site.btaПубликата в Добрич е на много високо ниво, казват цигуларите Мартин и Александър Зайранови

Публиката в Добрич е на много високо ниво, казват цигуларите Мартин и Александър Зайранови
Публиката в Добрич е на много високо ниво, казват цигуларите Мартин и Александър Зайранови
Пресфото-БТА, Снимки: Александра Антонова

Публиката в Добрич е на много високо музикално и интелектуално ниво, също както е и Български камерен оркестър – Добрич, казаха в интервю за БТА цигуларите Мартин и Александър Зайранови, които снощи свириха в Огледална зала „Нели Божкова“ в областния град. 

„За нас е привилегия да дойдем в Добрич – град, който цени толкова културата и музиката, и да свирим с оркестъра и маестро Арто Чифчиян“, казва по-големият от братята – Мартин. „Залата също допринася за тази музикантска атмосфера. Винаги, когато работиш с професионалисти – а и с колегите от Български камерен оркестър се познаваме от малки, репетициите минават леко и с голямо удоволствие. Добрич винаги предразполага с една приятна музикантска среда, в която всеки път си по-обогатен, по-вдъхновен“, допълва Александър. 

Мартин, на 23 години, и Александър, на 21, израстват в семейството на виолистката Веселина Зайранова и диригента и цигулар Георги Зайранов. По-големият започва да се занимава с музика на около 5-годишна възраст, а по-малкият – когато е на около 4 години. Мартин споделя, че съзнателно решава да се отдаде на музиката, когато е II-III клас. Премества се в Националното училище по изкуствата (НУИ) „Добри Христов“, където започва да се занимава по-фокусирано. 

„Моето „да“ беше по-съзнателно покрай брат ми, защото виждах неговия интерес. Имам спомен, че когато бях на три години и с родителите ни ходехме на неговите уроци, аз го слушах и най-често ме събуждаха, когато трябваше да си ходим“, разказва Александър. Оттогава музиката е част от живота му, а приключението му с нея официално започва от I клас, също в НУИ „Добри Христов“. 

Макар понякога да му се е искало да има повече свободно време, Мартин споделя, че никога не си е помислял да поеме по друг път. „Може би във всеки музикант го има това. Имало е моменти, в които ни е било трудно да се накараме да репетираме за концерт, изпит или конкурс, но музиката винаги е била част от нас. Родени сме и живеем с нея“, допълва Александър. 

От 2018 г. по-малкият брат свири на цигулка от немския лютиер Алфред Бинер. „Спечелих я на конкурс. По правило ми беше предоставена за две години, но след първата, по време на концерт от Софийски музикални седмици, на който присъстваше и този лютиер, той ме чу да свиря и пред всички заяви, че ми я предоставя, докато имам нужда от нея“, разказва той.

„През 2018 г. това беше доста нов инструмент – на 3-4 месеца, така че аз съм с него от „раждането“ му. Преживял съм цялото му развитие досега и усещам в него потенциал да се развива още. Огромно приключение е да хванеш нов инструмент, който все още "не знае" как да свири, и да „отвориш“ звука, нюансите… Горд съм да свиря на него и е удоволствие всеки ден“, споделя Александър. 

Мартин свири на цигулка – копие на Вийом от около 1850 година, предоставена му от Университета за музика и изящни изкуства във Виена, където е студент. „При мен е точно обратното – интересно ми е да свиря на инструмент, който е минал през толкова много история – през две Световни войни и толкова други музиканти преди мен, да се „запозная“ с него и да продължа развитието му. При старите цигулки звукоизвличането е по-различно. Има много неща, към които трябва да се напаснеш като музикант“, разказва Мартин. 

„И двете изживявания са уникални. Двамата сме в двете противоположности – той учи да опознае инструмента, тъй като е минал през голяма история и е доста стар, докато аз уча инструмента да навлезе в тази история“, обобщава Александър. 

Опитът е важен критерий при разучаването на нова музика, смятат двамата. „Когато произведението е съвременно, нямаш опита да си минал през стила и през техниката. Изживяването е тотално различно от това да си свирил три сонати на Бах за цигулка и да преминеш към следващата. Тогава имаш опит в стила и всеки прочит на нещо ново, с което си се срещал по един или друг начин, е много по-лесен“, споделя Александър. Това е умение, което се гради с времето, смята той, „за да може, когато погледнеш едно ново произведение, да са ти познати музиката, структурата, стила, епохата, дори емоцията, която трябва да вложиш“. 

„От друга страна, когато изучаваш съвременно произведение, в повечето случаи композиторът е жив и можеш директно да направиш връзка с него, да му зададеш въпросите си“, допълва Мартин. Отдавна обаче ги няма композиторите на Романтизма, които той харесва от малък – Чайковски, Виенявски, Сарасате. „За мен винаги е било по-лесно да изразя собствените си емоции чрез тяхната музика, чувствал съм ги по-близки, отколкото примерно Бах или Моцарт“, казва по-големият брат. 

Александър пък споделя, че от около две години преоткрива творчеството на проф. Панчо Владигеров. „Започнах със сонатата му – това ми беше тласък по време на карантината. Поръчах си нотите, захванах се с това произведение, а после започнах да слушам концертите му, симфоничната му музика. Мога да чуя много стилове в неговото творчество, много композитори – Дворжак, Бетовен и други, и въпреки това има нещо, което го отличава, и си казваш: „Това е Панчо Владигеров“. Има нещо характерно, което липсва при другите композитори“, разказва той. 

Братята споделят, че не си поставят ограничения по отношение на музиката, която слушат – с изключение, може би, на поп-фолка. „Като музиканти носим бремето да не можем да слушаме музика просто за фон“, казва Александър. „Когато слушаме, ние сме в музиката – ритъма, хармонията. Слушаме я аналитично. Не можем просто да си пуснем нещо и да забравим, че е там“, допълва той.  

За Мартин и Александър Зайранови да свирят на големите световни сцени „продължава да бъде мечта“. „Свирили сме на немалко места, но всяко ново място е ново вдъхновение…“, казва по-малкият. „Различно изживяване, различна публика, различни музиканти, с които свирим, различна култура“, допълва Мартин, който вече е сбъднал една от мечтите си – да учи във Виена.  

Една от своите Александър ще сбъдне тази неделя, 11 декември, когато първият български танго оркестър – Orquesta Típica Libertango, ще дебютира пред публика в зала „България“.

„Заедно със Стоян Караиванов, който на 21 декември има концерт тук, в Добрич, сформирахме този танго оркестър. Това е проект, с който се занимаваме вече близо шест месеца – постоянни репетиции, изучаване на нова програма… Имахме майсторски клас с Даниел Бинели – бандонеонист от Аржентина, който е свирил заедно с Астор Пиацола. Това е новото вдъхновение, новата мечта. Носи ми огромно удоволствие и ми дава перспектива за по-нататъшни преживявания и мечти“, казва Александър. 

/АКМ/

В допълнение

news.modal.header

news.modal.text

Към 20:12 на 01.02.2023 Новините от днес

Тази интернет страница използва бисквитки (cookies). Като приемете бисквитките, можете да се възползвате от оптималното поведение на интернет страницата.

Приемане Повече информация