site.btaВзаимоотношението между музиканта и инструмента е уникално и се гради с години, каза пред БТА цигуларят Светлин Русев

Отнема години човек да опознае и да се сприятели с толкова ценен инструмент. Това е процес, който ще продължи доста време, но е уникален и изключително обогатяващ. Това каза в интервю за БТА цигуларят Светлин Русев, който изнесе във Варна първия си за България концерт с оркестър с цигулката „Страдивариус“, предоставена му от българската държава през октомври т.г.

Аз имам честта и удоволствието да съм цигуларят на този инструмент за определен период от време. Това е уникално взаимоотношение, но е дългогодишен процес на опознаване, докато цигулката стане част от тялото. Тя е най-добрият ни приятел и прави всичко, което влагаме като любов, усилия и умения и то ни се връща по абсолютно достоверен начин, посочи Русев. Според него причината „Страдувариусът“ да е в толкова добро състояние и да звучи по този уникален начин е, че от самото си създаване е бил в ръцете на много добри музиканти.

Попитан дали инструментът ще повлияе на ангажиментите му, той отбеляза, че искрено се надява, че не, защото смята, че човешкото същество е стойностното и е над всичко. Ангажиментите ми са планирани доста отдавна, тоест тепърва може да има някакъв малък процент любопитство от страна на организаторите, но по-скоро това е бонус, нещо като добавена стойност, добави той.

Русев сподели още, че е патриот и е изключително щастлив от факта, че никога не се е откъсвал от родината и има непрекъснато присъствие и проекти у нас. „България винаги ми е най-близо до сърцето и имам доста амбициозни планове и занапред“, каза цигуларят.

Историята на инструмента започва през 1716 г., когато е изработен от Антонио Страдивари. Цигулката е известна с името „Барон Витгенщайн“, защото дълги години е собственост на легендарната фамилия, втора по богатство след Ротшилд. За да спаси цигулката от нацистите, Пол Витгенщайн тайно я изнася от дома си във Виена и я пренася нелегално в Швейцария през 1938 г. След време тя попада в Лондон, после в Ню Йорк. На нея свири концертмайсторът на Нюйоркската филхармония Джон Кориляно старши. През 1977 г. Българската държава купува инструмента специално за Минчо Минчев. 

Във Фестивалния комплекс във Варна снощи Светлин Русев се представи с Концерт за цигулка и оркестър № 1 (ла минор) на Дмитрий Шостакович. Събитието бе част от концертния цикъл, в който маестро Григор Паликаров, заедно с оркестъра на Варненска опера, представя петите симфонии на велики композитори. Този път програмата съдържаше Петата симфония на Сергей Прокофиев.

Следва цялото интервю с цигуларя Светлин Русев за срещите му с „Барон Витгенщайн“ през годините, за влиянието на изкуствения интелект в музиката, за изграждането на един солист и връзката с родината: 

Какво Ви донесе срещата с „Барон Витгенщайн“? Имаше ли любов от пръв поглед или сблъсък на характери? 

- Това е дълга история. Когато ходех като малък всяка седмица на концерти, баща ми ме водеше да слушам как се разсвирва Минчо Минчев, за да чуя звука на „Страдивариуса“. Това е нещо, с което съм израснал. При един от първите ми майсторски класове с Минчо Минчев той ми повери за минути този инструмент. Свирих на него и преди няколко години във Варна, когато направихме цикъл със сонатите на Бетовен с Евгени Божанов, Минчо Минчев и Николай Минчев. Тогава аз свирех на цигулка „Страдивариус“ от 1710 г. и с Минчо си ги разменихме. Така че това е една дългогодишна любовна история. 
Както казваше обаче Йехуди Менухин, това не е нито моята, нито нечия друга цигулка. Тя е била собственост на доста известни хора като маестро Витгенщайн, Джон Кориляно, а 47 години е била в ръцете на Минчо Минчев. Аз имам честта и удоволствието да съм цигуларят на този инструмент за определен период от време. Има дългогодишен процес на опознаване, докато цигулката стане част от тялото, защото тя е най-добрият ни приятел и прави всичко, което влагаме като любов, усилия и умения и ни го връща по абсолютно достоверен начин. Едно наистина уникално взаимоотношение, но отнема години човек да се сприятели и да опознае толкова ценен инструмент. 

Сега по различен начин ли я усещате от предишните си докосвания в детството и младостта? 

- Разбира се, във всеки ден, с различните настройки, които пробвам, или комплекти струни, които трябва да улегнат и да свикна с тях. Това е процес, който ще отнеме доста време, но е уникален и изключително обогатяващ. 

Усещате ли биографията на инструмента, докато свирите? 

- Аз съм абсолютно убеден, че причината той е да в толкова добро състояние и да звучи по този уникален начин е, че от самото си създаване през 1716 г. е бил в ръцете на много добри музиканти. Това, с което съм запознат в историята през последния век е факт, а преди това има голяма вероятност да е било също така. Историята е истински впечатляваща и няма как да не се влияем от нея. Знаех за семейството на барон Витгенщайн, за известния музикант Пол Витгенщайн. Той е едноръкият пианист, за когото са писали Прокофиев и Морис Равел. Много е интересна историята как той минава от една държава в друга, крие се, срещу дарения отива в Цюрих, после в Ню Йорк и Лондон. От създаването на Галактиката всичко е въпрос на резонанс и вибрации. Наистина звукът на тази цигулка е кънтял и резонирал в моите уши още от дете. 

Смятате ли, че цигулката ще повлияе на ангажиментите Ви? 

- Искрено се надявам, че не, че човешкото същество е стойностното и е над всичко. Ангажиментите ми са планирани доста отдавна, тоест тепърва може да има някакъв малък процент любопитство от страна на организаторите, но по-скоро това е бонус, нещо като добавена стойност. Може би подсъзнателно хората си казват, че щом някой свири на такава цигулка, значи я заслужава. Ако някой ден тя отиде на по-дълга поддръжка и реставрация и свиря на друг инструмент, който няма такива качества, може би мнозинството няма да забележи.  

Във време, в което толкова много обсъждаме влиянието на машините и изкуствения интелект, смятате ли, че има опасност да се обезценят човешките умения и познания? 

- Това е много широка тема, но не мисля. Въпреки че световните специалисти не са съвсем наясно какви ще са бъдещите професии след поколение-две или три, все повече се счита, че ще се завърнем към човешките сблъсъци и към нещата, които споделяме, тоест човещината, която губим всеки ден. Губи се ритуалът, който е абсолютно нужен на човешките същества. Този контраст с миналото за мен винаги е бил много интересен. Преди струните са били от агнешки черва, сега са синтетични. Това е същият контраст както възможността в наши дни някой да лайкне в социалната мрежа за секунда и половина. 

По тази причина винаги съм бил много силно докоснат от комплименти след двучасов рецитал, че той е минал като миг, че зрителите са били откъснати от своите грижи и проблеми вкъщи, на работа или в училище. Ние музикантите сме донякъде мисионери. Може да звучи старомодно и в разрез, екстремно различно от случващото се в момента, но мисля, че винаги ще има публика с нужда от тази вибрация. Когато човек слуша от близо подобен инструмент, дори слуховия му апарат да е изморен, музиката прониква през кожата и костите. Резонансът в гръдния кош ни казва дали тонът или интервалът са чисти и това няма как да се замени и да се изгуби. Когато човек отиде на концерт, който искрено го развълнува, той ще го направи пак. 

Преди векове най-великите композитори са си мислили, че произведението им се е получило толкова добре, че може би ще бъде изсвирено три-четири пъти, а ето че и стотици години след това тази музика разтърсва хиляди, милиони хора. Наскоро бях на концерт в Южна Корея и имаше стотици деца, които скачаха с искрена радост, чакаха да им се разпишат програмите и да се снимат с изпълнителите. Дори някои да са заведени на сила от родителите си, те са част от публиката. Убеден съм, че този интерес никога няма да изчезне. 

Тоест смятате, че няма реална заплаха от изкуствения интелект конкретно за музикантите, както това вече споделят графични дизайнери например? 

- Това ще сподели и един адвокат, защото изкуственият интелект може да посъветва хората. Музикантът обаче няма как да бъде заменен, както и тази наистина универсална музика, която е била и ще бъде, макар че за 14 милиарда години съществуване няколко века са един миг. Въпреки темповете, вярвам, че музиката ще продължи и не се чувствам заплашен. 

Да бъдеш солист свързано ли е с лично решение? Какво изисква това амплоа? Има ли пределна възраст, след която вече е невъзможно да станеш солист? 

- По-скоро е свързано с късмет и обстоятелства. Има кариери, които започват изведнъж в много ранна възраст. Това са така наречените продукти, тъй като импресарските агенции търсят деца особено между 12 и 15-годишна възраст. Може да е свързано с международните конкурси, но докато навремето имаше примерно двадесет такива, сега са две хиляди и има много лауреати на първи награди. 
Другото е нещо, което се построява във времето с идеи, проекти, с лична история. Много е сложно. Не може човек да е само солист. Тази работа е изключително обогатяваща и трябва изпълнителят да споделя музиката с други хора, да партнира. Едно е да свириш сам, друго е с оркестър, с камерен състав, четвърто е да преподаваш. Важен е начинът, по който анализираме това, което се случва, обратната връзка, контактът със следващото поколение. Всички тези неща са свързани и не мисля, че човек може да е само солист. Колкото до възрастта, при нас е толкова трудно, че ако не започнеш от най-ранна възраст, няма как нещата да се случи физиологически. Аз много обичам тенис, но и да тренирам по осем часа на ден от сега нататък, няма как да вляза в световната ранглиста. 

При Вас как се случи - дете чудо ли бяхте или постепенно градихте кариерата си? 

- Имах шанса да започна доста бързо. Бях на пет и половина, а сега децата почват дори на 2-3 години. На седем спечелих първа награда в моята група в национален конкурс и след това се изправих на сцената с Русенска филхармония. Помня как не виждах нищо от светлината на прожекторите и свирих със затворени очи. После имах шанс да пътувам в чужбина. Бях солист на един от първите концерти в новата опера в Кайро и отидох с кола на посолството до пирамидите. Всичко това е много впечатляващо за едно дете и създаде някакво подсъзнателно натрупване, че има смисъл да се занимавам с това. Пък и с двама родители цигулари, които са смятали, че могат с това да ми бъдат полезни, естествено беше да не прекъсвам, въпреки трудностите. 

Защо избрахте Франция? 

- По стечение на обстоятелствата. Бях поканен за концерт в Югозападна Франция. Там гостувах при едно българо-френско семейство, които бяха колеги и приятели на моите родители. След концерта те предложиха да остана при тях и да ми дадат шанс да се явя на приемен изпит в Парижката консерватория, който беше след около месец. Това доста разстрои Ифра Нийман, при когото ходех на майсторски класове. Неговата идея беше да ми издейства единствената стипендия от Британския съвет, за да отида да уча при него в Лондон. Той обаче обвини не мен, а хората около мен, защото бях само на 15 години. 

Отдалечаването от родното място, от корените, влияе ли негативно? Казват, че хората, които отиват в чужбина, имат нужда от периодично зареждане у дома? 

- Навремето беше доста трудно, защото нямаше възможност да ми плащат самолетния билет да се връщам за Коледа. Това е един обзор, социален и културен сблъсък с история, музика, архитектура, с едно друго измерение, което е много важно за изграждането на цялостна личност, не само като музикант, а като човешко същество. Може да звучи нескромно, но аз съм голям патриот и съм изключително щастлив от факта, че преди две седмици бях в България, непрекъснато имам присъствие и проекти тук. Не съм се откъсвал и не съм се чувствал различен. България винаги ми е най-близо до сърцето и имам доста амбициозни планове и занапред. 

Светлин Русев е роден в Русе през 1976 г. През 1991 г. постъпва във Висшата национална консерватория за музика в Париж, а през 1994 г. журитo на Консерваторията единодушно го награждава с Първа награда за цигулка и Първа награда за камерна музика. Носител на множество големи награди по цял свят. Свири редовно като солист с различни оркестри от ранга на Националния оркестър на Франция, Филхармоничния оркестър на Френското национално радио, Сеулската филхармония, Филхармонията на Токио и много други. Концертира в Европа, САЩ, Латинска Америка и Азия. През 2008 г. става професор по цигулка в Парижката консерватория. През 2023 г. изнесе концерт от първия етаж на Айфеловата кула в чест на Деня на българската азбука, просвета и култура.