site.btaПроф. Людмил Димитров: Разговорът за Багряна в Словения може да продължи с денонощия

Людмил Димитров е професор по руска литература на 19 век, доктор по филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, Факултет по славянски филологии, Катедра по руска литература, и преподавател по руска литература. Член е на Съюза на преводачите и на Българския ПЕН (бел.ред. - ПЕН клуб е международна организация, която обединява писатели и журналисти, работещи в различни литературни жанрове). От 2005 до 2010 г. е лектор по български език, литература и култура в Люблянския университет – Словения. 

Съръководител на магистърската програма „Литература, кино и визуална култура“ в Софийския университет. Автор на редица научни монографии, учебници, учебни помагала, сборници и антологии, на повече от 250 статии и студии, преводи на научна и художествена литература от руски, английски, словенски и сръбски/хърватски език, сценарии за театрални спектакли, участник в национални и международни проекти и в над 70 национални и международни форума, свързани с руска, българска и славянски литература, театър и кино. 

Негови работи са публикувани в Русия, Полша, Чехия, Словакия, Турция, Италия, Сърбия, Словения, Румъния, Англия, Испания и др. Член е и на Международното общество Достоевски (International Dostoevsky Society). 

Ето какво разказа той пред здравния сайт на българите в Австрия Sanus et salvus: 

Дълго време сте били лектор в Люблянския университет (От 2005 до 2010 г. и от 2014 до 2019 г.). Какво казвате на Вашите студенти, има ли истинска дискусия по литературни теми и защо тя, дискусията, почти отсъства в наши дни?

- Когато през 2005 г. попаднах в Словения, студентската аудитория все още беше напълно непозната за мен. Нямах представа какъв е интересът към България и българската култура, кое го определя, какви перспективи виждат младите хора в изучаването на български език, на какво залагат в избора си.

Където имаме формирана диаспора, е разбираемо да се появяват студенти от семейства на емигранти или от смесени бракове; в Любляна не можех да разчитам на това, защото официално живеещите по онова време там българи – преди влизането ни в Европейския съюз – бяха стотина и още толкова нерегистрирани, работници по строителни обекти, чистачки в хотели, санитарки и заети предимно на почасова работа в сивата икономика.

Вярно е, че онези легитимно пребиваващи стотина бяха предимно интелектуалци – музиканти във филхармонията, певци в люблянската и в мариборската опери, много добре приети и уважавани професионалисти. Но да не забравяме, че Словения е част от бивша Югославия и оттук произтичат много специфики във възприемането на България, невинаги добронамерени и услужливи към нас.

И все пак, ако някой народ най-вече е лишен от предразсъдъци и исторически травми спрямо българите в сравнение с всички останали, влизали в състава на съседната ни Федерация, са тъкмо словенците.

Заварих тринайсет студенти, изучаващи факултативно български език. Днес това число е фантастично и мечта за всеки лектор, но тогава, преди кризата в хуманитаристиката, тоест преди приемането на Болонската конвенция за тристепенното обучение във висшето образование, която изигра много лоша шега на филологическите специалности, бяха смешно малко.

Доказателството е, че до края на мандата ми през 2010 г. техният брой се увеличи десетократно – оставих на наследницата си 129 души, някои от които сериозно подготвени и проявяващи интерес за по-нататъшна кариера, свързана с България. Част от тях, слава Богу, удържаха. 

Няма рецепта за успех, както знаете, но в моя случай полезният ход бе, че реших да ги ангажирам в проекти, което дотогава друг преподавател не им беше предлагал. И това много ги приобщи към каузата на българистиката и сближи всички ни.

Установих, че малко неща от нашата литература са преведени на словенски език, повечето книги бяха стари и като година на издаване, и респективно като език. Можеха да се открият само в библиотеките, тоест – отдавна забравени и събиращи прах по хранилищата, а някои от тях и изнесени в по-далечни складове поради слаб, да не кажа никакъв интерес.

…

Как открихте Багряна и Словения, какъв е споменът за нея, с какво е покорила тази страна, какво е харесала от Словения. Какво още е неразкрито в архивите?

- Засягате много дълга и много отговорна тема. Разговорът за Багряна в Словения може да продължи с денонощия. И все пак. С извинение за клишето, но по-вярното е, че не ние открихме Багряна, а тя откри нас.

Със съпругата ми Людмила Малинова-Димитрова попаднахме на един сонетен триптих на поетесата от 30-те години, озаглавен „Словенски вечери“ и много се изненадахме. Това се случи някъде към 2005–2006 година. И решихме да напишем статия по този въпрос. Но тъй като бяхме в Словения, се разровихме и напълно неочаквано се натъкнахме на цяла камара архивни материали и документи, които не преставаха да се трупат и да ни поразяват.

Резултатът – получи се огромна монография - изследване, за което много ни помогнаха и частни архиви – семейни албуми, писма, спомени на родственици на хората, с които тя се е познавала и е общувала лично. Някои от тези наши събеседници вече, уви, си отидоха от този свят, но довереното ни и записаното остана. И в търсенето на още и още следи, към които ни насочваха срещите ни, водеха до нови находки, като нито веднъж нишката не се скъса.

Водеше ни самата Багряна. Реално тя пожела тази книга. А най-неочакваното и забележителното е, че след излизането на словенски през 2011 г,. томът повлече крак за други важни събития с български адрес. 

Но нека бъда по-конкретен. Оказа се, че между 1932 г., когато за първи път пристига в Любляна по линия на ПЕН, до 1940 г., когато за последен път е там, Багряна всяка година пътува до Словения, създава контакти с целия словенски културен елит – не само поети и литератори, но художници, музиканти, артисти, архитекти.

Изтъкнатият художник Божидар Якац рисува най-хубавия ѝ портрет през 1933 г., тя, от своя страна, се сприятелява и става много близка с Изидор Цанкар – фигура с неизмеримо значение за развитието на словенската култура. Академик, полиглот, дипломат, Цанкар е първи братовчед на големия класик на словенската литература Иван Цанкар, по-малък с десет години от него, редактирал и издал пълните му събрани съчинения в 24 тома, той въвежда специалността "История на изкуството" в Люблянския университет, основава невероятната Модерна галерия, от 1933 до 1936 г. е председател на словенския ПЕН.

Неговата историческа заслуга е, че на конгреса на организацията в Дубровник през 1933 г. ръководството изгонва делегацията на фашистка Германия, която се опитва да осуети изказването на низвергнатия от тях ляв интелектуалец Ернст Толер. Там от българска страна са Багряна, Дора Габе и редакторът на списание „Златорог“ Владимир Василев.

По инициатива на Багряна в Словения се появяват първите преводи на българските класици Вазов, Елин Пелин, Йовков, Алеко Константинов. Тя самата превежда стихове от техните най-големи поети. Случва се така, че Словения се оказва особено благодатната „обетована земя“, която в един много труден за Лиза период, свързан включително и с опасна, смятана за неизлечима болест, спасява живота ѝ, вдъхва ѝ надежда за ново начало и тя ѝ посвещава стихосбирката си, смятана от нея самата за връх в творчество ѝ – „Сърце човешко“ (1936).

Всъщност за всичко това и още много неподозирани подробности можете да прочетете в нашата книга „Багряна и Словения“, от чието излизане на български език минаха десет години. Държа да подчертая, че българското издание е по-пълно и някои от тезите в него са коригирани и уточнени според междувременно появилите се нови документи и архивни материали, с които не разполагахме по време на писането на текста и подготовка на словенския вариант. 

Предстои ни не само да разберем още много за Багряна след разкриването на нейното, пазено в дълбока тайна словенско битие – например истината за осуетяването на двете ѝ номинации за Нобелова награда за литература (през 40-те и през 60-те години тя попада в кратката листа на кандидатите), но и да изчистим името ѝ от методично и несправедливо напластяваните клевети от времето на соца около ролята ѝ в процеса срещу Вапцаров. 

…

Над какво работите в момента?

- В момента пиша монография за руската драматургия от края на 19 и началото на 20 век, по-точно за срещите, творческите взаимоотношения и породилата се естествена конкуренция между трима големи представители на литературата от различни поколения – Лев Толстой, Чехов и младия Горки.

Всеки се учи от другите двама и същевременно се опитва да им покаже, че е по-добър от тях – сложен, интересен и продуктивен критически сюжет, но ми предстои още работа.