Българинът ръководи собственo училище по танци в Австрия

site.btaИлиян Дончев: В Грац дойдох заради любовта и останах заради любовта

Илиян Дончев: В Грац дойдох заради любовта и останах заради любовта
Илиян Дончев: В Грац дойдох заради любовта и останах заради любовта
Илиян Дончев и Тесса Хинтерегер. Снимка: Marija Kanizaj, Sanusetsalvus.com

Илиян Дончев ръководи собствено училище по танци в Грац, Австрия, от март 2015 г. Зад гърба си има успешна кариера като танцьор по спортни танци и по аржентинско танго. Познава добре тънкостите на сценичните и шоу танците в театрите и мюзикълите. 

Дълги години е мениджър на екип в различни клубове от веригата Алдиана (Томас Кук). Завършил е още тригодишен курс за учители по танци във Виена, а също има магистърска степен по маркетинг и бизнес етика (в университет в Грац). В неговата школа има и група по аржентинско танго за хора с болестта на Паркинсон.

Ето какво разказа той пред здравния сайт на българите в Австрия Sanus et salvus:

Г-н Дончев, какво е да имате училище по спортни танци в Грац? Каква е мотивацията на хората, които посещават вашите курсове? Искат просто да потанцуват, да се отпуснат или да постигнат нещо повече?

- Искам първо да уточня, че имам танцово училище по стандартни и латиноамерикански танци (Gesellschaftstanz) със силен фокус също така върху аржентинското танго. Преподавам и салса, буги, хореографирам полонези за абитуриентски балове.

Въобще старая се да предлагам всичко, което едно училище по танци предлага в Австрия. В Австрия клубовете по спортни танци са към Спортната федерация, а училищата по танци, както се наричат в Австрия - за Gesellschaftstanz, са като фирма с концесия, за което се изисква и специално обучение. Три години пътувах от Грац до Виена за това обучение. При мен идват много различни хора, но повечето двойки танцуват за удоволствие.

Желанието им е да стават все по-добри в танците, но не за състезания, турнири, а за да могат да танцуват на балове и танцови вечери, когато са на ваканция.

Преподавам танци и на деца, имам между четири и шестгодишни дечица, както и много специален курс: хора с болестта на Паркинсон, които танцуват аржентинско танго. Има специално проучване, което потвърждава колко добре танцът влияе на заболяването. Те се обърнаха към мен.

Първо бяха две двойки, сега са четири. Хората с болестта на Паркинсон са много специални за мен, защото и аз се развивам заедно с тях. Прочетох доста литература какво е важно за тях, каква физиотерапия като движение им се прилага. Различните стъпки и фигури, които показвам на другите двойки, се опитвам да ги приспособя за тях.

Какви крилати фрази харесвате, свързани с танците, освен „Изтанцувай го тоя живот, човече!“?

- Беше след промените. Заедно с тогавашната ми партньорка заминахме за Бургас, който бе тогава Меката на спортните танци в България. Пловдив - също, но Бургас преди всичко.

Ще спомена тогавашния Клуб по спортни танци „Бургас 75“ и шампионите Андрей Тодоров и Екатерина Йорданова. По това време те вече бяха се разделили и Екатерина (бях я помолил за един автограф след частния ни урок с нея) ми бе написала на един плакат „Животът е един танц. Не спирайте и в двете“. Това се запечати в съзнанието ми и ми стана любима фраза.

Разкажете ни повече за Вашия път към танцовата сцена. Промяната през 1989/90 г. в България се случи, когато сте бил едва 17-годишен. Кой Ви запали по танците? Казвате, че първо са били народните танци…

- Тъй като моите двама братовчеди танцуваха народни танци и аз се увлякох по тях. Беше интересно, имаше различни кръжоци в училище и аз с охота се записвах на всичко. Така и дните минаваха по-приятно. През 1984/85 г. бях на пионерски лагер в Рощок, имаше състезание, двойки от цяла Източна Германия, Чехословакия, Латвия, България и макар че още не бях танцьор, отидох заедно с още няколко деца като мен.

Влюбих се по детски в една танцьорка от тогавашната Германска демократична република - Бригите. Наблюдавах тайничко как тя танцува, как танцуват двойките и като се върнах във Варна, заявих категорично: „Искам да танцувам!“. Баща ми не прие новината с ентусиазъм, майка ме подкрепи, но на практика не ме записаха. Сестрата на най-добрия ми приятел Сияна също искаше да танцува и нейната майка ни записа в Школата по спортни танци към Общински съвет Варна (Лятно кино Тракия във Варна).

Първите ми треньори бяха семейство Добреви. Те бяха и активна танцуваща двойка. Родителите ми дълго време не знаеха, че ходя на танци. Излизах от тренировка малко по-рано и тичах три тролейни спирки, за да не разберат нашите, че съм на танци и то три пъти седмично. Това продължи дълго време. По-късно, като носех по-лоши оценки, например четворка, татко също ми забраняваше да танцувам. Плачех, а майка ми помагаше, криеше, че ходя да танцувам.

В началото, през първите три-четири години нямах особени постижения на състезанията, въпреки че майка ми и баба ми ме насърчаваха и бяха постоянно с мен. Дори баща ми дойде на първото ми състезание. Беше малко странно, защото треньорите не виждаха у мен желанието да успея, а аз все си казвах: „Един ден ще стигна най-горе“. Спомням си, бяхме на танцов лагер, тренирахме румба, колко бе труден той по отношение на музиката за мен.

Треньорът броеше на глас, а аз все танцувах на 1-2 вместо на 2-3, и той отчаян от моята разсеяност, ми каза: „Илияне, я излез да се поразходиш малко“. След четири години си смених партньорката и минах във по-висока категория. Всеки ден тренирахме. Имах вече цел, имах мечти!

Роднини на майка ми отдавна бяха в Германия – вуйна във Фленсбург с балетно училище, другите роднини – в Brandenburger Symphoniker, и покрай тях имах винаги допир с изкуството. Това бе допир с един свят, който за мен бе магичен. Моите вуйна и вуйчо бяха издали дори една книжка - „10 години балетно училище във Фленсбург“, и направо бе станала на парцал от разглеждане. Този стремеж към танца, към музиката, изкуството живееше в мен.

После дойде казармата, а танците оставаха винаги на първо място. Нашият клуб във Варна с ръководител Наташа Чемодурова бяхме шампиони, много силен клуб, това бяха златните години 1995-1998 г.

Времето за мен летеше бързо: от състезание на състезания: Аустрия оупън, Чехия оупън, Македония оупън, Русия оупън…

Всеки ден се тренираше: един ден да не тренираш, веднага се усещаше в танците, такова усещане имахме. Работехме в различни заведения през лятото, за да си купим после със спечеленото професионални обувки от Великобритания или да вземем частни уроци по танци. Между другото завърших и висшето си образование в Икономическия университет във Варна. Като че ли дните имаха по 48 часа.

Запознах се с бившата ми съпруга, също танцьорка, сключихме брак. Тогава с моята бивша съпруга решихме да заминем в чужбина: първо за Южна Корея (където вече бях работил), после за Япония, но понеже не се получи, веднага взехме решение да отидем при моите роднини в балетното училище във Фленсбург, Германия, през 2000 г.

Много често във Виена в Burggarten се събират танго ентусиасти и танцуват на открито. Има ли подобна практика и в Грац?

- За съжаление само веднъж в годината - на фестивала La Strada. При нас в училището на закрито имаме всяка събота практика или милона, където всеки може да дойде и да танцува.

На какво Ви научиха спортните танци?

- Спортните танци ми дадоха една много голяма дисциплина, целенасоченост. Да не губя вяра в себе си. Вярата, че има винаги един път колкото и да изглежда задънена улицата.

Аржентинското танго ми даде възможност да съм аз самият, без да се опитвам да копирам. Даде ми истинската любов към танца.

А защо избрахте Грац, а не Виена за ваш дом?

-В Грац дойдох заради бившата ми приятелка, а останах, защото срещнах Тесса! Дойдох заради любовта и останах заради любовта.

Интервюто на Светлана Желева и Десислав Паяков е публикувано със съкращения. Пълния текст може да видите тук

/ИКВ/

news.modal.header

news.modal.text

Към 20:46 на 28.11.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация