site.btaАлександър Вутимски е пример за това, че поезията въпреки всичко оцелява в паметта на нацията, смята Едвин Сугарев

Александър Вутимски (1919-1943) е пример за това, че поезията въпреки всичко оцелява в паметта на хората и в паметта на нацията. Това каза пред БТА Едвин Сугарев по повод 105-ата годишнина от рождението на поета, която се отбелязва днес.

По думите на Сугарев предвид краткия живот на Вутимски и фактът, че приживе не е издавал стихосбирка, а първите две статии, които са писани за него, са по повод смъртта му, е имало всички шансове той да бъде забравен. Тук трябва да се има предвид, че дълго време – в условията на социалистическата литература – той е на практика забранен или по-лошото – използван като негативен пример, посочи Едвин Сугарев, автор на книгата „Поезията на Александър Вутимски: паралелни прочити“. Това, че е останал в историята на българската литература, вероятно се дължи на обаянието на неговата фигура и на привързаността на неговите приятели към него, допълни Сугарев.

Той обясни, че Александър Вутимски е писал своите текстове пред лицето на смъртта. „Той е знаел, че съвсем скоро ще умре. И зрелите му текстове са написани именно от тази позиция“, разказа Едвин Сугарев. Отбеляза, че начинът, по който Вутимски анализира проблемите на живота и смъртта, проблемите, свързани с човешкото съществуване и с отношенията с другите хора, дори социалните и политически проблеми на своето време, е „абсолютно уникален в българската литература“.

Сугарев посочи, че Александър Вутимски е урбанистичен поет, поет на градските нощи, на бохемския живот. „Никой толкова остро и силно не е поставял въпроса за самотата, за човешката самота в условията на един живот, който всъщност е изпълнен с много хора, с тълпи, които обаче не могат да те разберат“, каза писателят по повод автора на „Синьото момче“.

„Неговото творчество е доста камерно по обем. Той има един роман, има една подборка от есета и около 30-40 зрели стихотворения. Има, впрочем, доста голяма разлика между ранните му стихотворения и тези, които са писани след 1939 г. и са публикувани преди всичко в „Златорог“ на Владимир Василев“, каза Сугарев. Според него „истинският Вутимски“ може да бъде открит в зрелите стихотворения.

ПЪРВОТО МУ ОТПЕЧАТАНО СТИХОТВОРЕНИЕ Е „ПАК САМИЧКО“

Александър Вутимски е роден на 30 август 1919 г. в Своге. Истинското му име е Александър Коцев Вутов. Той е от Вражалския род в Лакатник, който е с повече от 200 годишна история. В семейството на Александър са били 6 деца. В началото семейството живеело в Лакатник, но по-късно се преместило в Своге, където се ражда Александър. До 10-годишната си възраст той живее в родния си град. След загубата на близките си – майка, баща, двама братя – починали в продължение на една година от туберкулоза, той се премества в София. Отначало живее при сестра си, която също умира от туберкулоза през 1937 г., а след това при брат си Кирил. 

Първото отпечатано стихотворение на Александър Вутимски е „Пак самичко" през 1935 г. На следващата година е публикувано стихотворението му „Улицата".

ПРЕКЪСВА ОБРАЗОВАНИЕТО СИ, СЛЕД КАТО СЕ РАЗБОЛЯВА ОТ ТУБЕРКУЛОЗА

През 1937 г. Александър Вутимски завършва Първа софийска мъжка гимназия. През 1938 г. той започва да следва класическа филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но заболява от туберкулоза и след една година прекъсва образованието си. 

Публикува в сп. „Ученически подем“, сп. „Звън“, в. „Светлоструй“, в. „Трезва младеж“, в. „Млад кооператор", в. „Кооперативна просвета", в. „Росица", „Вестник на жената", детското списание „Весела дружинка“. Участва със свои творби в литературния сборник „Праг" (1938) и в литературния сборник „Жажда" (1939).

ПОЛУЧАВА ПСЕВДОНИМА СИ ОТ ИЗДАТЕЛЯ НА „ЗЛАТОРОГ“

В периода 1939-1943 г. редовно сътрудничи на списание „Златорог", редактирано и издавано от Владимир Василев, който му дава псевдонима Вутимски. С произведенията, които публикува в изданието, Вутимски се утвърждава като представител на т.нар. поколение на поетите от 40-те години, към което принадлежат и Александър Геров, Богомил Райнов, Веселин Ханчев, Валери Петров, Иван Пейчев, Радой Ралин и др. 

Редакторът Владимир Василев полагал грижи да облекчи битовото съществуване на Александър Вутимски. Той отправял молби към хора от Столичната община да направят нещо за боледуващия поет. Владимир Василев искал Александър Вутимски да бъде назначен в някоя редакция или библиотека. Той обаче е назначен за пазач на градинката при Докторския паметник, като имал право да ползва стаята в обществената тоалетна. По-късно Вутимски е назначен за надзирател в каменоломна. Коментарът на Владимир Василев е: „Гавра. Та той беше с проядени от туберкулозата дробове“.

Александър Вутимски се лекува безрезултатно в различни санаториуми в страната, а от пролетта на 1941 г. – в санаториума в Сурдулица в тогавашна Югославия. 

Едва навършил 24 години Александър Вутимски умира от туберкулоза на 23 септември 1943 г. в Сурдулица.

 ПЪРВАТА МУ КНИГА Е ПУБЛИКУВАНА ПРЕЗ 1970 Г.

Александър Вутимски не успява да издаде приживе своя стихосбирка. Остава неиздадена и художествената му проза – 15 кратки есета, писани в периода 1941-1943 г. Сред тях са „Войнственият век“, „Ден на надеждата“, „Размишления за почивка“, „За простотата“, „За силата“, „За парите“, „За равенството“, „За радостта“, „За най-смирените“, „За наслаждението“, „Изключителното”, „Ограничението” и др. Автор е и на автобиографичната повест „Очите, които плачат“.

Първата му книга е публикувана едва през 1970 г., а пълните му съчинения са публикувани едва след 1989 г. Негови произведения са преведени на немски, унгарски, испански и други езици. Посмъртно Александър Вутимски е приет за член на Съюза на българските писатели.

 Сред творчеството на Александър Вутимски са стиховете „Детство”, „Стари вечери”, „Есен”, „Старата черква”, „Мечта за връщане”, „Някога”, „Небето е студено”, „Аз съзерцавах”, „Пролет”, „Ден”, „Весели небеса”, „Улицата“, „Вчера и днес“, „Село“, „Столетник, „Ресторант“, „Човекът с латерната“, „Кръчма“, „Завръщане“, „Овчари“, „Нощи“, „Моето родно село“, „Нощем“, „Стряхата“, „Ден“, „Еднообразен пейзаж“, „Неделя“, „Една нощ“, „Сантиментално стихотворение“, „На кръстопътя“, „Да живееш“, „Да умреш...“, „Хаотичен спомен“, „Писмо“, „Радостен монолог“, „Жажда“, „Тия дни на нестихващи тръпки...“, „На ъгъла“, „Искра“, „Зов“, „Ти казваш, че животът ти тече...“, „Приказка“, „Сирак“, „Весели небеса“, „И ето - дядо господ е добър...“, „За родината“, „Романтична скица“ и др.

ДА НЕ ДЪРЖА ПЕРОТО, ТОВА ЗНАЧИ ДА НЕ ЖИВЕЯ

За Александър Вутимски журналистът и поет Борис Малешевски разказва: „Със Сашко (наричахме го още и Альоша – като любимия му герой Альоша Карамазов от  романа „Братя Карамазови“ на Достоевски) се сближихме на сбирките ни в Първа мъжка гимназия, където редовно заседаваше редакционната колегия на сп. „Ученически подем“. Всяка предложена за отпечатване творба се четеше на глас и взискателно се обсъждаше. Александър Вутов, макар формално да не бе включен в състава на редакционния комитет, вземаше участие в неговите заседания, но не обичаше да се изказва, а още по-малко да критикува ученическите творби. Не възразяваше дори когато някой не харесваше собствените му стихотворения. Не се сърдеше на критиката, а само ми подшушваше: „Ако го слушам, трябва да престана да пиша. А, виж това само не искайте от мен! Да не държа перото, това значи да не живея! Какво иначе ще остане от мен – нали още древните римляни са казвали „Верба волант – скрипта манент“ (Думите отлитат – писмената остават)… Такъв беше нравът му – не се сърдеше никому, по природа си беше кротък и незлоблив.“

ПРИЗНАНИЕ

На 28 септември 1968 г. в Своге е организиран първия празник на поезията за Софийски окръг. На този празник е открита паметна плоча на родния дом на Александър Вутимски. Къщата обаче през 80-те години на 20-и век е съборена.  По-късно е издигнат паметник на поета на централния площад на Своге.

През 1989 г. е учреден Национален литературен конкурс на името на Александър Вутимски за първа стихосбирка, а първият спечелил конкурса е поетът Пламен Киров със стихосбирката „И надеждата не е лош гроб”, издадена от издателска къща „Пламък”. 

През 2001 г. излиза документалният филм „Не съм затворен кръг“ посветен на поета Александър Вутимски. Сценарист на филма е Божидар Кунчев, режисьор е Милан Огнянов, оператори са Емил Герасимов и Цветан Недков, а сценографията е на Айсидора Зайднер. Филмът е продукция на Милан Огнянов, „Бояна филм“ и филмово студио „Време".

През 2006 година община Своге и Съюзът на българските писатели учредяват в негова памет литературната награда „Александър Вутимски“. Писателят Богомил Райнов е първи носител на наградата.

В Испания испанското издателство La Tortuga Búlgara  организира конкурс „Александър Вутимски“ за издаване на стихосбирка в Испания.

/АЯ/отдел „Справочна“

Използвани източници: Енциклопедия България, том 1, с. 764, Голяма енциклопедия България, т. 4, с. 1454, Сп. „Антени“, бр. 35, 31.08.1984 г., В. „Век 21“, 18.8.1993 г., В. „Демокрация“, 27.8.1994 г., https://www.bta.bg/bg/bg-world/604853-veche-e-yasen-kratkiyat-spisak-sas-zaglaviya-klasirani-za-uchastie-v-konkursa-#%D0%92%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BC%D1%81%D0%BA%D0%B8, https://sbp.bg/%d0%b4%d0%b8%d0%bc%d0%b8%d1%82%d1%8a%d1%80-%d0%bc%d0%b8%d0%bb%d0%be%d0%b2-%d1%81-%d0%bd%d0%b0%d0%b3%d1%80%d0%b0%d0%b4%d0%b0%d1%82%d0%b0-%d0%b0%d0%bb%d0%b5%d0%ba%d1%81%d0%b0%d0%bd%d0%b4%d1%8a/, https://bnt.bg/bg/a/ne-sa-m-zatvoren-kra-g, https://www.svoge.bg/?page_id=13827, https://kulturni-novini.info/sections/21/news/3300-nagradata-aleksandar-vutimski