site.btaРежисьорът Стоян Радев за „Рожденият ден на Рупърт“: Пресечната точка е човечността

Ние се отдаваме на някакви технологични утехи, защото се боим от скуката, от любовта, от болката, която може животът да ни причини, и се мъчим да се превърнем в някакви виртуални същества. А пък театърът е едно място, в което живият контакт остава. И човек се среща с човек. Пресечната точка в „Рожденият ден на Рупърт“ е човечността, която ние празнуваме поне за час. Думите на режисьора Стоян Радев пред БТА са по повод премиерното представление в Младежкия театър, създадено по текстове на Кен Дженкинс.

„Рупърт е изненадата в този моноспектакъл, но тази изненада не може да се крие дълго. Той може да е всичко, което празнуваме в живота. Рупърт е обичта. Когато човек обича, неговият обект може да бъде цвете, животно, човек, звезда – онова, в което моят персонаж вярва и към което се чувства принадлежен, и което задържа в живота си дори, когато той не може да остане“, казва пред БТА актрисата Ангелина Славова. 

„Когато човек е тъжен, той изглежда добър, по някакъв начин. Наблюдавала съм хората и смятам, че те са искрени в тъгата си. Престореността е нещо, с което не се занимаваме в нашия спектакъл. Страданието е път за празнуване на душата и нейната естественост, дълбочина и честност. То облагородява. Да се преструваме, че ни е празнично, когато боли, е различно от това да празнуваш живота си всеки ден, според обстоятелствата, които животът предлага. Да не страдаш от това, а да си смирен с предложеното и в него да развиваш себе си“, допълва Ангелина Славова.

„Целият спектакъл е един предварителен разговор, в който музиката на Емилиян Гацов-Елби идва от съседите. И интервюто, което героинята трябва да даде, не може да започне, защото музиката звучи силно, а тя отказа да отиде да каже на съседите да намалят музиката. Това е много интересна задача, в която музиката сякаш не е писана за представлението, а е нещо, с което трябва да се съобразим преди представлението да започне“, разказва Стоян Радев. 

По думите му сценографията на Елица Георгиева е любопитна: „Струпани остатъци от цял цял един живот, някакви спомени – нещо, което през годините героинята е събирала. И, ето – на сцената има струпани спомени“.

Преводът на „Рожденият ден на Рупърт“ е на Воил Велев, който е син на Ангелина Славова.

Режисьорът Стоян Радев пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за възраждането на Кен Дженкинс като автор на драматургични текстове, за „невидимата“ режисура, повече режисьорско или повече актьорско е това представление и как Ангелина Славова „изчезва“ в образа на героинята, кой е Рупърт. И още: Възможно ли е да празнуваме чрез страданието, както се случва в това представление? Има ли пресечни точки между героинята и зрителите, които не бива да бъдат изпускани? Каква е ролята на сценографията и защо авторът на музиката има по-особена задача в този спектакъл?

Г-н Радев, Кен Дженкинс като автор забравен или възроден е за българската сцена? 

- Той би трябвало да е познат на българската публика като актьор. Възможно е хората да не се сетят веднага, но, ако видят негова снимка, ще си го спомнят от много филми. Така че неговото известно за всички амплоа е актьорското. Той пише четири монолога, издадени през 1985 година, после продължава да пише, но, така или иначе, като автор на театрални текстове не е много популярен.

Ние се спряхме на негов текст, защото той като актьор пише така, че да може тези, които ще играят това, което е написал, да разгърнат широкия си актьорски потенциал. А пък Ангелина Славова има много богат такъв. Тя предложи този текст като нещо, което й е направило впечатление преди много години. Но, предлагайки го, каза само, че не иска да го играе. Имахме известен период на убеждаване, на търсене, и все пак решихме да се гмурнем в историята. Един дълъг женски монолог, в който емоционалната палитрата е наистина безкрайна... 

Вие сте режисьор и това е абсолютно неизменен факт, но това представление какво е – повече режисьорско или повече актьорско? 

- Всички представления са повече актьорски. Мисля, че така е по принцип. Много е ясно без какво театърът може и без какво не може. Не може без актьора. Аз работя много, поставям във всички столични театри, по-рядко – в извънстолични, и моята тайна се състои в това, че много ясно си давам сметка какво е мястото на режисьора. А мястото на режисьора, в най-добрия случай, е трето. Тоест, започваме от автора на текста, след което е актьорът, без който не може. Режисьорът е просто посредник между написаното слово и изреченото слово. Аз наистина много обичам актьора, вярвам му и се опитвам да изчезна, както се казва, в него. Така че – да, има режисура.

Аз така я наричам – невидимата режисура, в която цялото ми усилие е свързано с това актьорът да разгърне себе си и да стигне по-далече, по-дълбоко. Зрителят въобще да не се сеща за мен, за екипа, а по-скоро да преживее това, което актьорът му подарява. 

А успя ли Ангелина Славова да изчезне в образа на героинята, която гледаме на сцената? 

- При Ангелина е много лесно, защото тя има човешка чувствителност и много голяма емпатия. Да, тя може да се стопи в героинята, давайки й всичко от себе си. В този смисъл, хем я няма Ангелина, хем я има. И то я има по много категоричен начин – защото тя може да прави тази връзка между собствените си преживявания, между болките и радостите на собственото си сърце и това, което изпитва героинята. 

Ясно е коя е Ангелина, ние също я познаваме, но кой е Рупърт? 

- Кой е Рупърт?... Мъчим се да го държим в тайна. Но да кажем така – той е живо същество, но не е човек (Смее се – бел. а.). Какво живо същество може да е Рупърт? Ако кажем, че героинята е отраснала и целият й живот минава в една стара ферма, то във фермите има живи същества, които не са хора. 

Възможно ли е да празнуваме чрез страданието, както, може би, се случва в това представление?

- О, възможно е да празнуваме чрез страданието. Както се казва, това е великолепен въпрос. Ние се опитваме да направим именно това – да прегърнем страданието и да открием неговата ценност, витална ценност, неговата възможност да одухотворява. И това всъщност е големият празник – един мъртъв свят, чрез страдание, се възражда. Чрез страдание, което е прието, срещу което не се бунтуваме, а някак си прегръщаме. И това всъщност е най-пълноценният празник, който може да преживее човек, защото иначе страха от болката, страха от проблемите в живота, ни карат да спираме да живеем. Ако не се боиш, ти празнуваш живота с всичките му горчивини и ги превръщаш в радост... 

Има ли пресечни точки между героинята и зрителите, които не искате, в никакъв случай, да бъдат изпускани? 

- Пресечната точка, която се опитваме да установим в този контакт помежду ни, е човечността. Аз мисля, че хората се плашат от изкуствения интелект – това е един съвременен страх. Обаче, хем се плашат, хем спират да проявяват човечността си, защото тя, както казахте, е свързана със страдание. И тогава човечността започва да се забравя. И ние се отдаваме на някакви технологични утехи, защото се боим от скуката, от любовта, от болката, която може животът да ни причини, и се мъчим, и ние да се превърнем в някакви виртуални същества. А пък театърът е едно място, в което живият контакт остава. И човек с човек се среща. Затова казвам, че пресечната точка е човечността, която с рождения ден на Рупърт, ние може да отпразнуваме поне за час. 

В началото на нашия разговор казахте, че на първо място е авторът,  на второ – актьорът, на трето – режисьорът. Можем ли да кажем кои са на четвърто, пето, шесто място. Каква роля има сценографията, музиката – в „Рожденият ден на Рупърт“?

- Надявам се, моите колеги няма да се обидят от тази класация. Започваме с автора на пиесата и актьора. Третото място е за нас – екипът. Там сме всички заедно, аз, сценограф и костюмограф е Елица Георгиева, музиката е на Емилиян Гацов-Елби. Ние сме една група, която се опита да не попречи на актьора и на автора да сбъднат мечтата си. Защото понякога екипите пречат. Ние гледаме да се държим скромно. Гледаме да ни няма, за да се случи магията... 

Сценографията е любопитна – струпани остатъци от цял един живот, някакви спомени, нещо, което през годините героинята е събирала. Може би, иска да се освободи от него, но все не може, защото е свързано с някакви сантиментални стойности. Знаем, в една стара къща е пълно с неща, които ти носят някакви чувства, не можеш да ги изоставиш. И, ето тук, зад нас, на сцената, има струпани спомени...

Музиката е много интересна задача за Елби. Драматургично, ние допринесохме малко към Кен Дженкинс – спектакълът да се случи сякаш преди да се случи... Това е един монолог, който героинята изрича в очакване да започне един истински разговор. Целият спектакъл е един предварителен разговор, а музиката на Емилиян Гацов-Елби идва от съседите. И интервюто не може да започне, защото музиката звучи силно, героинята отказа да отиде да каже на съседите да намалят музиката. Това е много интересна задача, в която музиката сякаш не е писана за представлението, а е нещо, с което трябва да се съобразим преди представлението да започне.