site.btaЦветан Стоянов е ерудит, който трябва да балансира между идеологията на комунизма и всичко, което знае, каза пред БТА проф. Амелия Личева

Цветан Стоянов (1930-1971) е от онези почти ренесансови личности, които все още са възможни в периода на 60-те. Той е ерудит, западен човек до мозъка на костите си, който за беда трябва да балансира между идеологията на комунизма и всичко онова, което знае, може и иска да направи и да напише. Това каза пред БТА проф. Амелия Личева по повод 95-ата годишнина от рождението на литературния критик, писател, есеист и преводач, която се отбелязва днес.

По думите ѝ не е случайно, че Цветан Стоянов е едно от малкото имена от периода на социализма, които цитираме, изучаваме, от когото има какво да научим и днес. „Лично за мен най-важни са неговите идеи за световната литература, защото на практика той стартира този разговор в българското литературознание, както и идеята му за ролята на разговора, на широкия, интердисциплинарен разговор, като базисен за хуманитаристите“, допълва още проф. Личева.

ПЪРВИТЕ МУ СТАТИИ ИЗЛИЗАТ В ГОДИНАТА, В КОЯТО ЗАВЪРШВА ГИМНАЗИЯ

Цветан Стоянов е роден на 28 януари 1930 г. в София.  Майка му е учителка, а баща му - книгоиздател. През 1947 г. завършва гимназия. Същата година излизат и първите му статии във в. „Отечествен фронт“. Дебютира със статията „Вапцаров и неговата вяра“ в бр. 1014 на вестника.

През 1952 г. завършва право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а през 1954 г. - школа по журналистика. От 1953 г. до 1955 г. е редактор в Българската телеграфна агенция. През 1955-1956 г. е литературен сътрудник във в. „Земеделско знаме“, през 1961 - 1963 г. - редактор в отдел „Критика“ на сп. „Септември“ и през 1967-1969 г.  - във в. „Литературен фронт“. От 1969 г. е научен сътрудник в Института за съвременни социални теории при Президиума на БАН.

ПОСВЕЩАВА СЕ НА ТЕМИТЕ ЗА ОТЧУЖДЕНИЕТО И ЗА КУЛТУРАТА КАТО ОБЩЕНИЕ

Цветан Стоянов се изявява  като един от най-изтъкнатите специалисти в България по история на европейските литератури. Той продължава традициите на проф. Иван Шишманов, проф. Боян Пенев, проф. Александър Балабанов и проф. Михаил Арнаудов. Творчеството му е посветено на темите за отчуждението и за културата като общение.   Сред неговите статии и есета са „Невидимият салон“, „Броселиандровата гора", „За хубавите разговори", „Българско, наистина българско", „Случаят Емили Дикинсън", „По повод духа на мястото", „Езикът на певеца", „Поуките на житието" и др.

НАРИЧА ПОЕЗИЯТА „ПЛАЧ ОТ САМОТА“

Една от първите работи, с които Цветан Стоянов се появява през 1958 г. на литературното поле е „Оръжия, които се пренебрегват“  – програмна негово есе, в което той дава за пример на съвременната поезия езика и прелестните внушения на една родопска народна  песен. „Имам чувството, че по-младите ни поети недостатъчно се интересуват от метричния и музикалния строй на стиха си, въпреки че имаме вековни традиции, оставени от фолклора и обичани, пазени и развивани от почти всички наши класици в миналото“,  казва Цветан Стоянов.  

„Плач от самота“, нарича Цветан Стоянов поезията в друго свое есе от това време  - „Броселиандровата гора“. Той обича да търси генезиса, етимологията, на всяко  явление, да стига до неговия корен , да се връща към момента на зачатието и там да открои смисъла на появата му. Огромен отзвук предизвиква есето му „Невидимият салон“ от 1960 г., в което той разтърсва читателя с привързаността си към първичния и незахабен език. 

През 1961 г. е издадена хумористичната му новела „Ние и Арчи“. През 1965 г. в трета книжка на сп. „Септември“ се появява  повестта му  „Разказ за Кадифе“, а през 1967 г. -повестта „Над твоя дом спокойствие“. През 1969 г. е издаден сатиричният му роман „Изключителната биография на Буди Будев“. 

„ГЕНИЯТ И НЕГОВИЯТ НАСТАВНИК“, ПОСВЕТЕНА НА ДОСТОЕВСКИ, Е ПОСЛЕДНАТА МУ НЕДОВЪРШЕНА КНИГА

През 1970 г. защитава дисертация като кандидатска теза пред Научния съвет на Института за литература на тема „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература от средата на ХVIII в. до средата на ХIХ в.“, която по-късно се превръща в книга „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература (От Робинзон до Манифеста – 1719 -1848 т. I.,1973), издадена посмъртно от съпругата му Антоанета Войникова. По повод недовършения тритомник на Цветан Стоянов „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“ писателят и литературен критик Тончо Жечев  казва: „Цветан е имал чувството ,че разказва не само историята на литературата и философията от интересуващия го ъгъл, но и биографията на своята душа, предисторията и историята на тяхното формиране“. 

За краткия си творчески път от 10-15 години той създава осем книги, публикува десетки статии и преводи на много поети от английски език. В архива му са запазени черновите и на последната му недовършена книга „Геният и неговият наставник“, посветена на Достоевски – анализ на манипулацията на властника над интелектуалеца върху конкретен исторически случай – взаимоотношенията между Достоевски и оберпрокурора Победоносцев. Цветан Стоянов проследява развитието на този казус в исторически, литературен и философски план.

През 1988 г.  съчиненията на Цветан Стоянов  посмъртно са издадени в два тома  под заглавие „Културата като общение“. В предговора към тях Тончо Жечев пише: „След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на най-съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран, за приобщаването на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи“.

ПРЕВОДИТЕ МУ

Цветан Стоянов превежда и издава поезията на Пърси Биш Шели (съвместно с Ил. Люцканов, 1959), Расул  Гамзатов (съвместно с Благо Димитрова, 1963), Олга Бергхолц (съвместно с Елисавета Багряна, Първан Стефанов, 1965), Уолт Уитман (съвместно с Георги Славов, 1965), Джордж Байрон (съвместно с Григор Ленков, Любен Любенов, 1968), Емили Дикинсън (1971), а също и книгите  „Гъливер при великаните“ от Джонатан  Суифт (1957), „Студеният дом“ от Чарлз Дикенс (съвместно с Атанас Славов, 1959), „Преданият приятел“ от Оскар Уайлд (1961), „Тортила Флет“ (1961) и „Зимата на нашето недоволство“ от Джон Стайнбек (съвместно с Александър Стефанов, 1963), „Момчето от Джорджия“ от Ърскин Колдуел (съвместно с Атанас Славов, 1961), „Сияйна зора“ от Джек Лондон (1962), „Път към висшето общество“ от Джон Брейн (съвместно с Александър Стефанов, 1964), „Да убиеш присмехулник“ от Харпър Ли (1965), „Книга за джунглата“ от Ръдиард Киплинг (1967),  драмите „Отело“ и „Много шум за нищо“ от Уилям Шекспир, „Цезар“ и „Клеопатра“ от Бърнард Шоу. След смъртта на Цветан Стоянов в архива му са открити десетки непубликувани преводи на творби от световната класика и от съвременните поети. Голяма част от тях е включена в том от поредицата „Български преводачи“.

ПРЕЗ 2000 Г. Е УЧРЕДЕНА НАГРАДА ЗА ЕСЕИСТИКА НА НЕГОВО ИМЕ

Цветан Стоянов умира едва навършил 41 години на 3 юли 1971 г.  заради лекарска грешка, но и до днес остава ненадминат образец в модерната есеистика и културология.

През 2000 година по повод 70-годишнината от неговото и 30-годишнината от смъртта му е  учредена награда за есеистика на негово име, която е връчена за първи път на 23 май 2001 г. в рамките на Салона на изкуствата в НДК в София. Темата на анонимния конкурс за отличието е съдбовният за Цветан Стоянов въпрос - "На/за какво служи интелектуалецът".

По този повод поетът Константин Павлов казва за него: „Цветан Стоянов познаваше световната култура и в ширина, и в дълбочина. Еднакво уютно битуваше и в чуждите държави, и в различните векове. Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот“.

/МГ/отдел „Справочна“

Използвани източници: БТА, ВИНФ, 19.5.2000; ГЕБ, т. 11, с. 4268; https://dictionarylit-bg.eu/%D0%A6%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0%D0%BD-%D0%A1%D0%B0%D0%B2%D0%BE%D0%B2-%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD%D0%BE%D0%B2#biblio; https://archives.bnr.bg/tsvetan-stoyanov/, 20.01.2020 г.