site.btaРежисьорът Боян Крачолов пред БТА: Въпросът е дали човек сам стига до определението за себе си като за второстепенен

Опитах се да намеря пресечни точки между кодирани в текста ситуации и съвремието, казва пред БТА Боян Крачолов по повод режисьорския си дебют на голямата сцена на Народния театър с „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“.

Пиесата на Том Стопард разказва какво се случва, когато второстепенните герои застанат в центъра на действието, какъв е смисълът на живота, ако ролята ти е предварително написана, и има ли изход от абсурда на съществуването.

„Розенкранц и Гилденстерн, в някакъв смисъл, по неволя, стават второстепенни – заради нежеланието им да се намесят в определени течения или нагласи. Те сами избират да станат второстепенни. Това, което по-скоро ме опасява, е, че днешната ситуация, свързана локално до българското общество, е, че тази второстепенност пак е точка на избор. Въпросът е дали човек сам стига до определението за себе си като за второстепенен“, коментира Боян Крачолов.

По думите му абсурдът не е търсен в спектакъла: „Това, което на мен ми е било интересно, е симултантното, едновременно съществуване на множество различни пластове, на различни групи хора, техни пресичания, засечки, влизания един във друг, намеси и така нататък. В някакъв смисъл, това е една неаристотелова линия“.

В „Розенкранц и Гилденстерн са мъртви“ участват актьорите Александра Василева, Александър Кънев, Александър Тонев, Асен Данков, Валентин Балабанов, Дарина Радева, Димитър Крумов, Иван Николов, Кире Гьоревски, Мартин Димитров, Надя Керанова, Ненчо Костов, Пламен Димов, Радена Вълканова, Явор Вълканов. Сценографията и костюмите са на Борис Далчев и Михаела Добрева, Георги Атанасов е композитор, Росен Михайлов – хореограф, Мариана Хлебникова е автор на светлинния дизайн. Драматург е Мирослава Тодорова, а втори асистент-режисьори са Олга Недялкова и Елена Костова.

Режисьорът Боян Крачолов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за режисьорския подход към текста на Стопард, какво означава смъртта в този спектакъл, за съвременното значение на абсурда и за мястото на „второстепенния човек“ в днешното общество.

В пиесата на Стопард има абсурд, философия, особен вид театралност. Как подхождате режисьорски към това – с мисъл за актьора, за зрителя или за самия текст?

- Опитах се да намеря пресечни точки между кодирани в текста ситуации и съвремието, актуалната ситуация. Занимавайки се с кризата на идентичността, и проследявайки как тя резултира във всяка от трите касти, в кавички – тази на Розенкранц и Гилденстерн, тази на актьорите и тази на кралския двор. И през това изследване стигнахме до начина, по който работихме с актьорите и конкретното създаване на персонажите.

Героите не умират в класическия смисъл – какво означава смъртта в този спектакъл?

- Това е едно изчезване. Има и причина в самия текст да не може да се умре, да се парират същински опити за убийства на сцена.

Смъртта е факт, който в повечето случаи не се разбира веднага, не се осъзнава веднага, тоест, има някакви външни данни, външни белези, но мозъкът сякаш не го захапва... Има необходимост от време, има необходимост от процеси. За смъртта, за да се осъзнае като такава, е необходимо траене. Един театрален спектакъл не може да трае толкова време, колкото понякога е необходимо.

Ако трябва да мислим в по-общ смисъл, много е въпросително докъде изобщо може да бъде мислена смъртта. В някакъв смисъл, човек пребивава все още тук, докато има хора, които го помнят. Не съм сигурен, че бих се наел с трактовка на това явление...

Какво според Вас е съвременното значение на абсурда, и въобще има ли той такова значение? 

- Това с абсурда е доста особена територия. Защото зависи как се възприема понятието абсурд. Може да се каже, че не съм търсил абсурд и не сме се занимавали толкова с актьорите в абсурда. Това, което на мен ми е било интересно, е симултантното, едновременно съществуване на множество различни пластове, на различни групи хора, техни пресичания, засечки, влизания един във друг, намеси и така нататък. В някакъв смисъл, това е една неаристотелова линия.

Относно днешното време – и това все повече започва да ме занимава, независимо дали става въпрос за проявление в киното, в театрални спектакли или в литературата – ми е любопитно това привидно съвместно съществуване на несъвместими групи хора.

Има ли място за „второстепенния“ човек в днешното общество?

- Тук автоматично може да се каже, че или всички хора сме второстепенни, или че няма нито един второстепенен. В собствения си живот никой не е второстепенен. Може би, има някои случаи, в които е... Второстепенното е в мислене на контекст. Тоест, Розенкранц и Гилденстерн, в някакъв смисъл, по неволя, стават второстепенни – заради нежеланието им да се намесят в определени течения или нагласи. Те сами избират да станат второстепенни.

Това, което по-скоро ме опасява, е, че днешната ситуация, свързана локално с българското общество, е по-скоро, че тази второстепенност пак е точка на избор. В този смисъл, място винаги има. Въпросът е дали човек сам стига до определението за себе си като за второстепенен.