site.btaАктьорът Александър Кадиев пред БТА: Човек трябва да се бори за нещата, които наистина са до него

Човек си заслужава да се бори за нещата, които наистина са до него. Думите на актьора Александър Кадиев пред БТА са по повод двата образа, които играе в премиерния спектакъл „Момчетата и градът“ на Малък градски театър „Зад канала“.

„Напоследък играя комедийни роли и там усещането и начина на игра е съвсем различен. Тук вече става въпрос за драма и психологически реализъм. Имаме истински хора – от плът и кръв, които се занимават със своите взаимоотношения. Не се играе по начина, по който хората са свикнали да гледат комедиите. Няма актьорски пинизи и подобни неща. Просто, човек трябва да бъде откровен и да може да преживява това, за което говорят неговите герои, както и самите герои –  така че това е предизвикателството“, разказва Александър Кадиев.

„Изключително се радвам, че имам възможността да поставя американска пиеса. Аз съм прекарал много голяма част от живота си в Щатите и е голяма страст за мен да помагам на двете култури да се опознават. Чест е да имам възможността да поставя една такава въздействаща известна американска пиеса пред българската публика“, коментира режисьорът Златомир Молдовански. 

За работата си с него младата актриса Мартина Тодорова казва: „Той наистина ни оставя на актьорските ни импулси, и казва, че дори и да изглежда малко по-хиперболизирано, малко по-несдържано, това работи“. 

„Момчетата и градът“ е с оригинално заглавие Dying City (Умиращ град). Авторът е Кристофър Шин. Сценографията и костюмите са на Теодора Лазарова, музиката – на Валерия Крачунова и Павел Стефанов.

Режисьорът Златомир Молдовански, актьорите Александър Кадиев и Мартина Тодорова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за формите на любовта и любовта като основна част в спектакъла, за любовта като основен източник на конфликт, за различните роли, за взаимните уроци по време на репетиция и ще забрави ли публиката, че гледа театър, докато гледа „Момчетата и градът“.

Как пиесата с оригинално заглавие Dying City/Умиращ град се превърна в „Момчетата и градът“?

Златомир Молдовански: Трудно е да се преведе по подходящ и привлекателен начин Dying City. „Умиращ град“ звучи доста буквално и според мен публиката, както „Момчетата и градът“ би привлякло. Просто, на български звучи по-добре, чисто от рекламна гледна точка, а е подходящо и за самия сюжет. Защото става дума за двама братя, които живеят в Ню Йорк, точно след събитията около 11 септември. Градът Ню Йорк е основна част от тематиката на пиесата. 

Г-н Кадиев, с какво тази роля е по-различна от всичко, което сте изиграл в театъра до момента?

Александър Кадиев: Тази роля е много различна, особено от последните ми роли през годините. Понеже напоследък играя комедийни роли и там усещането и начина на игра е съвсем различен. Тук вече става въпрос за една, най-просто казано, драма и психологически реализъм. Тоест, имаме истински хора – от плът и кръв, които се занимават със своите взаимоотношения. Няма театър, в този смисъл. Не се играе по начина, по който хората са свикнали да гледат комедиите. Няма актьорски пинизи и подобни неща. Просто, човек трябва да бъде откровен и да може да преживява това, за което говорят неговите герои, както и самите герои –  така че това е предизвикателството.

Златомир Молдовански: Сашо е добил популярност като по-комедиен актьор в последните години. Но за мен комедията е също толкова трудна, както и драмата. Един добър актьор трябва да може и двете. Лошите актьори не могат нито едното от двете. Сашо е изключителен актьор във всеки един жанр, в който го поставиш, и, разбира се, има огромен принос в репетиционния процес. 

Аз много обичам актьорите да дават своите напътствия и съвети по време на репетиции. С него, смятам, че имаме страхотен диалог. Имаме дебати, някой път се караме, но винаги е ползотворно за целия процес. 

Какви са формите на любовта в този спектакъл? 

Златомир Молдовански: Любовта е основна част в този спектакъл. Тук става въпрос за любовта между двама братя, любовта между мъж и жена, любовта между жената и нейния зет. Общо взето, любовта е основна част във всички конфликти. Стремеж да бъдем обичани, да получим обичта, която търсим, и да я запазим, е основна част в театъра като цяло. Кристофър Шин много умело използва тези стремежи в персонажите, които е написал, и конфликтите, в които ги поставя. 

Мартина Тодорова: Смятам, че моята героиня приема любовта като нещо много – като дълг, като нещо, за което трябва да се бориш докрай, независимо какви са обстоятелствата или пречките. Не знам... Сложно е при нея, защото тя е психолог по професия и се опитва, и успява, да намери отговор на всяка една аномалия на човешкото поведение, опитва се да го оправдае. Затова за нея, може би, любовта е нещо, за което трябва докрай да се бориш и да не приемаш една ситуация или един конфликт за край на всичко, а да намериш сърцевината и да се придържаш към нея. 

Александър Кадиев: Аз играя двама души в този спектакъл –еднояйчни близнаци, много различни. Единият е актьор, хомосексуалист, който играе театър на Бродуей снима филми. А другият е войник, завършил Харвард. Това е един парадокс, на първо четене. Любовта за единия, който е гей, е свързана с това да обича нещата, които прави, да обича хората, с които е. За другия любовта е доста сложно понятие. Той е човек, който не може да дефинира любовта или поне тази форма на любов, с която хората са свикнали. Той, може би, не е способен да обича по начина, по който ние си представяме любовта – да бъде постоянен, подкрепящ, да бъде там. Човек, който се занимава повече със себе си, със своите страхове, проблеми, отколкото с партньора и с хората около него. 

Има ли любов, заради която не си струва да се борим?

Александър Кадиев: Разбира се – любов, която не е ответна. Не си струва да се борим и за любов, която е самоцел, която е фикс идея, любов, която, по-скоро, ние си проектираме, че е такава. Човек си заслужава да се бори за любовта на другия, ако другият го обича и му показва това нещо. Човек би трябвало да се грижи, да поддържа тази двупосочност. В противен случай, ако само единият обича, другият – не, няма смисъл. Ако единият обича по някакъв странен или грешен начин, също няма смисъл. Тя, любовта, е доста индивидуална. Човек си заслужава да се бори за нещата, които наистина са до него. 

Не е ли странно, че ние, хората, свързваме любовта с конфликт?

Златомир Молдовански: Аз мисля, че любовта е основният източник на конфликта, защото ние преследваме любовта и сме готови, дори и на подсъзнателно ниво, да направим всичко за нея, включително и да изпаднем в конфликти с другите, със себе си, с Господ... Мисля, че никой не преследва конфликта като цел, той е производно на преследването на любовта...

Казвате, че театърът трябва да е по-истински от живота. Изключвате ли магията и фантазията, която само театърът може да даде на публиката? 

Златомир Молдовански: Има много жанрове и стилове на театър, но театърът, който ми въздейства най-много, е този, който елиминира всички обществени скрупули, които трябва да следваме в обществото, за да оцелеем. Ние не можем винаги да следваме импулса си в ежедневието. И оттам идва този термин битовост и битов театър, от който се опитваме да се разграничим. В най-въздействащия театър, дори и този, който е от житейско естество, е изключително важно да следваме най-чистия и върховен импулс на сцената. Затова според мен животът на сцената трябва да е много по-истински, въздействащ и буквален от реалността. 

В този смисъл, ще забравим ли, че сме на театър, докато гледаме „Момчетата и градът“? 

Мартина Тодорова: Надявам се (Смее се – бел. а.). Със сигурност, има много по-театрални похвати, които няма да позволят изцяло да се впуснеш в това, но се надявам, въпреки всичко, да е едно приятно преживяване за всички – много интересна история, която досега не е била разказвана на българската сцена. 

Златомир Молдовански: Мисля, че с тези актьори – да. Те по такъв умел начин се възползват от този богат текст, и следват емоционалните му вълни и дълбини, че наистина вярвам, че публиката ще се пренесе в тяхната реалност, докато гледа. 

Александър Кадиев: Една от големите цели на нашата професия е, когато създаваме театър, така добре да сме си свършили работата – и режисьор, и композитор, и сценограф, и ние, актьорите, най-вече – за да създадем това парче живот, този свят, пред очите на публиката. Всичко трябва да стане толкова естествено и натурално, че всички ние да забравим, че това е театър, че преживяваме просто една история. И, ако успеем да го направим, означава, че сме си свършили работата доста добре. Ако не успеем, проблемите трябва да се търсят в първите седем години от нашето съществуване. Или в академията, не знам... (Смее се – бел. а.).

В този смисъл, как се справя Мартина Тодорова, която е все още студентка в НАТФИЗ?

Златомир Молдовански: Аз не я познавах преди. Директорът на Малък градски театър „Зад канала“ Бина Харалампиева ме покани да гледам една друга постановка, в която тя участва (Става въпрос за „Червено и черно“, реж. Бина Харалампиева – бел. а.). След като я гледах, попитах Бина коя всъщност е студентката от всичките актьори. Наистина, не можех да повярвам, че това момиче е още в НАТФИЗ. Като я видиш с всички тези обиграни и опитни актьори, по никакъв начин не им се дава и е страхотна фурия на сцената. Така че публиката ще е много щастлива да види една нова изгряваща звезда в тая пиеса. 

Мартина, знам, че от Малин Кръстев сте научили смисъла на „играй простичко". Тук играете ли простичко? 

Мартина Тодорова: Опитвам се да запазя чистата актьорска игра, но всеки режисьор предпочита различни стилове, различна актьорска експресия... И тук Златомир наистина ни оставя на актьорските ни импулси, и казва, че дори и да изглежда малко по-хиперболизирано, малко по-несдържано, това работи за него. Така че, може би, допълнителното нещо, което научих, е, че всяка работа е различна и всеки процес е различен И това не трябва да е нещо страшно или нещо лошо. 

А какво научихте от г-н Кадиев?

Мартина Тодорова: Може би, просто да го давам по-леко, както и Златомир също ни подтиква – да не го приемам като на живот и смърт, да е по-свободен процеса. И, че винаги, независимо в кой етап от репетициите и от процеса сме, винаги може да се намери нещо ново, дори като не го очакваме.