Милко Божков пред БТА: Художникът трябва да рисува за себе си, не да се съобразява с публиката
Художникът Милко Божков пристигна във Варна за специално събитие, посветено на неговата ретроспективна изложба, която е част от фестивала „Август в изкуството“. Той събра приятели в Градската художествена галерия, пред които сподели, че благодари от все сърце на екипа на галерията за инициативата да направят негова експозиция. Той призна, че им е дал свобода да изберат нещата и да ги представят според виждането си и те са го направили много достойно. Изказа признание и на колекционерите Борис Стателов, Иван Ненков, Пламен Моневски, Емил Николов и Живко Железов, които са предоставили за изложбата негови по-нови творби.
Кураторът на „Август в изкуството“ Румен Серафимов каза, че изложбата на Милко Божков е подготвяна година и половина. Знаехме какво искаме да покажем и мисля, че стана, както се прави в добрите галерии, според класическите музейни критерии, добави той.
Милко Божков е част от живота на Варненската галерия. Негови изложби ще бъдат правени и на други места, но истинското им място е тук, каза директорката на културната институция Доротея Павлова. Тя добави, че художественият музей е мястото, където се пише историята на българското визуално изкуство, а творчеството на Божков е първопроходник на много от явленията в него.
В интервю за БТА Милко Божков сподели, че художникът трябва да рисува за себе си, а не да се съобразява с публиката и нейния вкус. Той каза, че винаги е прилагал един и същ подход за изложбите си в чужбина и в България.
Казват, че художникът трябва да се освободи от всичко, което научава в Академията. Вие кога се почувствахте свободен в работата си?
- Завършването на Академията съвпадна с идването ми във Варна, където бяха едни емблематични фигури като Стоимен Стоилов и Ванко Урумов, а във „Вулкан“ имаше много млади художници. Не съм маниак на морето, но дори да не влизаш да плуваш, то ти дава чувството за свобода. Живеехме в Гръцката махала и оттам виждах безбрежността на хоризонта. Благодарение на тези две неща усетих свободата в буквалния смисъл.
На какво се дължеше тази свобода, която дава „Вулкан“ на артистите? Казват, че дори властниците не са успявали да им влияят толкова, имали са автономност?
- Аз дойдох във „Вулкан“ наготово, там вече бяха голяма част от основателите - Емил Попгенчев и жена му Снежина, Венци Антонов, Сашо Капричев, Георги Лечев, Петьо Маринов, Димитър Трайчев, Мария Зафиркова, Владимир Иванов. Създаде се общност, защото бяхме горе долу на една възраст и акъл, луди-млади, много не ни пукаше за общественото мнение. Най-хубавото там, освен че се работеше много, беше, че не си завиждахме, а се „хранехме“ от това, което е направил другият. Това беше уникално. Мястото се знаеше, даже имаше художници, които искаха да живеят във Варна заради „Вулкан“, което тогава не беше лесно, защото трябва да имаш жителство в града. Не сме усещали чатал на врата. Сигурно е имало някаква цензура, дори и вътрешна, защото няма начин да не си казваш какво може да стане, ако направиш нещо нередно. Не трябва обаче да се правим на герои със задна дата. Ако си дисидент, прави го в момента, другото е фукня.
Налагало ли Ви се е да правите това, което трябва, а не което искате?
- Да, няма как, налага се, винаги има моменти, в които трябва да се направи този избор, който навярно е както между разума и емоцията. Слава богу, не е имало неща, които по принцип не искам да правя.
Може ли да се каже, че сте намерили себе си?
- Не, защото цял живот търсиш себе си и никога не знаеш дали си се намерил или изгубил. Човек винаги търси и това продължава, докато дишаш.
Една притча казва, че ако не успееш да се изкачиш на върха и не попаднеш на своето място, ти остава да бродиш из осемте планини, които го заобикалят.
- Източните народи казват, че по-важно е не достигането до целта, а вървенето към нея. Аз стигам донякъде, но мисля и за това, че когато изкачиш планината, се осъществяват мечтите, а може би ако сбъдна моите, ще се почувствам вече празен. Сигурно ще излезе нещо друго после, но винаги една мечта трябва да бъде целта ти и да вървиш към нея, този път е важният. Това е животът. Когато се раждаме и умираме, не осъзнаваме и двата края, остава пътят, който е по средата.
В изложбата във Варна са показани всички периоди, през които е минал творческият Ви път. Знаете ли къде сте били най-щастлив?
- Винаги съм бил щастлив. От малък, преди да знам, че това ще ми бъде професията, аз обичах да си рисувам, после дойдоха гимназията и академията. През цялото време това, с което се занимавам, е удоволствие за мен. Работя своето хоби и няма нищо по-хубаво, затова не мога да кажа кога съм бил по-щастлив. Бяха периоди с различен вид изживявания, но не мога да ги класирам.
Човек винаги има и тежки моменти, загуба на близки хора, но когато е щастлив, е много голямо предимство. Художниците и поетите имаме това предимство на самотното изкуство. При музикантите е така, докато пишеш партитурата, но после трябва да намериш колектив и зависиш от други хора. На нас, както казваше един познат, ни трябва само един пирон и една тесла, за да си закачим картината. Това е много голямо предимство и съдбата е била благосклонна, че съм тръгнал по този път да бъда самостоятелен.
Не виждам как може да създадеш нещо без тази творческа самота. То е като раждането на дете, което трябва да бъде заченато и това не може да стане на площада. Това е свещен акт.
Търсили ли сте обяснение защо са успешно реализирани Вашите неща?
- Моето дълбоко убеждение е, че един художник трябва да рисува за себе си, дори някои да казват, че е егоистично. Когато го правиш за публиката, започваш да се съобразяваш и да се нагаждаш към вкуса ѝ. Към себе си си безкомпромисен и тогава е по-вероятно и на публиката да ѝ хареса, и то не на цялата. Художникът няма нужда като поп звездата всички да го харесват.
Нещата, които сте правили за изложби в чужбина, различни ли са от тези за България?
- Не, аз съм казал, че независимо къде правиш изложба, било в Ню Йорк, Варна или Провадия, отношението ти към нея трябва да бъде с еднакъв подход. Направиш ли един компромис, те започват да валят като снежни топки.
Вие сте усмихнат човек, защо имате мрачни неща в ранните години, това бунтът на младостта ли е?
- Не, много е просто. Аз не обичам да вървя само в една посока, омръзва ми. Тогава много обичах черния цвят. Било е подсъзнателно, не е осъзнато. Имаше един голям френски художник Пиер Сулаж, който цял живот работи с черно. Този цвят не винаги е символ на скръбта. В Япония например това е виолетовото. Има наслагване, че винаги трябва да го свързваме със смърт, страдание, загуба. Според мен не е така. Можеш да направиш една картина с всички цветове и като я видиш да кажеш, че е пълна скръб и не става за нищо.
Все пак публиката най-много пейзажите Ви ли харесва?
- Не съм правил анализ на публиката, но предполагам, че да, защото са по-близки до хората. Аз обаче обичам пейзажите, които са понякога и пасторални, да ги „надера“, да направя нещо, което да ги промени. Познавам и хора, които харесват повече нещата ми от абстрактния период.
Ползвате ли фотография при рисуването? Правите ли скици от натура?
- Ползвал съм снимки, когато съм правил портретите на приятелите си Стоян Цанев, Ванко Урумов, Стоимен Стоилов например, но това са фотоси на професионалисти. За пейзажите предпочитам да правя скици. Случва се понякога да снимам особено когато пътувам в кола и видя нещо, което знам, че никога няма да се повтори. После не го изтипосвам на платното, а то ми дава спомена, отправната точка и започва да работи в съзнанието. За пейзажите ползвам мои снимки, защото това е душевната ми нагласа. Когато е чужд фотос, там стои друг човек с други преживявания, може да стане, но не е минало през мен.
А как се чувствате като герой на книга. Иван Ненков издаде точно за откриването на изложбата Ви своите спомени „Милко Божков през погледа на колекционера“?
- Това хич не беше лесна работа. Той постъпи много коректно и ми пращаше съдържанието. Обсъждахме го и имахме спорове най-вече за неточности, дошли от други източници. Имаше и пикантерии, които са верни, но съм ги казвал лично на него, докато ми е бил на гости и не съм искал да са публични, не може всичко да е на площада.
Какво обичате да четете и каква музика слушате?
- Преди четях много, основно художествена литература, но напоследък по-малко, защото мога да го правя вечерно време, когато съм свършил работа и очите ми са уморени. Последно опитах да чета „Времеубежище“ на Георги Господинов, но нещо не ми тръгна и я оставих. Имал съм такива случаи, но после се връщам към тези книги.
Слушам 95 процента джаз музика. Това е най-свободното изкуство, защото там е импровизацията. Борис Христов казва за старите джазмени „ония змейове“, обаче има и малки змейчета, които хич не падат надолу от дядовците. Имам може би хиляда диска, обаче рядко ги пускам, защото знам какво следва, затова слушам няколко радио станции в интернет. Предпочитам този начин, защото ме изненадват.
Някога почувствали ли сте съжаление от решението си да заживеете на село?
- Реших го през 1997 г., когато започнах основен ремонт на къщата на баба и дядо, а лятото на 1999-а вече бяха там. После стана един инцидент, подхлъзнах се, паднах и си счупих крак и година и половина бях в болнични. Тогава разбрах, че няма връщане назад, защото няма по-сладко нещо от свободата. Във Варна бяхме прекрасни колеги, повечето художници. Когато се правеше изложба, сме оставали в галерията денонощно, но когато те извика някой общинар, ти разваля не деня, а цялата седмица, цялото ти душевно равновесие отива по дяволите. Сега имам душевно равновесие.
Репортер и оператор - Валентина Добринчева
Монтаж - Теодора Хиндалова-Стоянова