site.btaСтефан Мавродиев за огромната пустота в живота и всепронизващата тишина на сцената, великите роли и актьорите ексхибиционисти

BOBSTH 15:42:31 19-07-2019
AM1541BO.004
театър - Стефан Мавродиев - интервю

Стефан Мавродиев за огромната пустота в живота и всепронизващата тишина на сцената, великите роли и актьорите ексхибиционисти

София, 19 юли /Даниел Димитров, БТА/
Стефан Мавродиев е от златното поколение български актьори, които продължават да радват публиката с присъствието си на сцената. Най-новото му превъплъщение, в "Аз, Фойербах", e истински и дълбок разказ за живота на възрастен актьор, който след 7-годишна пауза се завръща на сцената. Явява се на кастинг за желана от него роля пред велик режисьор, който обаче закъснява, а Фойербах е посрещнат от неговия млад асистент. В очакване на шефа, между двамата се разиграва нещо повече от театър, и не просто театър на живота, а спектакъл на поколенията, на разрива между тях и гонитбата на принципи, провокирани от гола суета. За единия това е забавен експеримент, а за другия - последен шанс да се докаже. В крайна сметка, без да има хепиенд, става ясно, че и тук проработва златното правило за противоположностите, които неизменно се привличат.

Текстът на Танкред Дорст е повече от силен, остроумен, динамичен и провокиращ. Аплодисментите, освен за Мавродиев, са и за младия и много адекватно подбран за ролята си актьор Ахмед Юмер. Играта му по нищо не отстъпва на голямата звезда на Младежкия театър, на чиято 75-годишнина е посветена пиесата "Аз, Фойербах". От нея става ясно какво мисли Фойербах за огромната пустота в живота и всепронизващата тишина на сцената, великите си роли, удовлетворението от актьорството, свободата в театъра, актьорите ексхибиционисти, ролите на живот и смърт, фокусите в професията.

Разговорът със Стефан Мавродиев върви по същите тези точки и сюжета на постановката, и така, чрез въпросите, които си задават Фойербах и асистентът, се разкрива душата на един голям човек и артист, неговата сладкодумност и чистота, и годините, в които той се е утвърдил сред неизменните строители на съвременния български театър.

Следва цялото интервю:

Въпрос: Г-н Мавродиев, започваме с неизменен въпрос - има ли допирни точки между Вас и Фойербах?

Отговор: Да, доколкото всеки човек може да има допирни точки с Фойербах. А иначе авторът си е поставил задачата да разкрие някои неща, които са в същината на човека-актьор. Защото театърът, и изкуството като цяло, е прецедент. И актьорите като цяло също са прецедент. Всеки един прецедент може да бъде оглеждан от много страни, а това крие в себе си невероятни парадокси и обрати - падения, издигания. Основното, в края на краищата, е, че човек с каквото и да се занимава, той е тук и сега, и неговият голям проблем идва в момента, в който вече не е нужен. Май винаги идва такъв момент.

Накрая си даваш сметка, че както и да го живееш живота, все нещо е изпуснато и не е това, което е трябвало да бъде. Затова трябва да смениш гледната точка, защото другото те у-б-и-в-а.

Въпрос: Колко пъти Ви се е случвало да кажете: "Аз, Мавродиев"?

Отговор: Не обичам да го казвам. Но иначе винаги казвам аз - аз отговарям, аз съм виновен. В този смисъл, обичам да казвам аз.

Въпрос: Минал ли сте през огромната пустота?

Отговор: Минал съм през какви ли не пустоти, особено в един период, за който не говоря и не обсъждам. Това беше много жестоко време. Случи се така, че не мога да правя това, което мога и искам да правя. Защото е адски унищожително, когато прекалено дълго време правиш това, което не искаш.

Тези мои около три години бяха една тежка криза, въпреки че от време на време снимах. А и на мен това ми се случи на съвсем млада възраст. Беше интересно закаляване, защото имаше възможност да тръгна по криви пътеки. Отчаянието го имаше, празнотата я имаше. Въпросът бе как да изляза цял, не сух, разбира се, но с натрупан опит, съзнание и възможност да правя това, което искам след всичко, което съм изтърпял досега. Мои много близки приятели не успяха да излязат от този капан.

Въпрос: Кои са великите Ви роли?

Отговор: Човек май си мисли, че всичко, което прави, е велико. Има едно такова подозрение и се надява то да отговаря на истината.

Мисля, все пак, че имам такива роли, като започнем от "Кавказкият тебеширен кръг", постановка от 1967 г. на моя учител Методи Андонов, една наистина велика личност на театъра и киното. Имал съм интересни периоди и прекрасни представления и в Пловдив с "Младежка сцена", и с Коко Азарян, и с Андрей Аврамов, и с много други.

Въпрос: Имало ли е момент, когато актьорството не Ви е удовлетворявало?

Отговор: Може да не съм бил удовлетворен от това, което постигам, но самата работа винаги ме е удовлетворявала.

Въпрос: Какво лошо има в това просто да попиваш живота?

Отговор: Мечтите на човека за свобода и волеизлияние във всяка една област на живота най-често не отговарят на истината. Усещането за несвобода може да бъде много глупаво, маниерно и претенциозно, но всеки човек си има доза на удовлетвореност от неговата представа за неговата свобода и реалността. Това е и една от основните теми на "Аз, Фойербах". Затова проблемът е в сблъсъка, а този сблъсък е дълбинен.

Въпрос: Колко пъти се е случвало да кажете на някого в театъра: "Не ставаш!"?

Отговор: О, това е много, много неприятно. Случвало ми се е само веднъж. Но нямах друг избор, защото бях режисьор, а след два дни беше премиерата. И досега имам чувството за неприятност от този случай.

Човекът, който бях избрал, беше перфектен за ролята, но нещо в неговата представа за него самия даде фира. И от това последва разрушаване на цялото представление. Но не ми се връща към тази тема.

Въпрос: Колко пъти сте усещали всепронизващата тишина на сцената?

Отговор: Това го има непрекъснато в театъра. Това е мигът на усещането на истинския контакт с хората, когато сте едно цяло. Аз винаги съм казвал, че главният герой е публиката. Когато накарам публиката да играе, значи представлението става. Ние, на сцената, и публиката сме едно и също нещо.

Въпрос: Вярвате ли, че в театъра човек може да е свободен от ограниченията и може да намери себе си?

Отговор: До голяма степен това е мотив и причина поне да имам това желание.

Въпрос: А защо в театъра има много актьори ексхибиционисти?

Отговор: В края на краищата, има някакъв вид ексхибиционизъм. Важното е какво и как показваш от себе си. Защото ексхибиционисти в масовата култура има много, направо може да се хванеш за главата, както е във всеки риалити формат - жалко, смешно и нещастно.

Различно е обаче, когато говорим за себепоказване, вкарано в съдържание, смисъл и труд, в работа, в изразходване, в хвърляне на енергия и душа - това означава, че го усещаш и разбираш, то е минало през теб и ти си на страната на героя си, тоест на този, който те гледа.Театърът е място, в което се осъществява истински контакт между хората, а в живота често такъв контакт изобщо няма.

Въпрос: На сцената много често сте в компанията на много млади актьори. Този контакт с тях винаги ли е гладък и без съпротивления?

Отговор: Ние имаме прекрасни отношения помежду си. Освен това, се вижда кой как работи. При нас е задължително вниманието един към друг, и то идва от само себе си, не защото някой е наредил така.

Има една етика, която произлиза дори от това, че сме събрали хора на един акъл, както се казва. Ние сме с различни намерения, но по същество са еднакви. Уважението към другия е част от общия живот.

Въпрос: Има ли роля на живот и смърт?

Отговор: На мен никога не ми се случвало такова нещо, но има хора с такива амбиции. Аз мисля, че това никога не е било реално и води само до големи разочарования.

Въпрос: А какво означава да печелиш публиката без фокуси? И кога са позволени фокусите?

Отговор: Фокусът в нашата работа е да отнемеш вниманието на хората, да ги забаламосаш, да им вземеш малко акъла, да ги излъжеш и да подмениш с нещо друго истинските неща, които трябва да правиш.Това е фокусът - подмяна. Търси се ефектчето.

Въпрос: Режисьорът във Вас ще проговори ли отново?

Отговор: Зависи от много работи. А иначе исках много по-рано да започна да режисирам, но бях алчен да играя.
Преди много години играех в Сатирата, а Методи Андонов беше директор. Беше дошъл един съветски режисьор - Валентин Плучек, който е първи братовчед на Питър Брук. Аз трябваше да го придружавам почти през цялото време. Една вечер, докато седяхме на пейка край "Александър Невски", той ми каза: "Ти защо не станеш режисьор? Като те слушам как говориш, виждам, че ги разбираш нещата".

Смея да твърдя с голямо нахалство, че колкото пъти съм посягал към режисурата, винаги е било с много сериозен добър резултат. Познавам нещата отвътре, познавам си колегите, и това, на което държа, е да намеря точните хора. Затова трябва да знаеш какво искаш да направиш и да си го представяш предварително./АМ/