ОБЗОР

site.btaДали студентските протести в САЩ могат да повлияят на американската политика

Дали студентските протести в САЩ могат да повлияят на американската политика
Дали студентските протести в САЩ могат да повлияят на американската политика
Американски войници от Националната гвардия в щата Охайо тръгват към протестиращите срещу войната във Виетнам студенти в кампуса на щатския университет в Кент на 4 май 1970 г., когато четирима души са убити и още много са ранени, след като военнослужещите откриват огън. Снимка: Akron Beacon Journal via AP, File

Докато седмици наред в университетските кампуси в САЩ се разгарят протести срещу войната в ивицата Газа, наблюдателите отново виждат идеализма, отдадеността и енергията, влагани от младите хора в каузите, които защитават, коментира Брейдън Кинг в анализ за научно-популярното сп. "Сайънтифик америкън". Авторът отбелязва, че макар и в студентския активизъм да няма нищо ново, всеки път той внася вълнуваща жизненост, появявайки се в кампусите с всяко ново поколение.

Списанието припомня, че през 50-те години на миналия век студентите в САЩ протестираха срещу надигащата се вълна на маккартизма и неговите заплахи за свободата на изразяване. По-късно, през 60-те години американските студенти внесоха в университетските кампуси борбата за граждански права, движението за правата на жените и съпротивата срещу войната във Виетнам.

През 80-те години на миналия век се надигна и вълна от протести срещу апартейда, включително разпространението на тактиката за "бедняшките квартали", а през 90-те години студентите протестираха срещу връзките на техните университети с търговци на дрехи като "Найк", които използват труд от "суетшоп" (sweatshop) фабриките в своите вериги за доставки. Неотдавна университетските кампуси бяха залети и от студентски активизъм, свързан с борбата с климатичните промени и подкрепата за американското протестно движение "Животът на чернокожите има значение".

Съвсем логично е, че студентските градчета са изпълнени с протести, отбелязва Кинг. Университетите и колежите в САЩ дават на студентите така нареченото либерално образование, насочено към критично мислене, разширяване на перспективите и подчертаване значението на идеите в нашия живот.

И както показват изследванията на студентския активизъм, младите хора просто имат повече време, енергия и гъвкавост, за да се посветят на него, особено в сравнение с малко по-възрастните си връстници, работещи на пълен работен ден, коментира авторът за списанието.

Студентските градчета в САЩ са създадени като поле за обсъждане на идеи и включват места, като открити площади, където студентите могат да се събират за дейности извън учебните занятия. И за протест. Студентските градчета са лаборатории за иновативно мислене и експериментиране с нови перспективи. По общо признание те насърчават свободата на изразяване. Естествено, студентите често са в челните редици на социалните движения", заключава Кинг.

Пропалестинските студентски лагери, израз на протест срещу войната в ивицата Газа, обхванаха цялата страна, а заедно с тях се появиха и драматични кадри на арести и репресии от Ню Йорк до Тексас и Южна Калифорния, коментира в. "Ню Йорк таймс".

Американският вестник отбелязва, че скоро неизбежно се появи сравнението с друга изпълнена с протести предизборна година. Дали 2024 г. ще се превърне в нещо, което прилича на 1968 г., пита Джес Бидгуд, коментаторка по вътрешна политика от в. "Бостън глоуб", в статия за "Ню Йорк таймс".

Бидгуд припомня, че през същата година протестите в Колумбийския университет избухнаха на фона на общонационалното движение срещу войната във Виетнам, което включваше ожесточени сблъсъци, когато през лятото полицията се насочи към протестиращите по време на Националния конгрес на Демократическата партия в Чикаго. Демократите, които тогава бяха дълбоко разделени по отношение на войната, в крайна сметка изгубиха изборите от тогавашния президент Никсън, посочва авторката.

Има много разлики между тогава и сега и е твърде рано да се каже дали протестите в студентските градчета, които стават сега, ще приличат на това, което се случи през онази сеизмична година. Но разрастването на протестната активност в университетските кампуси половин година преди президентските избори направи 2024 г. - година, която вече е оплетена от войни в чужбина и дълбоко вътрешнополитическо разделение - много по-сложна. Това е още една въпросителна в политически сезон, който вече е пълен с такива неща, коментира наблюдателката на вестника.

Ето три въпроса за американската политика в този момент - въпроси, които аз и моите колеги ще продължим да наблюдаваме през следващите седмици и месеци, отбелязва Бидгуд.

Дали протестите са израз на широко недоволство, което може да навреди на демократите?

Студентите, които демонстрират в университетските кампуси в цялата страна, са физическо олицетворение на начина, по който базата на демократите е разделена от войната в ивицата Газа, отбелязва тя в коментара си за в. "Ню Йорк таймс". Те привлякоха отново вниманието към разочарованието, което много млади и прогресивно настроени гласоподаватели изпитват от подкрепата на администрацията на президента Джо Байдън за Израел в конфликта, в който са загинали десетки хиляди палестинци. (Макар и до голяма степен мирни, протестите бяха разкритикувани също и за това, че някои демонстранти използваха антисемитски изрази).

Как републиканците се опитват да извлекат облага от протестите в своя полза?

Когато започна съдебният процес срещу бившия президент Тръмп в Ню Йорк, пред сградата на съда се появиха десни провокатори, които търсеха внимание и протестираха срещу този процес, посочва Бидгуд. Но след като избухнаха протестите в Колумбийския университет се случи нещо интересно - някои от тези политически фигури на републиканците, сред които и (крайнодясната коментаторка - бел. ред.) Лора Лумър, се отправиха към града, за да се присъединят към демонстрациите пред вратите на университета.

Те не са единствените, които се опитаха да извлекат облага от протестите, заклеймявайки ги като олицетворение на хаоса и извор на антисемитизъм, отбелязва в анализа си в. "Ню Йорк таймс". Така например председателят на Камарата на представителите в Конгреса на САЩ Майк Джонсън и конгресменката републиканка от щата Северна Каролина Вирджиния Фокс, която изтъкна намерението си да разкритикува строго университетските ръководители за антисемитизма, посетиха Колумбийския университет. Джонсън призова президенката на университета Немат Шафик да подаде оставка.

Шафик беше подложена на критики от страна на студенти и преподаватели заради решението си да изпрати полицаи да разтурят студентски протестен лагер. Но посещението на Джонсън също така напомни как маневрирането на републиканците в този случай може да се обърне срещу тях и как политиката вече оформя и студентските реакции в кампуса, заключава вестникът.

Накъде оттук нататък?

Конгресменът демократ от Ню Йорк Джерълд Надлър вижда някои прилики между днешните демонстрации и тези от 1968 г., когато е бил студент в Колумбийския университет, посочва в. "Ню Йорк таймс".

"Мисля, че са доста сходни", твърди Надлър. "Това бяха масови демонстрации", добави конгресменът, като отбеляза, че не е бил сред студентите, които през онази година са окупирали няколко сгради на Колумбийския университет.

Но той добави, че "има и голяма разлика в политическо отношение".

Антивоенните демонстрации от 1968 г., които бяха предизвикани отчасти заради противопоставянето срещу мобилизацията за военна служба, се разраснаха много повече от сегашните протести, превръщайки се в неизменна част от американския живот, отбелязва вестникът. И тогава те достигнаха кулминацията си в масовите протести по време на националния конгрес на Демократическата партия в Чикаго.

Много демократи се подготвят за тазгодишния конгрес, който ще се състои в същия град, отбелязва в. "Ню Йорк таймс".

И все пак, поне за университетските ръководители, много от които поискаха полицията да разтури лагерите в техните студентски кампуси, краят на пролетния семестър оставя известно пространство за оптимизъм, че през лятото там ще настъпи известно прекъсване на действията, отбелязва в коментар в. "Вашингтон пост". Доколко обаче това се корени в по-основния дебат дали протестите, които разтърсиха американските университети тази пролет, представляват трайно движение на поколенията или са краткосрочна политическа мода, пита вестникът, като припомня, че в много от тях есенният семестър ще започне отново в средата на август, по време на националния конгрес на Демократическата партия от 19 до 22 август.

"Вашингтон пост" помества отново на сайта си интригуващата история за съдбата на 14-годишното момиче от станалата емблематична в цял свят снимка от кръвопролитията в щатския университет в Кент през 1970 г., дала своеобразен принос за прекратяването на войната във Виетнам. Разказът е поместен за първи път в бившето неделно издание на ежедневника "Вашингтон пост магазин".

През май 2020 година, когато Мери Ан Векио гледа кадрите с предсмъртните мигове на чернокожия Джордж Флойд, тя усеща как се връща във времето и пространството - в един ден около 50 години по-рано. В онзи следобед през 1970 г. светът е също толкова силно прикован от снимка, която показва как животът напуска млад мъж, паднал на земята. Този път снимката е черно-бяла. Мери Ан е в центъра на тази снимка, с вдигнати от мъка ръце, молеща за помощ, припомня "Вашингтон пост".

Снимката, на която тя е коленичила над тялото на студента от щатския университет в Кент Джефри Милър, става един от най-важните идоли на 20-ти век, отбелязва ежедневникът. Заснета е от тогавашния студент фоторепортер Джон Фило (сега ръководител на фотоотдела на Си Би Ес), който улавя суровата скръб и неверието на Мери Ан, осъзнала, че войниците на тази страна току-що са стреляли по нейните собствени деца. Така наричаната понякога "Пиета" от щатския университет в Кент, е една от онези редки снимки, които из основи променят начина, по който виждаме себе си и света около нас.

Подобно на образа на самотния протестиращ, застанал пред редицата танкове на площад "Тянанмън" в Пекин. Или пък снимката на Ким Фук, голото виетнамско момиче, бягащо от напалма, който току-що е изпепелил дома ѝ. Или пък образът на малкото телце на 3-годишния Айлан Курди, обърнат с лице надолу в пясъка, който заедно с майка си и брат си се е удавил, бягайки от Сирия.

Тези снимки шокираха колективното ни съзнание и ни накараха да прогледнем, посочва "Вашингтон пост". Но в крайна сметка отвръщаме поглед, без да знаем или може би не желаем да мислим за страданието, продължило дълго след щракването на затвора на обектива - или за цената на човешките същества, попаднали в капана на тези снимки.

"Тази снимка отне живота ми", каза Мери Ан, която сега е на 68 години. "И повече от 50 години по-късно все още не съм мръднала напред", добави тя.

През последните десетилетия Мери Ан Векио е дала няколко интервюта и като дете, израснало през 60-те години на миналия век - със собственото си забъркване с Федералното бюро за разследване (ФБР) - тя все още е малко предпазлива. По средата на първото от десетината интервюта по телефона за "Вашингтон пост", направени от Патриша Маккормик, тя внезапно спира. "Вие сама ли правите това?" - пита тя. Работя на свободна практика, казва ѝ авторката. Това ли има предвид? Не, тя иска да знае дали не работя за някоя политическа партия, отбелязва Маккормик. Или за органите на реда.

"Когато си живял живота, който имам аз", каза Мери Ан, "все още се притесняваш, че може би те преследват". Тя също така сподели, че ме е проучила, преди да се съгласи да говори. "Аз самата съм малко като от ФБР, по един опорочен начин. И също така все още съм онова дете хипи, което винаги вижда дъга", добави тя.

Пътувайки на автостоп, Мери Ан иска да види Америка, да срещне нови хора, да сподели музика и понякога да изпуши един джойнт (цигара с марихуана) - приключението има онова усещане за магия от нейното детство, продължава "Вашингтон пост". Докато тя не стига до щатския университет в Кент в северната част на щата Охайо, където на 4 май избухват студентски протести срещу решението на тогавашния президент Ричард Никсън да нахлуе в Камбоджа. Мери Ан, облечена в дънки, бял шал и чифт хипи сандали, подарени ѝ от някого, се насочва към полето, където са се събрали студенти. По пътя към протеста тя завързва разговор с момче с дънки с широки крачоли. Двамата наблюдават как друг студент развява черно знаме, подигравайки се на Националната гвардия, изпратена след като протестиращите са опожарили една от университетските сгради две нощи по-рано. Войниците сякаш се оттеглят към близкия хълм, а после, в следващите 13 секунди, те произвеждат повече от 60 изстрела.

Мери Ан пада на тротоара и изчаква димът да се разсее, за да погледне нагоре. Джефри Милър, студентът, с когото е говорила, лежи с лице към земята. Прострелян е в устата. Тя коленичи над тялото му, докато кръвта се просмуква на паважа. Други студенти минават покрай нея, твърде зашеметени или объркани, за да погледнат. "Никой ли не вижда какво се случи тук?" - спомня си тя да вика. "Защо никой не му помага?" Когато войниците се приближават с готови за стрелба оръжия, тя си спомня как им задава въпроса, който скоро щяха да зададат и безброй други хора в цялата страна: "Защо направихте това?"

Наблизо има още тела. Алисън Краус е простреляна в гърдите, а Уилям Шрьодер - в гърба. Санди Шойер, която тъкмо минава през района на път за аудиторията, е поразена от куршум, засегнал сънната ѝ артерия. Четирима са загиналите в Охайо, припомня "Вашингтон пост".

"Щях да остана анонимна завинаги", каза Мери Ан. "Но този човек от "Индианаполис Стар" провали бъдещето ми", добави тя.

През май 1970 г. Джон Фило е студент в щатския университет в Кент, студентски фоторепортер, който почти е пропуснал да отрази протестите, защото през уикенда е бил в гората да снима листа от чаено дърво за дипломната си работа. Всички останали фоторепортери от студентския вестник имат задачи от други вестници извън града, така че 21-годишният Джон работи в офиса на изданието, за да помага при обработката на снимките. В обедната си почивка той грабва фотоапарата и излиза навън. Отива право към мястото на действието, където един студент в ничията земя между войниците и студентите размахва черно знаме. Джон прави снимка, мислейки си: "Добре, имам си снимка". Миг по-късно войниците формират стрелкова линия. "Приближих фотоапарата до окото си и го насочих към един от войниците", каза Джон. "Той се прицели към мен и тогава оръжието му гръмна. Следващото нещо, което си спомням, е, че куршумът уцели дървото до мен и от него отлетя парче кора", споделя той пред "Вашингтон пост".

Джон пада на земята, за да изчака 13-те секунди стрелба. Когато димът се разсейва, той се изправя и опипва ръцете и краката си, за да провери дали не е улучен. "Беше като при забавен кадър. Просто продължавах да се чудя: "Как така не съм прострелян?" След това, на по-малко от 10 метра от него, вижда тяло на земята. Филмът на Джон е на свършване, когато той вижда едно момиче да коленичи до тялото. "Разбрах, че момчето е мъртво, но можех да кажа, че тя не знаеше", споделя Джон пред ежедневника. "Виждах как нещо напира в нея и изведнъж тя нададе този писък и аз снимах. Снимах още веднъж и филмът ми свърши", каза той. Докато презареди фотоапарата си, момичето вече го няма.

Джон си спомня, че войниците заповядват на студентите, които са на мястото на инцидента, да се разотидат - "или ще стрелят отново". Няколко мига по-късно войници с мегафони обявяват, че университетът е затворен. "Наредиха на всички да се приберат вкъщи", спомня си той.

В кампуса някои студенти крещят на Джон, наричайки го свиня, лешояд. Джон вика в отговор: "Никой няма да повярва, че това се е случило", казва им той. "Това - добавя той, сочейки към фотоапарата си, - е доказателство". Джон тича към колата си. След като скрива филма зад един от тасовете на автомобила, той пътува два часа до офиса на местния си вестник в западната част на щата Пенсилвания, за да го обработи. Докато гледа как филмът се проявява, той знае, че има нещо, което светът трябва да види, продължава "Вашингтон пост".

Когато се обажда в Асошиейтед прес от редакцията на вестник "Вали дейли нюз" в град Тарентум, те му казват, че в агенцията идват много снимки от щатския университет в Кент от бюрото им в щата Охайо и целият им капацитет се използва за предаването на тези снимки. Но при едно неочаквано прекъсване, Джон успява да изпрати своята. На следващия ден снимката на опечаленото момиче се появява по първите страници на вестниците в цял свят. В заглавието момичето е идентифицирано просто като "студентка".

Спомням си, че видях снимката в местния вестник, казва Джон. На 12 години се питах дали възрастните американци са имали намерение да убиват собствените си деца във Виетнам, а сега го правят и у дома. Но Мери Ан не може да си спомни кога за първи път е видяла снимката. Няма спомен за момента, в който е станала най-известният неизвестен човек в света, отбелязва "Вашингтон пост".

Снимката на Джон Фило печели престижната американска награда "Пулицър". Според сп. "Тайм" снимката му успява да улови усещането, че войната във Виетнам се е върнала у дома и е "дестилирала това усещане в един единствен кадър".

Днес Мери Ан е пенсионерка и води спокоен живот, като отглежда авокадо и портокали на малък парцел в края на националния парк "Евърглейдс" в щата Флорида, недалече от родното си място, продължава "Вашингтон пост". Никой тук не я познава като момичето от снимката. Никой не я следи, не ѝ изпраща изпълнени с омраза писма, макар че от време на време намира в пощенската си кутия молба за автограф от далечен адрес. Понякога студенти я откриват в интернет, като ѝ изпращат писма, в които пишат, че са чели за нея в учебниците си по история. Това я разсмива. "Аз съм жив човек", казва тя със смях. "И аз съм в учебника по история! Не са много хората, които могат да кажат това", споделя тя пред ежедневника.

"Но са минали повече от 50 години", казва Мери Ан. "Защо не мога да продължа напред?"

"Може би, ако направя нещо добро за планетата", споделя тя пред "Вашингтон пост". Разказва, че прави малки, тайни благотворителни акции всеки уикенд, когато отива "под прикритие" на паркинга на търговската верига "Уолмарт" в близост до дома си и оставя консерви, основни храни и домашно отгледано авокадо в празна количка, за да може някой да ги открие. "Чувствам, че трябва да направя нещо добро", казва тя и се разплаква.

Вече направи нещо много добро, казва ѝ журналистката от ежедневника. "В онзи момент, когато коленичи над тялото на Джефри Милър, ти изрази скръбта и ужаса, които изпитваха толкова много хора. Помогна да се сложи край на войната във Виетнам", допълва Маккормик.

"Можеш да го кажеш", отговаря Мери Ан, "но аз не мога да го почувствам".

Сега ми е трудно да не погледна тази снимка и да не видя едно 14-годишно момиче, което не знае как този единствен момент ще определи целия му живот, коментира Маккормик за "Вашингтон пост". Тя ще се превърне в публична личност - като непълнолетна - без да е дала съгласието си и без да може да контролира представата за себе си или своята репутация. Много преди да има такова понятие като "обвиняване на жертва", още преди появата на социалните медии или популярното сп. "Ю Ес уикли", тя ще се превърне в обект на национално очарование - прицел за едни, бележка под линия в историята за други. Тя ще бъде герой на снимка, известна в целия свят, но никога няма да бъде опозната като личност.

И все пак в крайна сметка тя се противопоставя на историята, която е написана за нея. Тя изгражда новия си живот при свои собствени условия. Далеч от обществения блясък, който я определя като човек, който никога не е била, сега тя е това, което иска да бъде - човек, чийто живот е едновременно личен и целеустремен. А през уикендите, когато обикаля паркинга на търговската верига "Уолмарт" близо до дома си, оставяйки подаръци за непознати, можем да видим онова 14-годишно момиче, преди да е щракнал затворът на камерата, онова дете, което си мисли, че е вълшебник, заключава "Вашингтон пост".

/ПТА/

news.modal.header

news.modal.text

Към 23:58 на 25.11.2024 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация