site.btaВладо Даверов пред БТА: На всяка опашка за кисело мляко чакат най-малко двама автори

Писателите са на всяка крачка. На всяка опашка за кисело мляко чакат най-малко двама писатели. Това каза пред БТА писателят Владо Даверов. Днес той навършва 75 години.

За себе си авторът на „Вчера“ и „Чудовището ДС“ отбелязва, че е роден читател: „Отраснах сред книги, обожавам книгата, дори като предмет, опивам се от дъха на нова книга. Автор съм и на няколко текстчета, естествено. Не съм първият графоман“.

През 2021 г. той издаде втората част на романа си „Ягодовите полета“, а към момента работи усилено върху възпитанието на малкото си внуче: „Той е шестгодишен калпазанин, голям левскар и неуморен задавач на въпроси. Понякога стигат до сто за минута“. Допълва обаче, че подготвя изненада за читателите в началото на 2024 г.

Владо Даверов пред БТА – за най-големия си страх като писател, за пътешествията си във Виетнам, за изчезването на градския тарикат от близкото минало, за съвременната българска журналистика, за мълчанието, за съвършенството...

Господин Даверов, от позицията на времето днес – кои са най-големите Ви професионални победи и кои са най-големите разочарования? 

- Кого да победя в литературата? Друг писател, читателя или времето? Вечността е съдникът, но за съжаление нямам близки отношения с нея. Разочарован съм от себе си, разбира се. Трябваше да стана агроном.

Като дете сте свирили на цигулка и сте бил запален по футбола. Кога към афинитета към музиката и спорта се появи любовта към литературата?

- Футболен запалянко съм до днес, а още, когато му беше времето, баща ми предвидливо счупи цигулката в главата ми. Колкото до литературата, аз съм роден читател. Отраснах сред книги, обожавам книгата, дори като предмет, опивам се от дъха на нова книга. Автор съм и на няколко текстчета, естествено. Не съм първият графоман. 

Кои от надеждите Ви за бъдещето, които са част и от романа и филмовия сценарий „Вчера“, се осъществиха? Кои не успяха?

- На този въпрос ще ви отговоря, надявам се, в началото на следващата година. Подготвил съм една изненада, която няма да бъде тъжната вест за моята смърт.   

Кариерата Ви през 70-те започва като репортер и самият Вие казвате: „Ако приемем, че имам някаква професия, да кажем, че съм журналист“. Какво е мнението Ви за съвременната българска журналистика?

- Новинарите се справят сравнително добре. Информация ни залива денонощно от целия свят, при това, в повечето случаи, истинска. Коментаторите обаче, и особено водещите на политически предавания, са отчайващо неподготвени и склонни да заемат позиция, което смятам за недопустимо. Телевизионните политически разговорници понякога толкова пожълтяват, че започва да смърди дори през екрана. 

Продължавате ли да вярвате, че най-големият риск е склонността на българина да търси спасител? На какво се дължи, според Вас, това постоянно търсене?

- На Вазов. И на някои други наши класици. „Дядо Иван ще ни спаси!“ Да си спомняте Ботев и Левски да търсят спасител?

Народ и култура не се затриват, казвате Вие. Какво обаче затриваме безвъзвратно и за което после ще съжаляваме?

- Класическият софиянец, плевенчанин, пловдивчанин, ми липсват. Градският тарикат от близкото минало. София беше едно голямо село в моята младост, сега е двумилионен европейски град. Софиянецът обаче изчезна. А именно той беше маята на столицата. 

Кои страхове не бива да си позволяваме?

- Собствените си. Върху страховете на другите нямаме никаква власт.

Кой е Вашият най-голям страх като писател? 

- За пореден път ще ви цитирам покойния си татко. Той постоянно ми повтаряше: „Писатели са Толстой, Чехов, Шекспир, Хемингуей и още неколцина други. Ти знаеш азбуката!“.

Посещавал сте Виетнам неведнъж. Какви спомени пазите от тези пътувания? По какво си приличаме и по какво се различаваме като народопсихология с виетнамците?

- Всичко е същото и същевременно различно. Вечните човешки проблеми се решават според традициите и обичаите на континента и държавата, затова ни се струват по-различни от нас, а понякога и неразгадаеми. Просто трябва да забравим, че европеецът винаги е прав и постъпва най-разумно.   

През 2021 г. издадохте продължението на „Ягодовите полета“. Работите ли върху нови произведения сега?

- Работя усилено върху възпитанието на малкото си внуче. Шестгодишен калпазанин, голям левскар и неуморен задавач на въпроси. Понякога стигат до сто за минута.

Какво означава мълчанието на твореца – от Вашата лична позиция? 

- Първо трябва да попитаме защо мълчи Господ? Той е истинският творец.

Кой е моделът за съвършенство на човека Владо Даверов?

- Бебето в корема на майка си. С първата глътка въздух, моделът се разрушава. 

„Българската литература е отчайващо провинциална. Без самочувствие, наплашена като заек. От потури и цървули никой не се интересува“, са Ваши думи от 2012 година. Днес има ли промяна в тази картина?

- Никаква. Комплексарите си създават партия след партия и в основата на политическите им програми си веят отново потурите на дедите им. Никакво познаване на реалния свят, без визия за бъдещето. А за литературата питайте писателите. Те са на всяка крачка. На всяка опашка за кисело мляко чакат най-малко двама писатели.

Владо Даверов е роден на 27 август 1948 г. в Плевен. Завършил е немска филология в Софийския университет (1972). Работи като репортер във вестник „Народна младеж“, завеждащ отдел „Култура“ на вестниск „Студентска трибуна“ (1977–1980). Сценарист-редактор е в студията за игрални филми „Бояна“ (1980–1991), завежда отдел „Национален живот“ във в. „Демокрация“ (от 1991 г.). 

Сборникът му с разкази „Което е било“ излиза през 1978, а първата публикация на отделен разказ е „Джони Американеца“, отпечатан в списание „Младеж“ (1979).

Даверов е автор на разкази, новели, повести и романи – „Вчера“, Prime Time, „Възторжен и див“, „Кенеди“, „Ангели небесни“, „Животът на другите“, „Чудовището ДС“ . Сценарист е на филмите „Царска пиеса“ (1982), „Живот до поискване“ (1987), „Вчера“ (1988), „Делото“ (1989), на поредицата „Полицаи и престъпници“, към която са създадени филмите „Голямата ченгеджийница“ (1993), „Нощта на самодивите“ (1995) и „Трафик“ (1995). Следват „Суламит“ (1997) и „Двама мъже извън града“ (1998).

Владо Даверов е носител на международни и национални награди като първа награда от Московския филмов фестивал, Гран при в Сан Ремо, награда на публиката на фестивала „Златна роза“, награда за най-добър сценарий на Съюза на филмовите дейци, „Роман на годината“ на вестник „Литературен форум“ (1996) – за „Възторжен и див“.

Негови творби са преведени на английски, виетнамски, немски, полски, руски, унгарски, френски, чешки.