site.btaТенорът Пеньо Пирозов пред БТА: Разговорът с Господ е на сцената

На сцената се случват много по-съвършени неща, там има един разговор с Господ. Затова обичам да казвам, че сцената е храмът. Ако ти си чист и истински, ти се дава да имаш тази връзка с него. Това казва пред БТА тенорът Пеньо Пирозов. Една от звездите на Музикалния театър отбелязва юбилей със спектакъла „Царицата на чардаша” на 13 декември.

Музикалният театър е целият ми живот, допълва артистът: „Обръщам доста внимание на всяка роля. Има роли, които са по-близки до моята природа. Има някои, които са отдалечени и трябва да придобия нови знания, за да мога да ги изиграя така, както ги иска режисьорът... Никога не излизам на сцената, без да съм прибавил нещо ново в следващото си изпълнение“. За да се получи един цялостен образ, всичко трябва да се случи вътре, в теб, в мозъка ти, в природата ти, смята Пеньо Пирозов.

Разказва, че е решил да се занимава с изпълнителско изкуство, след като за първи път чува тримата тенори: „Тогава си казах, че ще стана оперен певец, и така прегрупирах целия си жизнен път, за да стигна дотук“. 

Тенорът Пеньо Пирозов пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за началото, първата подадена ръка, първите учители, първите роли и първите незабравими уроци от сцената, за оперетата и/или мюзикъла. И още – какво е гласът за един артист, защо е специална датата 12.12.2012 и често ли се чувства като Белият коминочистач. 

Какво беше Вашето начало в музиката?

- Моето начало е една голяма мечта, която дойде някак си от моята интуиция. Защото чух тримата тенори да пеят в Париж или в Ню Йорк... Не помня точно къде. И тогава си казах, че ще стана оперен певец, и така прегрупирах целия си жизнен път, за да стигна дотук. 

Коя беше първата подадена ръка?

- Първата подадена ръка беше на професор Герджиков и на моя професор по пеене Константин Карапетров, когато участвах в една продукция в Музикалната академия. Още не бях студент, а се бях явил като в подготвителен клас към академията. Извикаха ме на бис още с първото ми участие и така тръгна моят път в професията. 

Кой беше първият Ви учител?

- Първият ми учител по пеене е Зарко Нишанян, хорист от хор „Кавал“, който пееше и солистични партии. Имал съм много учители, но най-важният за мен е Никола Николов, който след една криза в обучението ми и в развитието ми, ме завърна за операта и за оперетата. Получих доста стабилна школа покрай него.

Всеки ден се сещам за някоя фраза, която ми е казал, и която се случва точно по този начин на сцена. Това са най-вече технологични неща. Когато пееш регистрово, какво се случва в гласа, как се случва, колко е опрян тона, дали ти тече въздухът... Отделно от това, аз вече съм от певците, които не могат да пеят без да имат предвид смисъла на текста. Не мога да произнеса тон, без да влагам смисъл в думите. Всичко това, като знание, съм го придобил от него. 

Имате ли първи незабравим урок от сцената?

- От сцената най-интересното е, че аз започнах в Учебния оперен театър. Така се стекоха нещата, че изпълних граф Данило от „Веселата вдовица“. Направихме пълната версия на пиесата в Лом, в читалището. Тогава за първи път стъпих на сцена като оперен певец.  Наскоро, съвсем случайно, видях, че е качен запис от ломското читалище и гледах с такъв интерес. Защото за мен това е първа проява, първо стъпване на сцената, първи диалози... И виждам колко съм бил уверен, и колко искрен съм бил на сцената като студент. 

Кой е незабравимият образ?

- Обръщам доста внимание на всяка роля. Има роли, които са по-близки до моята природа. Има някои, които са отдалечени и трябва да придобия нови знания, за да мога да ги изиграя така, както ги иска режисьорът. Може би граф Тасило (от „Графиня Марица“ на Имре Калман – бел. а.) е нещо много близко като природа и като музика до моята същност. Другата голяма роля е в „Цигански барон“ (Пирозов играе Шандор Баринкай в една от най-популярните оперети на Йохан Щраус – бел. а.). Много често изпълнявам „Една нощ във Венеция“ – Гуидо, херцога на Урбино... Ролите са безкрайно много и всяка една си я обичам. Когато трябва да я изпълня отново, почвам отдалече да си припомням, да добавям... Никога не излизам, без да съм прибавил нещо ново в следващото си изпълнение. 

Имах една мечта от години – да пея в „Селска чест“ като Туриду и това лятото имах възможност да участвам в едни летни фестивали в Италия. Почувствах се толкова щастлив, защото моят глас за първи път се извисява над Италия. И наистина, беше извисяване, защото публиката много ме хареса, и колегите, и аз изпитах пълно удоволствие от това си участие в продукцията. 

Какво е един артист без глас в Музикалния театър?

- Артистът без своя глас в Музикалния театър вече не е артист. Защото при нас има музикална драматургия и тя е водещото нещо. Ако ти не можеш да интерпретираш с гласа си и да работиш нормално с него, нямаш място тук... 

За мен това е инструментът, с който изразявам най-пълно емоцията си и чувствата, които изпитвам, докато творя. Макар че като артист изпълнявам и задачите, които са ми поставени от режисьора. Но винаги има и тази лична интерпретация, която без гласа ми няма да достигне публиката. 

Какво има след гласа?

- Не мога да кажа кое е първото – дали мисълта или гласа. Но, за да се получи един цялостен образ, всичко трябва да се случи вътре, в теб, в мозъка ти, в природата ти. Защото този спомен, който остава в теб от работата, на сцената, когато започне спектакъла, работи като интуиция. И някой път на сцената се случват много по-съвършени неща. Там има един разговор, дори с Господ. Затова обичам да казвам, че сцената е храмът. И, ако ти си чист, и си истински, ти се дава да имаш тази връзка с него. 

Защо е специална датата 12. 12. 2012 г.?

- На 12 декември 2012 г. е премиерата на „Малката кибритопродавачка“, произведение на Румен Бояджиев-син, което имаше своята уникална премиера в зала „България“. Дори спечелихме наградата на публиката на „Алегро виваче“ за премиера. Аз бях Белият коминочистач, в същото време бях и продуцент на цялата продукция, сценограф и какво ли не – и организатор, и участник... И се гордея много с това нещо, защото успях да намеря финансиране. Успях да събера най-добрите артисти, най-добрият оркестър. Григор Паликаров беше диригент. Премиерата беше вълшебна. Получавахме много дълго време поздрави от публиката, която беше в залата, и дори се наложи да го повторим втори път и пак беше отново пълно. След една година, това заглавие влезе в афиша на Музикалния театър и вече над десет години го играем, вече с друга сценография.

Често ли се чувствате като Белият коминочистач?

- Белият коминочистач е приятелят на Малката кибритопродавачка. Той успява да сбъдне нейни мечти. Така е и на сцената. Като артист,  а и не само като артист, като част от ръководството на театъра и като човек, който реализира още други неща, винаги разсъждавам, че трябва да се създаде среда и обстановка, в която да се сбъдват идеите и на колегите, и на всички, които сме на тази сцена. И тогава съм точно Белият коминочистач... 

Оперета или мюзикъл?

- О, отговорът за мен е много прост, защото аз харесвам оперетата като жанр, както и операта. Мюзикълът не ми е близък до природата. В миналото съм се занимавал с рокмузика и тогава някак си се наситих и спрях. И се обърнах към класиката. Харесвам отделни арии.

Ето, примерно, сега правихме „Любовта никога не умира“ и там съм разпределен в ролята на Фантома на операта. Но самото произведение е много близко до пучиниевото пеене, до пучиниевата музика, и мен много ме трогва. Научих го и очаквам по-нататък, когато влезе отново в репертоара, да участвам. Но дотам. Съвременните мюзикъли не ме драскат, не ме докосват толкова...

Как бихте продължил изречението „Музикалният театър е...“?

- Музикалният театър е целият ми живот. В момента прекарвам от осем до дванадесет часа на ден – дали ще е репетиция, дали ще е някакво събиране на ръководството, дали ще е някаква нова постановка, около която трябва да се решат технически проблеми, срещи с режисьори, със сценографи, с всички участници... Това е моето ежедневие, на практика. 

Има ли дума, която най-добре Ви описва като човек?

- (Замисля се – бел. а.) Мъжкар (Смее се – бел. а.) Ако говорим за отговорност и да гониш нещата си докрай. 

Как бихте продължил изречението „Аз съм човек, който обича...“?

- (Замисля се – бел. а.) Аз съм човек, който обича... Проблемът е, че обичам много неща Обичам приятелите си.

Автор – Даниел Димитров
Оператор – Борислав Бориславов
Монтаж – Валя Ковачева

Пеньо Пирозов е роден на 12 декември 1969 г. През 2001 г. завършва Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” със специалност „Оперно пеене“, след което е приет за артист солист в Националния музикален театър „Стефан Македонски”. Вокалната си техника през годините е развивал с такива имена като Никола Николов, Александрина Милчева и Анна Томова-Синтова. Специализира в Залцбург при проф. Борис Баков. През годините е работил с диригенти като Руслан Райчев, Генадий Рождественски, Росица Баталова, Юли Дамянов, Игор Богданов, Огнян Митонов.

Утвърждава се като водещ тенор в репертоара на Националния музикален театър с ролите на Павлин от „Българи от старо време” – Асен Карастоянов, херцога на Урбино от „Една нощ във Венеция” на Щраус, Парис от „Хубавата Елена” на Офенбах, Шандор Баринкай от „Цигански барон” на Щраус, Алфред от „Прилепът” на Щраус, граф Цедуал от „Виенска кръв” на Щраус, граф Данило и Камий дьо Росион  от „Веселата вдовица” на Лехар, граф Тасило от „Графиня Марица” на  Калман, Йожи  от „Циганска любов” на Лехар, Шандор Борис  от „Хецогинята на Чикаго” на Калман, Едвин от „Царицата на чардаша” – Калман. По същото време участва и в продукцията на оперни театри в България и в чужбина. Изпълнява и много оперни роли като Дон Отавио от „Дон Жуан” на Моцарт, Паолино от „Тайният брак” на Чимароза, граф Алмавива от „Севилскияг браснар” на Росини, херцогът от „Риголето” на Верди, Рудолфо от „Бохеми” на Пучини, Алфред от „Травиата” на Верди, граф Енрико от „Истинското постоянство” на Хайдн. Участва във всички турнета на Националния музикален театър в периода 2001-2009 година – в Германия, Люксембург, Нидерландия, Австрия, Швейцария, Дания, Гърция, Япония. На 22 май 2006 г. участва в изпълнението на „Реквием “ в ре минор от Моцарт  под палката на Генадий Рождественски, заедно с Анна Томова-Синтова. През сезон 2009-2010 год. на Софийската опера и балет дебютира в ролята на херцога от „Риголето” и в европейската продукция на „Истинското постоянство” от Хайдн, в ролята на граф Енрико. В репертоара на Националния музикален театър е водещ солист-тенор и в момента. Познат е от изпълненията му на всички централни тенорови роли, както и в множество участия в концертни програми и турнета. В най-новите постановки участва и със свои дизайнерски проекти. В тези постановки е координатор на проекти, и е включен в постановъчните екипи.