site.btaНа днешната дата преди 83 години Балчик и Тутракан се връщат в пределите на България

На 21 септември 1940 г. Балчик и Тутракан са освободени от румънска окупация от войските на Трета българска армия с командващ ген. Георги Попов. Възвръщането на Южна Добруджа в пределите на България е по силата на Крайовската спогодба, подписана между България и Румъния на 7 септември 1940 година. Съгласно Букурещкия мирен договор (28 юли 1913), с който завършва Междусъюзническата война, Южна Добруджа е отнета от България. С Ньойския мирен договор (27 ноември 1919), наложен на България след поражението на страната в Първата световна война (1914-1918), Южна Добруджа остава част от Румъния. Съгласно предварително разработения и утвърден план в утрото на 21 септември 1940 г. българските войски навлизат по протежение на цялата 200-километрова граница в Южна Добруджа. Балчик и Тутракан са първите освободени градове, показва информация на отдел „Справочна“ на БТА.

В архивите на БТА са запазени интересни документи от този ден, включително заповедта на цар Борис Трети, публикувана на 21 септември 1940 г. в брой 287 на „Дневни вести“ на агенцията:

София, 21 септември, 1940

Негово величество царят е отправил следната заповед по българска войска:

Офицери, подофицери и войници,

Добруджа се връща пак към Майката - Родина с договор, подписан на 7 септември т.г. в Крайова и сключен доброволно с нашата съседка Румъния в името на правдата, на мира и на бъдещето. 

                                          ЗАПОВЯДВАМ:

Частите от трета армия да минат днес, 21 септември, 9 ч., границата и да завземат територията на Добруджа в старите ѝ предели. 

Офицери, подофицери и войници,

Вам се падна щастието мирно да настъпите през старите бойни полета, по следите на вашите бащи, които покриха българските знамена с безсмъртна слава. Вие влизате днес в тая земя, която бе откъсната от Държавата ни, но която остана неразделна и жива в сърцата ни. Не забравяйте, че Добруджа е наша не само защото бе откъсната от нас. Тя е двойно по-наша, защото бе обляна в българска кръв и пази спомена за беззаветно храбрите наши дивизии при Тутракан и Добрич и величавите действия на нашата конница навред по Добруджанската равнина. 

Поклонете се пред паметта на падналите за Родината герои, покажете се достойни за тях и занесете на нашите братя радост и упование в бъдещето на България.

Носители на добродетелите, които от векове красят българския войн, бъдете достойни и за тази скъпа нам земя. Влезте в нея с братска  обич към свои и чужди, за да разберат всички, че това е наш роден край, който е бил люлка на българщината и ще бъде и пребъде вечно българска земя.

На добър час, Юнаци! Бог да ни помага!

На същата дата БТА публикува и реакции в чужбина за връщането на Добруджа в пределите на България:

Будапеща, 21 септември /УТА/ По случай влизането на българските войски в Добруджа студентите в Сегед минаха из улиците на града с унгарски и български знамена, акламирайки унгарския регент, цар Борис, унгарската и българската войска и водачите на силите от Оста. Един представител на университетската младеж произнесе слово, възхвалявайки българския народ, другар по оръжие от световната война. 

Интересни са свидетелствата в архивите, свързани с коментарите в чуждия печат:

Будапеща, 21 септември /УТА/ Целият унгарски печат обнародва на първа страница подробни сведения по влизането на българските войски в Южна Добруджа. Всички вестници изразяват задоволството на целия унгарски народ за осъществяването на ревизионистичните усилия на българския братски народ. 

Вестниците също дават сведения за заседанието на народното събрание и особено изтъкват въодушевените манифестации по адрес на унгарския пълномощен министър. Всред унгарските среди тия манифестации извикаха голямо задоволство и в тях се вижда ново доказателство за голямото приятелство, което съществува между двата народа, които се бореха и страдаха заедно. 

В. „Ещи Уйшаг“ пише: „Западните сили жестоко третираха България, но българите не престанаха да се борят за своята справедлива кауза. Те работеха с твърд дух, с непоколебима вяра, с безподобно себеотрицание и с чудно прилежание, за да направят страната си по-силна. Те никога не се отказваха от своите права и винаги твърдо се бореха за ревизията. Днес сме пред една възродена и пълна със сили България, чиито славни знамена преминаха добруджанската граница. Това е една модерна, добре екипирана и въодушевена от старите военни добродетели армия, която тръгна, за да увеличи територията на страната си. 

Тоя успех се дължи на два фактора: на мъдростта на цар Борис III, който в най-тежки времена, между отчаянието и крайната мъка, води с твърда ръка своята страна с една далновидна политика към крайната цел; и на самия народ, който с прилежание, постоянство и себеотрицание изгради нова държава на мястото на старата.

България е била винаги страна на труда и на честността. Старите български добродетели се днес възнаграждават с осъществяването на съкровената мечта на народа. Всеки унгарец поздравява сърдечно бойните другари българи, които винаги са постоянствали, в добри и лоши времена, в добрия път...

*****

Рим, 22 септември /ГТА/ – „Джорнале д`Италия“ обнародва една статия, озаглавена „Ревизията на Балканите“, в която се казва, че италианският народ се радва с българския народ за връщането на Южна Добруджа и че същевременно той цени, поради европейското ѝ значение, мъдростта на румънската политика, която със своята добра воля осъществи една справедлива ревизия и даде по тоя начин пример за високо съзнаване на отговорността и за европейски дух, който се различава от безумието на империалистичните демокрации, които предпочетоха собственото си унищожаване с войната пред най-малката жертва чрез почтени международни спогодби. С разрешаването на въпроса за Южна Добруджа, продължава вестникът, бе направена още една крачка напред по пътя на европейското пресъздаване в тоя деликатен и жизнен сектор за европейския материк. Така всички дунавски въпроси намериха разрешението си. Ревизията на политическите въпроси в по-ограниченото балканско пространство започна с румъно-българската спогодба. Но в тая система има известни въпроси, които остават още открити. Сключените вече мирни спогодби служат за пример, що се отнася до пътя, който трябва да се следва. Те предупреждават правителствата, че трябва да разберат, че никой не трябва вече да се отклонява от оправдани и необходими ревизии и че от тяхното чувство на отговорност зависи единствено да искат да си служат с метода на преките и мирни спогодби или с методи от по-малко дипломатическо естество. 

В следващите дни бюлетинът на БТА за преглед на чуждия печат показва събитията през погледа на кореспондентите на различни издания в Европа. Един от материалите в италианските вестници, включен в този бюлетин, е под заглавие „Триумфалното влизане на българите в Добруджа“:

В „Стампа“ (22. IX) г. Алфио Русо съобщава от Балчик, между друго, следното:

Пограничните пирамиди на Добруджа бяха унищожени тази сутрин всред радостни викове и дъжд от светена вода, която православните свещеници пръскаха над изпотените глави на българските войници. Един румънски полковник, единствен зрител всред хилядите българи, каза няколко думи на българския военачалник, но не думи на добре дошъл, а думи на надежда, че еднаж поправена неправдата, двата народа ще станат отново приятели и братя; после той си отмина, докато радостните викове и песните започнаха да огласяват мълчаливата земя.

Това бе весел поход на войници, възторжен прием, непрекъснати акламации – до Балчик и Тутракан, две малки градчета, едното на Черно море, а другото на Дунав. Тутракан е старинна крепост, защитавана храбро от българите срещу неприятеля. 

Тая Добруджа е къс земя, загубена между Дунав и Черно море, затворена и мълчалива, която, като ученици, познавахме от стиховете на Овидий. За българите Добруджа е златна, богата от към жетви, земя на изобилието. Добруджанският химн е пълен с любов и трепетно очакване; тоя химн ние чухме да се пее на сто места през време на нашето пътуване... 

„Добруджа се върна на България“ е озаглавен друг, много подробен материал в италиански вестник, който също може да се прочете в архивите на БТА от 1940 година:

Във „Воче д` Италия“ (22-23. IX) г. В. Гайда пише под горното заглавие, между друго, следното:

Вчера българските войски преминаха старата граница на Румъния, окупирайки първата зона на Южна Добруджа, която се възвръща изцяло на България, след 27 години на чуждо господство.

Спогодбата, постигната в Крайова, с дух на разбиране, между българското правителство и румънското, е била лоялно и сърдечно приложена от двете страни. Румъния разбра необходимостта на териториалните жертви, за да отдаде уважение на принципа на националната справедливост и за да осигури своите граници с една по-стабилна и уяснена система на отношения със своите съседи. България, която е имала добродетелта на търпението и на нивга неугасналата вяра, не прекали в своите искания, които се спряха на възвръщането на територията, загубена във войната през 1913 година. 

Перипетиите на Южна Добруджа, която се връща сега на България, са много известни, за да трябва да се припомнят още еднаж. България отстъпи Силистра на Румъния, с протокола от 9 май 1913 г., подписан между двете правителства за определянето на южната граница на Добруджа, но след втората балканска война, с мирния договор, подписан в Букурещ на 28 юли 1913 г., България бе принудена да отстъпи още на Румъния цялата територия на Южна Добруджа, обхващаща трите български градове – Тутракан, Добрич и Балчик… 

Със своето пространство от 7,525 кв. км и със своето население, броещо на 282 000 души, от което българите съставляват повече от 48%, а румънците само 2,3%, Южна Добруджа представлява почти 8% от българската територия.

Нейното откъсване не можеше да не се отрази тежко върху българската нация и да не разкъса и намали единството на нейното стопанство...

Атмосферата в тези дни е описана и в унгарския печат:

Южна Добруджа на българите

Специалният пратеник на „Пещи Хирлап“ (25. IX) пише:

През прозореца на стаята ми в Св. Константин се вижда морето. Далече, накрая на хоризонта, се вижда един бял нос. Там е Калиакра. А малко по-насам, вътре в залива, е градът Балчик. В него за пръв път влязоха българските войски. Гледам морето от балкона на тази дървена постройка с интересен стил. Тя е била по-рано манастир, именуван Свети Константин. Днес той е един от най-красивите и най-добре разположени курорти по Черно море. Край стария му парк минава шосето за Балчик. 

Долу на шосето се чува песен. В красиви носии една голяма група минава край брега. От дни празнува народът в радостен изблик за връщането на Южна Добруджа, на своята земя. Често чувахме, че само ний, унгарците, умеем да празнуваме и тържествуваме, но трябва да признаем, че българите също умеят да празнуват и да изказват възторга си. Сигурно има нещо общо между нас.

Снощи късно пристигнахме тук в манастира. В главите ни още звучи радостното празнуване на българското население, което видяхме по целия път между София и Варна. Говорих с един търговец от Бургас, който ми каза, че и там вече от три дни непрекъснато празнуват. 

Българите всякога мислеха за Добруджа така, както ний мислехме за нашата Трансилвания. 

Под заглавие „В българска Добруджа“ германският вестник „Мюнхенер Нойесте Нахрихтен“ публикува репортаж от своя кореспондент в Букурещ, който може да се прочете в архивите на БТА на 28 септември:

…Светло изгрява слънцето в късния летен съботен ден, в който България започва окупирането на Южна Добруджа. Никакво облаче не се вижда по небето, в мир и покой лежи страната, непринадлежаща никому в тоя момент, защото румънското господство е вече свършено, а българското още не е настъпило. Нашата кола, летяща по пътя за Балчик, внася една военна нота в тази картина. Шофьорът носи униформа, край него седи един фелдфебел със заредена пушка. През местностите, през които минаваме, хората ни гледат с учудени погледи. Малко пред града мъглата, която пречи на погледа, се дига. Под нас лежи „сребърният бряг“, на който Балчик дължи своята слава на курорт. Бяло-червено-зелените знамена се веят вече по къщите. Хората са в радостно очакване, всеки българин е окичен с националния трикольор. 

Когато автомобилът спира на пазарния площад, натъкваме се на една сензация. Нашата въоръжена румънска охрана възбужда понятно недоверие. От общинската сграда излизат няколко членове на местния български комитет със стиснати устни и се отправят към нас, но техните лица веднага се проясняват, след като ние им се представяме като цивилни лица и немски кореспонденти. Придружаващите ни румънци се качват с видимо облекчение веднага на колата и поемат обратно пътя към Добрич. Те познаваха Балчик като едно градче, в което живееха доста заможни румънски фамилии, които даваха своя тон на Балчик. През нощта, обаче, те бяха напуснали това място. Българите, които живееха досега отчуждено, са господари на областта. Ликовете на румънската кралска фамилия са заместени с тези на българското царско семейство. Навсякъде се веят знамената на България. Нищо чудно няма, ако на един румънец тази промяна се струва фантастична. С автомобила, който се губи пред нашите очи, напуска Балчик и последният румънски войник".