Изненадата е според мен, че той изглежда много по-реалистичен, много по-жизнен и по-скоро филмов разказ, отколкото театрален.

Ако има някаква изненада, то това е нашият поглед – със сценографа Никола Тороманов, композитора ни Милен Кукошаров и Свила Величкова – като костюмограф. Опитахме се да създадем един филм, приличащ малко или с  усещането на Уди Алън и неговите комедии. Но това е различното – Щефан Фьогел като изключително реалистичен филмов разказ. 

Споменахте екипа. Трудно ли се слага булчинска рокля на Силвия Лулчева?

- О, да, прекалено трудно даже. Силвия Лулчева е една много рефлективна актриса. Макар и да имаме доста време да се убеждаваме в самия процес, след това самата тя надгражда изключително много и сериозно.

Тук изненадата е Петър Калчев, защото двамата със Силвия Лулчева са един изключителен дует. Също бих могъл да кажа, че изненадата са и другите двама актьори в лицето на Мартин Каров и Полин Лалова, защото и те изненадват с тази автентичност, кинематографичност и убедителност на героите. Разбира се, двата дуета никога досега не са се срещали така. Все пак, Силвия Лулчева и Петър Калчев като водещи актьори на Сатирата са имена, които според мен ще заинтригуват всеки. 

Мартин Каров е най-изявеният музикант сред актьорите в Сатирата. Има ли музика на живо в този спектакъл? 

- Мартин Каров съм го използвал и в тази посока, но не точно с музика на живо. Неговият герой дърводелецът изведнъж ще покаже своята поетична страна. Ще има момент, в който ще ни изненада и ще запее, може и да потанцува. Неслучайно, не го взех за композитор. Оставих го единствено и само в ролята му на актьор, за да му дам другия шанс – да развие актьорското в себе си, а той има доста. 

Изборът на тези актьори изцяло Ваш ли беше? 

- Да, аз се борих много за тях. Разбира се, имах и други предложения към театъра. Имах предложение и за външни актьори.

Моят страх беше неравностойност в двойките, тъй като не бих искал едната двойка – Силвия и Петър, да рефлектира или по-скоро задушава другата двойка, която също трябва да тръгне на високо ниво, със самочувствие. Даже, ако щете, едно самочувствие, огряно и от медии, и от интереса на публиката. В крайна сметка, реших, че по-младата двойка, каквато са Мартин и Поли, биха били по-добрият шанс да се борят за това изравняване и да работим в тази посока. 

Защо се спряхте на точно този текст? 

- Авторът е познат, но тази пиеса е непозната. От една страна, защото с театъра обсъждахме няколко заглавия и този текст съвпадна и с моето житейско състояние и момент. Не че ще се женя, но имам нова любов и, в този смисъл, търся булчински рокли за втори път.

Наистина ме интересуваше въпросът за формата и съдържанието. Пиесата на Щефан Фьогел най-точно се опита да даде отговор на тези мои търсения. Не булчинската рокля е важна в случая, а кой я носи. Оттам започва един много интересен разговор за опаковката и съдържанието, за витрината като модел на живот и за това как един дребен детайл, например, цената на една булчинска рокля може да доведе героите до такива състояния, че да разкрият истинската си същност. Това ме интересуваше и неговата пиеса просто „звънна“ и в синхрон и с мен, и в синхрон със съвремието, в което живеем.

Ние гледаме много сериозно на проблема с булчинската рокля. Усмихваме тази маниакалност да представим живота си като на витрина. Нашата маниакалност всичко да изглежда като във филм, а, в крайна сметка, не се интересуваме от преживяването, от спомените, от това, което оставя. И затова, и нашата булчинска рокля е повод да поговорим какво се крие в живота ни като цяло – дрехите,  това как изглеждаме, или по-скоро се крие в отношенията и търсенето на истинската любов. Казвайки истинската любов, тук правя малка уговорка, че никога не можеш да я разпознаеш веднага. Или, както казва една от героините – първите три секунди са й били достатъчни да разпознае истинската любов. 

Има ли виновен за цялата тази поза и за живота като на витрина?

- Това е страхът ни да признаем, че не сме успели да намерим верния човек. Това, че не си го признаваме, ни води до един опит да заблудим и себе си, и всички останали, че нещата изглеждат прилични, нормални. Колкото повече се опитваме да лъжем и себе си, и всички останали, толкова повече навлизаме в гората и света на лъжите. И дори привидно да изглежда добре, вътрешното ни аз стига до момент, в който една много дребна постъпка чупи не само живота ни, чупи и определя съвсем различна посока. Тоест, ние тръгваме и признаваме себе си. Така си мисля и аз, че ето това непрекъснато заблуждение и непризнаване, че сме намерили истината и човека до нас, и работата ни, и това, с което се занимаваме, и това, което обичаме... Важното е то да бъде имиджово, да бъде представено добре, но дали това ни носи удовлетворение, никой не се замисля.

Аз търся причината в човека и неслучайно моят акцент е именно не булчинската рокля като някакъв  модел, а съдържанието и кой е човекът, който носи булчинската рокля. Винаги в човека са скрити и причините, и решенията. 

Булчинската рокля е начало на нов живот или е началото на края?

- Булчинската рокля може да бъде и двете. Зависи от това какво търсим и за какво е използвана. В спектакъла нашите герои преминават през големи приключения, използвайки булчинската рокля за какво ли не, но забравят всъщност най-важното кой е в нея. И, ако тя се превърне в повод да търсим причините, за да се облечем просто в красива булчинска рокля, независимо кой, това е началото на края. Но, ако обърнем нещата обратно, както казва един герой: „Важно е двама души да се обичат. Всичко останало е декор“. Ако погледнем на роклята като част от декора, то тогава всичко си идва на мястото и това е едно начало...