site.btaНина Димитрова за „Тортила Флет“, тенекиените рицари и безнадеждните каузи

Хора, сетете се за малките радости! Те правят живота цветен, щастлив и красив, а не мерцедесите ви, не големите ви палати, не политическите ви постове. Призивът на режисьорката Нина Димитрова пред БТА е по повод „Тортила флет“ – първата премиера в юбилейния 60-и сезон на „Театър 199“, съвместно с театър „Кредо“. 

„Това, което изследвам, е какво се случва с група приятели, когато между тях се намърда една къща – така, както жена са намърдва между мъже. Брилянтно казано от Джон Стайнбек. Ето какво се случва – побоища, разправии, започва да се руши приятелството... В един момент, тази къща ги обединява. И финално пак ги разделя“, разказва Нина Димитрова. 

„Правя този спектакъл – за неопитомените люде. Тези, които могат да кажат „Майната ти!“, „Майната й на системата. Майната й на полицията!“ и нападат тая система. Ние, опитомените и дресираните, не можем да си позволим това. У мен също има едно разбойническо, анархистично чувство. Не харесвам ограниченията, не харесвам системите, не харесвам хората, които се приспособяват към системата. А тези не се приспособят. Те я нападат. Ето това е хубавото“, допълва режисьорката.

Сценографията в „Тортила Флет“ е на Нина Димитрова и на Юлияна Войкова-Найман, която е и автор на костюмите. Художник-изпълнител е Мартин Кирилов. Участват актьорите Ангел Калев, Венцеслав Димитров, Денис Хаят, Живко Джуранов, Ивелин Николов, Тодор Лазаров.

Спектакълът пренася в 20-те години на миналия век, на калифорнийския бряг на Америка, в бедняшкия квартал „Тортила флет“ на град Монтерей. На хълма над града живеят потомците на старите обитатели по тези земи – паисаносите, в чиито жили кипи смесица от индианска, мексиканска и испанска кръв. Там кънтят шумните наздравици на Дани и неговите приятели – скитници, дребни мошеници, ловки крадци и страстни любители на виното, жените и приключенията. Никой по-добре от тези безгрижни безделници не знае цената на галон вино и секрета на неподправеното щастие. Дани и неговите приятели са странни мелези между невинни деца, лукави изкусители и грижовни ангели...

„В днешно време са рядкост хора като него“, казва актьорът Венцеслав Димитров, в ролята на Дани. „Той се бори докрай за малките неща – любов, малко приключения, малко побоища и приятелите да са около него. И това е най-сладкото – да се опитам да видя живота през тези очи. Надявам се да го постигам и в реалния живот“, допълва той.

„Моят герой мечтае за собствен дом и да е част от тази система, в която всичко е сигурно, и не се притесняваш за утрешния ден. И това ти дава възможност да не стигаш до това да правиш кофти моменти и после да съжаляваш за тях, казва Денис Хаят (Пайлън).

Темата за приятелството и за верността е водеща в този спектакъл, а след това и за предателството, казва Ангел Калев, в ролята на Джо. Тодор Лазаров (Пабло), допълва: „Моят персонаж олицетворява чревоугодничеството и връзката с пошлостта. Играя това и се надявам поне един човек да се усети и да спре да бъде такъв“. Живко Дуранов влиза в две роли – на надзирателя Тито Ралф и на пирата. „Това са различни и леко припокриващи се характери. Първият е олицетворение на човека, който е имал свободата, но се предава на системата, а пиратът е най-чистото създание в тази вселена на Стайнбек“, разказва актьорът. 

„Цялата тази наша група са хора, които нямат много материално, но имат много душевно. Те са винаги заедно, обичат се един друг, обичат виното. Това, което искаме да кажем, е, че хубавото на живота е между нас, между приятелите“, обобщава Ивелин Николов (Джизъс Мария Коркоран).

Нина Димитрова пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за пътя на „Тортила Флет“ до сцената, за признанието към дългогодишния директор на „Театър 199“ – Анна Монова, за актьорите, за сценографията, за малките радости,  безнадеждните каузи и за тенекиените рицари. И още: Защо „Тортила Флет“ е скитнически спектакъл – в буквален и преносен смисъл? Будала ли е Дани, главният герой? Какво се случва с група приятели, когато между тях се „намърда“ една къща?...

Г-жо Димитрова, колко дълъг беше пътя до премиерата на този спектакъл?

- За да стигне до тук, до премиера, този спектакъл измина три години. Това е, може би, най-кратко чакащият ми проект, като се има предвид, че „Дневникът на един луд“ чакаше 13 години. „Тортила Флет“ започна в една творческа лаборатория на театър „Кредо“, в която с Денис Хаят, който е мой студент и мой асистент, започнахме да изследваме този текст. Бяха 27 човека останаха, на втората лаборатория останаха 16, накрая направих спектакъла със шестима актьори.

Истината е, че исках да направя пълната картинка на „Тортила Флет“, но за това е нужна голяма сцена. Такава не се намери и тогава Ани Монова, на която ще бъде вечно благодарна, прекрачи правилото да се качват повече от петима човека на тази малка сцена, подаде ръка и приюти този скитнически спектакъл. 

Той е в буквален и преносен смисъл скитнически, защото е правен без абсолютно никакви пари, напук на печалната реалност на парите и притежанието, срещу което е моят протест. Всъщност, това са думи на самия Стайнбек за „Тортила Флет“ – че това е неговият протест против печалната реалност. 

Тези момчета ми повярваха, Ани Монова ни даде възможност. Тя не можа да види спектакъла, за съжаление, но даде възможност да го видят зрителите. И този спектакъл посвещавам на нея. И всеки път аз ще мисля за нея. Иначе, той нямаше да види бял свят. 

И този Ваш проект има интересни сценографски решения... 

- Това е най-тегавата сценография, която някога съм правила. Идеята е от много по-отдавна – от 1988 година, ако трябва да съм честна. Тогава завършвахме ВИТИЗ. Аз много исках да го направя с момчетата, с които завършвахме. Ние се разделяхме, минаха години. 

Когато трябваше да правя спектакъл със студентите от класа на Денис, аз предложих този текст, но тогава се случи „Ревизорът“. Сега, може би времето му дойде – да се говори за тези неща, които са важни. Както каза Стайнбек, всяко нещо, което струва само пари, не струва нищо.

Това, което искам да покажа на зрителя, е онова, което всички забравяме. Юрнали се, поддадени, подчинени на системата, влезли вътре, тичаме на работа, хвърляме си децата по детските градини. Нямаме време за тях, за семейството, за нищо. Юрнали сме се за пари и за притежание. И изведнъж тук се появяват едни абсолютно волни деца на природата, както ги нарича Стайнбек,  които ти показват, че можеш да се зарадваш на един изгнил парапет от дерето...  

Хора, сетете се за малките радости! Те правят живота цветен, щастлив и красив, а не мерцедесите ви, не големите ви палати, не политическите ви постове. Тези от низината Тортила, защото преведено Тортила Флет това означава – тази низина всъщност е на хълм и този хълм стои много по-високо, отколкото височината, на която ние си мислим, че стоим... 

Кой е Дани за Стайнбек и кой е Дани днес, за Вас, като режисьор?

- Дани е един и същ – човекът, който има кауза. Както каза Стайнбек, той е рицарят на безнадеждните каузи. Това да крепиш и да вярваш в силата на приятелството, да правиш компромиси в името на някаква кауза. Каузата за това момче е приятелството. Той им търпи магариите, защото иска да е с тях, а те му се катерят по главата.

Това, което изследвам, е какво се случва с група приятели, когато между тях се намърда една къща – така, както жена са намърдва между мъже. Брилянтно казано от Стайнбек. Ето какво се случва – побоища, разправии, започва да се руши приятелството... В един момент, тази къща ги обединява. И финално пак ги разделя. Защото човек, който е бил с босите крака в гората и е спал по боровите иглички, и е подушил миризмата на дом, макар и мухлясал, и полусъборен, е трудно да го върнеш обратно. И затова тяхното развитие, за мен, е в тази посока. Стайнбек не е казал какво се случва. Но тяхното развитие в моя спектакъл е ясен. Сложиш ли веднъж акцията, нещата се променят. 

Ако не се казваше „Тортила Флет“, как би се казвал този спектакъл? 

- Дълго се чудихме как да го наречем. Аз предложих „Приятелите от Тортила Флет“, защото съм извадила само една линия от романа – линията на приятелите. Ако махнем и „Тортила Флет“, не съм се замисляла... Може би, „Тенекиените рицари“. Такива рицари не са нужни в наше време. 

Будала ли е този Дани?

- Не, не е будала. Аз лично се отъждествявам с това момче. Аз много пъти се боря за някаква кауза, за която другите са разхвърчават наляво-надясно. И това е невероятно усилие – да задържиш едни хора да кръжат около каузата. Най-лесно е да се разделиш. От това по лесно няма – да се караш с тези, с които довчера си се прегръщал. Така че Дани го разбирам. Но идва момент, в който си казваш „Край! Дотук!“. 

И понеже аз разказвам историята в 30-те години на тежката депресия – време, за което Стайнбек казва, че хуморът е неотложен при голяма депресия. Времето е абсолютно едно към едно с това, което се случва в момента. Само дето не сме още излезли по улиците и не са ни взели къщите, които са заложени. 

Разказвам тази история от 30-те години на миналия век и се връщам да разкажа какво се е случвало в така наречените „ревящи“ 20-те години в Америка, след които тази държава се срива. Но на героите от „Тортила Флет“ не им дреме, защото те, така или иначе, нямат нищо. И абсурдът, който Стайнбек е заложил в тази книга - какво се случва, когато дадеш къща на скитник, когато го пуснеш да живее в луксозен палат – ще го направи курник. Ще приспособи и палата, както се казва, към себе си. 

В тези хора има волност, заради която правя този спектакъл – за неопитомените люде. Тези, които могат да кажат „Майната ти!“, „Майната й на системата. Майната й на полицията!“ и нападат тая система. Ние, опитомените и дресираните, не можем да си позволим това. У мен също има едно разбойническо, анархистично чувство. Не харесвам ограниченията, не харесвам системите, не харесвам хората, които се приспособяват към системата. А тези не се приспособят. Те я нападат. Ето това е хубавото.

Автор – Даниел Димитров
Оператор – Красимир Михайлов
Монтаж – Валя Ковачева