site.btaВалентин Ганев за „Веселата вдовица“ в Музикалния театър: Поднасяме оперетата на Лехар с щипка сюрреализъм

Франц Лехар прави оперетата по-задълбочен и по-сериозен жанр, въпреки привидно лековатия ѝ характер. Той внася сълза в нея и я прави по-сложна – и драматургично, и музикално-драматургично. Това казва пред БТА Валентин Ганев, режисьор на „Веселата вдовица“ в Музикалния театър.

„За мен по-голямото предизвикателство беше музикалната драматургия, защото другата, театралната част, трябва да бъде стъпало към следващото изразно средство – когато се изчерпват думите, когато се изчерпва това, което може да се каже само със словесно-театрални и изобразителни средства. Тогава отстъпваме територия на музиката. А това, че има щипка сюрреализъм, позволява на нашата картинка да бъде допълнена от имена като Рене Магрит, Пол Делво, Алфонс Муха, който не е сюрреалист, но има асоциативни препратки към този вид култура“, допълва Ганев. 

„На някому може да изглежда, че това е един екстравагантен, модерен прочит, но аз,  бидейки вътре в кухнята и познавайки доста добре законите на жанра, мога да кажа, че това е един абсолютно класически прочит на творбата. Изразните средства някъде са малко по-модерни, по-нестандартни, но в това няма нищо лошо. Светът се развива. Ние също се развиваме“, коментира пред БТА Александър Мутафчийски.

Според Елица Аврамова в тази операта има една много чиста, много искрена любовна история: „Тя е за двама души, които във времето са се изгубили и след това се намират отново. Става дума за онези ценности, които са непреходни, и за това, че парите не носят стойност, когато няма щастие в тях, когато няма с кого да ги споделиш“. Всеки наш съвременник, въпреки технологиите и това, което се случва по света, винаги ще се бори за любовта и ще иска да стигне до истинността в нея, и това докосва най-много зрителите, пък и нас, артистите, казва пред БТА Георги-Маноел Димитров.

Герасим Георгиев-Геро обобщава: „Класиката си е класика! Всеки път се удивлявам на прекрасната музика и как навремето са писали тази музика. Защото според мен, след 2000 година музиката умря. Затова е хубаво да се чуят тези произведения. А и тази малка държавица от Балканите, по време на Австро-Унгарската империя, за която става въпрос в оперетата, много прилича на нашата държава и на нашите взаимоотношения“.

В екипа на „Веселата вдовица“ са диригентите Константин Илиевски и Огнян Митонов. Сценографията е на Красимир Вълканов, а костюмите – на Боряна Семерджиева. Хореограф е Татяна Янева. Диригент на хора – Людмил Горчев. Марчо Апостолов е асистент-режисьор, а координатор на проекта – Пеньо Пирозов. Главните роли са поверени на Стефани Кръстева и Теменужка Трифонова – като вдовицата Хана Главари, а Владимир Грудков, Денко Проданов и гостът Росен Ненчев – като нейния любим граф Данило. Елица Аврамова, Илона Иванова и Кръстина Кокорска са в ролята на палавата Валансиен, а в ролята на нейния ухажор влизат гостите Димитър Райчев и Стефан Илчев, както и Стефан Петков и Хейн Уанг. В ролята на Ниегуш ще бъдат Георги-Маноел Димитров и Герасим Георгиев-Геро. Участват още Александър Мутафчийски, Найден Камарашев, Христо Сарафов, Людмила Козарева, Мадлен Цанков, Николай Велков, Тодор Велков, Александър Милев, Димитър Иванов, Георги Ханджиев,  Лъчезар Лазаров, Петя Миленова, Станимира Грозева, Емануил Алурков, Румен Григоров, Нелли Динева, Силвия Филипова, Иван Панев, Кръстан Кръстанов, Антонио Дачовски, оркестър, хор и балет.

Режисьорът Валентин Ганев и артистите Александър Мутафчийски, Герасим Георгиев-Геро, Георги-Маноел Димитров и Елица Аврамова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров: Актьорският или пеещият момент доминираше при подготовката на този спектакъл? Какво означава сюреалистична условна среда в стил Бел епок? С какво този шедьовър остава непреходен? Какво от началото на 20-и век отеква с безпощадна актуалност и днес? Докъде стига желанието, гъдела на режисьора да осъвременявате общото звучене на тази творба? Как Геро се озова във „Веселата вдовица“?

Лехар третира оперетата не като поредица от вокални номера в съпровод на оркестър, а като сложна музикално-театрална форма. Актьорският или пеещият момент доминираше при подготовката на този спектакъл?

Валентин Ганев: Да, именно Лехар прави този жанр по-сложен, по-задълбочен и по-сериозен, въпреки привидно лековатия му характер. Той внася, както казват музиковедите, сълза в оперетата и я прави по-сложна – и драматургично, и музикално-драматургично.

Разбира се, че за мен по-голямото предизвикателство беше музикалната драматургия, защото, в края на краищата, другата, театралната част, трябва да бъде стъпало към следващото изразно средство – когато се изчерпват думите, когато се изчерпва това, което може да се каже само със словесно-театрални и изобразителни средства. Тогава отстъпваме територия на музиката...

Александър Мутафчийски: Едно от основните достойнства на това заглавие е музиката. Понякога си мисля, че композиторите, които са писали оперети, са получавали свисше тази музика, защото това е най-общодостъпната музика, най-чисто докосва, запалва най-голяма маса от хора... Тя е заразяваща, тя е пленяваща. Зарежда с много оптимизъм. Всичко това го има и тук – при Лехар, но има и един специален мелодраматизъм, който понякога те хваща и за гърлото, и страдаш с проблемите на героите. В това отношение Лехар е много близък до Пучини. Музиката е водеща, но като актьор задачите, които ни дава драматургията, са не по-малко интересни.

Елица Аврамова: Валентин Ганев изключително умело работи с нас от гледна точка на това, че като колега прави всичко възможно да ни бъде изключително удобно на сцената, да се чувстваме комфортно във всичко, което се случва. Той успя много добре да се впише в музикалната част, която, заедно с диригента Константин Илиевски, изработиха. И тази амалгама, която се получава на сцената, е нещо, което рядко се случва. Това е една магия, която се предава от нас към публиката, надявам се.

Какво означава сюрреалистична условна среда в стил Бел епок?

Валентин Ганев: Бел епок е епохата, в която се е случило всичко това, когато светът се разкрепостява, когато има един куп научни открития, когато жената се еманципира, когато Сара Бернар почва да играе мъжки роли, да пуши цигари демонстративно, да играе Хамлет в Лондон, да носи панталони. И не само тя, но това става мода и някакъв вид разкрепостяване. Това е в началото на миналия век.

А това, че има щипка сюрреализъм, позволява на нашата картинка да бъде допълнена от известни сюрреалисти, от рода на Рене Магрит, Пол Делво, Алфонс Муха, който не е сюрреалист, разбира се, но има асоциативни препратки към този вид култура.

С какво този шедьовър остава непреходен? Какво от началото на 20-и век отеква с безпощадна актуалност и днес?

Валентин Ганев: Може би с леките политически намеци, но те са сюжетни. В пиесата става дума за една изпаднала балканска държава. Действието се случва в посолството ѝ, в Париж. И тази изпаднала държава разчита единствено на парите на вдовицата, оставени от нейния покоен съпруг, който е банкер. И това е единственият финансов резерв, който се намира в банката на въпросната държава Понтеведро.

Според статистиката „Веселата вдовица“ е най-играната и поставена оперета в света. Тоест, това се счита за перлата на този жанр, или поне една от перлите. Музиката е изумителна. При това Лехар получава поръчка от един виенски театър за написване на музиката, след като друг, много известен по онова време, но вече не, композитор, не се справя със задачите. След около едногодишен труд, представя първо действие и театърът не го приема. Поръчват на Лехар един дует и веднага го наемат, а той тогава няма много опит, има може би само една написана дотогава оперета.

Александър Мутафчийски: Тази история вдъхва надежда. Вдъхва дори чувство за празничност. Аз вярвам, че хората, когато излизат от нашия спектакъл, се зареждат с жизнерадост и чувство за празничност...

Елица Аврамова: В тази операта има една много чиста, много искрена любовна история – за двама души, които във времето са се изгубили, и след това се намират отново. Става дума за онези ценности, които са непреходни и за това, че парите не носят стойност, когато няма щастие в тях, когато няма с кого да ги споделиш...

Герасим Георгиев-Геро: Класиката си е класика! Всеки път се удивлявам на прекрасната музика и как навремето са писали тази музика. Защото според мен, след 2000 година музиката умря. Затова е хубаво да се чуят тези произведения.  А и тази малка държавица от Балканите, по време на Австро-Унгарската империя, за която става въпрос в оперетата, много прилича на нашата държава и на нашите взаимоотношения...

Георги-Маноел Димитров: Всеки наш съвременник, въпреки технологиите и това, което се случва по света, винаги ще се бори за любовта и ще иска да стигне до истинността в нея. Може би това докосва най-много зрителите, пък и нас, артистите...

Докъде стига желанието и гъдела на режисьора да осъвременява общото звучене на тази творба?

Александър Мутафчийски: На някому може да изглежда, че това е един екстравагантен, модерен прочит, но аз,  бидейки вътре в кухнята и познавайки доста добре законите на жанра, мога да кажа, че това е един абсолютно класически прочит на творбата. Изразните средства някъде са малко по-модерни, по-нестандартни, но в това няма нищо лошо. Светът се развива. Ние също се развиваме. Нека на тази сцена да се види нещо по-различно.

Валентин Ганев: Опитвали сме се, доколкото в този жанр е позволено, да се правят малки закачки, малки препратки, драматургични намеси. Опитали сме се да вкараме неща, които приличат на нашата действителност. Не бих искал да ги разказвам, защото, разказани звучат тъпо, но когато са вплетени в сюжета, тези малки шеги и чувство за хумор са много приятни и освежаващи за цялото представление.

Георги-Маноел Димитров: Има много препратки към съвременното, но това е нормално. В крайна сметка, ние трябва да държим публиката будна през цялото време, да покажем какво е било преди, в класическия вариант, но и какво е сходното със сега, и това да ни кара да се замислим.

Как Геро се озова във „Веселата вдовица“?

Герасим Георгиев-Геро: Еделина Кънева (директорът на Музикалния театър – бел. а.) ме покани за този спектакъл. Много ми хареса решението на Валентин Ганев. Хареса ми и самото заглавие, а и предизвикателството да работя с тази трупа, е прекрасно.

Аз винаги съм пял под душа, в банята, но този път решиха да го извадят наяве. Нямам солови партии, а един секстет, където се включвам. И слава на Господа, защото представлението би добило друг размер. Тук съм главно в ролята си на драматичен актьор и помагам на колегите да се превъплътят в образите си.

Валентин Ганев: Геро е блестящ, Геро е чудесен, Геро е от любимите ми актьори от това поколение със своята рефлективност, със своето чувство за хумор и със сериозния си подход към работата.

Чудесното е, че откривам в Музикалния театър още чудесни актьори – за гласове не говоря, защото всичките са чудесни певци. В Музикалния театър трябва да има винаги най-малко два състава, защото се разчита на вокала. Така че младият Георги-Маноел Димитров, който се редува с Геро, също е разкошен.

Георги-Маноел Димитров: Валентин Ганев много елегантно разказа историята на веселата вдовица. Като човек, който е завършил актьорство за куклен театър, ми направи впечатление, че той много наблегна на това куклено поведение в артистите. Ние използваме много точки от това поведение – а ла кукла, а ла човек, което допринася за една голяма театралност на сцената.

Какво значение има фактът, че това  любимата оперета на Хитлер? Какво ни казва този факт?

Валентин Ганев: Според мен нищо не ни казва. Казва ни само, че Лехар е добър композитор. Това е просто един любопитен факт. И Путин харесва „Любе“, но това не значи, че „Любе“ е лоша група. Хитлер харесва Вагнер, но Вагнер се изпълнява и до днес, и неслучайно. И Сталин е харесвал „Сулико“, но това е великолепно фолклорно грузинско парче. И така нататък...

Автор – Даниел Димитров
Оператори – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева