Актрисата Нина Гаврилова Чепишева, по прякор – Чочо, живее и се развива в Австрия. Защо напуска България и в каква посока тръгва животът ѝ зад граница? Ето какво разказа тя пред здравния сайт за българите в Австрия Sanus et salvus:
Нина, защо избягахте от България, какво е за теб Трайскирхен. Защо избрахте с мама точно Австрия?
Аз съм родена през 1972 година в София и произхождам по майчина линия от семейство, което бе в немилост заради дядо ми - царски офицер от времето на цар Борис. След Втората световна война той преминава през различни затвори, оживява в комунистическите лагери и до своята смърт бе третиран като „враг на народа“.
Тази „титла“ имаше много последствия за цялата ни фамилия. Също и за моята майка, като негова дъщеря, за която всичко в комунистическия режим бе малко или много забранено. Тя анонимно и благодарение на най-високи оценки, успява да влезе в немската гимназия и да завърши по-късно немска филология.
Като бунтовна натура тя си поставя за цел да напусне тази система и да търси пътища в свободния свят. От най-ранната си възраст, освен антикомунистическата позиция, която аз приех с майчиното си мляко, пораснах и с идеята, че един ден ще напуснем диктатурата.
Неминуемото е, че бягайки от една система, ти напускаш и обкръжението си, роднините, приятелите, родината. Напускаш мястото, където си роден и където има една отредена за тебе позиция и отиваш на място, където нямаш място, където тепърва трябва да се бориш да си извоюваш такова.
През 1989 г., само два месеца преди срутването на системата, бяхме на път за Лондон, където моята майка две години се опитваше да пробие път за нас двете. Спряхме за 2 дни във Виена. Майка ми искаше да ми покаже градът на нейните мечти, нейната много обичана Виена. Да, и така останахме. С два куфара, без място за живеене, без място в обществото, без някакви перспективи, без някой да ни очаква.
В лагера Трайскирхен ние никога не сме били. Думата „бежанец“ по никакъв начин не я свързвам със себе си. Ние с мама бяхме две човешки същества, търсещи свобода и независимост. Ние не избягахме на Запада от нужда или принуда, а от убеждение.
Аз бях само на 17 години, не притежавах нищо освен свободен дух, вяра и надежда, и “свободният свят” бе от тук нататък мой. Въпреки, че първите 18 месеца бяха много трудни и опасни, ние с мама успяхме да се движим между капките и да избягваме опасностите, които очакваха две беззащитни и бедни блондинки от Изтока.
Какво е за теб България? Ти си написала постановка с името „Моята Бъглария, Нашият Балкан, Тяхната диктатура, Вашите емигранти“.
България е първата ми любов. Не бяхме дълго време заедно, но както е при една първа любов, тя оставя дири за цял живот. Аз дишам нейния въздух, нейният език е вплетен в моята душа, нося нейния характер, чувствам нейната болка, нося културата ѝ в кръвта си, благодаря ѝ и ѝ прощавам за всичко. Свързах се с България, без да се бракувам с нея.
Напуснах я първа, тя може още да ми се сърди, но дълбоко в себе си ме обича, това го знам. Аз я напуснах физически, но същевременно се свързах с нея душевно. Въпреки раздялата си, не престанах да я наблюдавам и да я обичам. България е моята първа любов, пръв интимен допир.
Моят дебют като режисьор бе с театралната постановка „Моята България, нашият Балкан, тяхната Диктатура, Вашите емигранти“. (Mein Bulgarien, Unser Balkan, Deren Diktatur, Eure Tschuschen). Тази пиеса е автобиографична и разказва моята юношеска история, която служи като пример за една младежка съдба по време на комунизма.
В пиесата бях вплела конкретни теми от онова време с цел да покажа, че ние младите хора навсякъде по света сме едни и същи, имаме едни и същи мечти и желания, но различни обстоятелства и знаменатели. Това бе през 2004 г. и бе нещо епично.
Ти си само на 17 години, когато идваш в Австрия. Какво мислиш за твоя шанс и за твоята шеметна реализация тук като актриса, режисьор, сценарист и пр.?
Когато пристигнахме във Виена не знаех и дума немски. Най-горчивата загуба, когато сменихме страната, беше загубата на езика. Езикът беше моя територия от най-ранното ми детство. На двегодишна възраст имах репертоар от стихотворения, песни и приказки (има звукозаписи от татко ми Гаврил Чепишев от втория ми рожден ден, цял моноспекракъл).
На пет години можех да чета, а на седем написах първото си стихотворение. През пубертета написах много поезия и два разказа един от които получи някакви награди. Минавах за литературен талант. Знаех, че словото е моят дом и поприще. Независимо дали е изречено или написано.
И тогава в чужбина дойде болезненото безмълвие. И изчезна така бързо, както беше дошло, защото само малко по-късно като начинаеща актриса започнах да изучавам езика така да се каже отгоре надолу: от драматичните текстова към ежедневните битовизми. Драматичните текстове и монолози не се интересуваха от това, колко немски знае актьора.
В течение на 34 години, от тогава до днес, не съм спряла да пиша на български език. Имам огромна стихосбирка с поезия на български, една от пиесите ми на немски също е преведена. Едно от най-значителните постижения във владеенето на езиците е превода на литература и поезия. Само един поет може да превежда поезия, дали собствена или чужда.
Коя художествена специалност, която не е свързана с писане и актьорско майсторство, обожаваш най-много?
Музика, Танц и разбира се, живопис и скулптура в смисъла на старите майстори, до класическата модерна. Фазата след това до днес е без културно историческа стойност за бъдещето.
Цялото интервю прочетете тук.
