Във водната кула на София тече река от пластмаса. Тя оставя след себе си суша и напукана глина. Мястото прилича на зловещ и в същото време приказен замък. „Виждам те“ е творение от множество лъскави ленти и пластмасови рибки, и брум от гласове, които те въвеждат (и отвеждат) от пространството...
Сътворяваме среда, която ни е удобна, комфортна, хубава, но в същото време – абсолютно куха. Това е едно вътрешно пренасищане, което води до изсушаване и обезкръвяване. Думите на Юлиян Табаков пред БТА са по повод инсталацията в галерия „+359“. До 15 септември всеки може да съпреживее сътвореното от художника и да стане свидетел на процеса, в който „цялото това нещо“ тепърва ще съхне и ще се напуква. „Тази илюзия на вода е донякъде сюрреална, но много истинска – на едно друго ниво, не физическо, а духовно“, допълва авторът.
По думите му „Виждам те“ е алегория за това, което се случва в човека: „Това е вътре в мен, във всеки от нас. Може би в някого го има като зародиш или просто като потенция, в други – това е целостта на индивида. Като цяло, винаги разисквам човека, но по индиректен начин, а не едно към едно“.
„Искаше ми се целият проект да има и леко образователен аспект – свързан с животните и със света, в който живеем, който не познаваме, и се опитваме да нагодим по себе си. В крайна сметка, самите ние губим от това. Имах малко наивната идея да направя нещо, което би предизвикало интерес и любов в най-малката публика – децата и младежите. Би предизвикало интерес към визуалното изкуство, в частност – към света, в частност – природата, от която все още има някакви остатъци“, казва още Юлиян Табаков.
Юлиян Табаков пред БТА, в разговор с Даниел Димитров – за зрителя като автор, за света, който не познаваме и се опитваме да нагодим по себе си, за водата от пластмаса, която оставя суша след себе си, за музиката и звуците във „Виждам те“, за човека и вътрешното пренасищане, което води до абсолютно изсушаване и обезкървяване...
Защо „Виждам те“?
- Не знам... Това заглавие ми се върти от много години. Започвам го, сменям го, започвам го, сменям го... Като цяло, е идея за нещо, което се случва, а някъде съществува някой, който го наблюдава. Въпреки че всички ние си затваряме очите за това, което правим...
Целият проект, извън контекста на специалната инсталация, е нещо, което ми се искаше да има и леко образователен аспект – свързан с животните и със света, в който живеем, който не познаваме, и се опитваме да нагодим по себе си. В крайна сметка, самите ние губим от това. Имах малко наивната идея да направя нещо, което би предизвикало интерес и любов у най-малката публика – децата и младежите. Би предизвикало интерес към визуалното изкуство, в частност – към света, в частност – природата, от която все още има някакви остатъци...
Преди да влезем в кулата, ни посъветвахте, че е най-добре всеки сам да се потопи в това, което го очаква. Защо това е важно за Вас?
- Ако не съм направил нещо достатъчно силно – което само да обяснява, то моята намеса е безсмислена и е насила. Освен това, ще манипулирам вашето усещане. Ти можеш да усетиш съвсем друго нещо, различно от това, което аз съм мислил. Така че за мен е по-готино вие да си го изживеете. Аз вярвам в сентенцията, че зрителят е авторът. Защото винаги това, което ти виждаш, е твоята лична галерия. Ти подписваш произведението в собствената си глава и получаваш собственото произведение въз основа на нещото, което си видял.
В инсталацията има интересна смесица между натурални неща – като глината, и изкуствени материали – като пластмасата...
- Това е една голяма лъжа... Много често ми се случва да казвам, че София, например, е много по-приятна, много по-готина и безкрайно по-безлична, отколкото беше едно време. По същия начин ние сътворяваме среда, която ни е удобна, комфортна, хубава, но в същото време – абсолютно куха. Тя, в крайна сметка, води до едно вътрешно ограбване, а глината е единственият истински истински обект в цялото това нещо. Докато останалото създава илюзия за вода, но всъщност е пластмаса. Това е като ноктите – хубав маникюр, ама е пластмасов.
Какъв е произходът на глината и на рибките?
- Рибките се явиха в галерията... Въобще не ги бях мислил, но през цялото време си представях вода от пластмаса, която тече или капе, и оставя сухо под себе си. Затова и самата инсталация не е съвсем готова. Тя ще има дълъг живот, в който тепърва ще съхне. Тоест, това цялото нещо ще се напука и ще изсъхне абсолютно... Тази илюзия на вода е донякъде сюрреална, но много истинска – на едно друго ниво, не физическо, а духовно.
Музиката, или по-скоро, звукът, който се чува, също има своя история...
- Музиката също се роди тук... Първата ми идея беше тази вода, която е абсолютна синтетика, просто да „капе“ върху нещо, което е истинско. После ми предложиха да пусна звук, за да е по-силно.
Ани Монова (Най-дълго управлявалият директор в историята на „Театър 199“ – бел. ред.) почина съвсем скоро. Бях на прощаването в „Свети Седмочисленици“. Хорът пя изключително красиво. Не си спомням какви бяха хората, но имах усещане, че са мъжки гласове, и то ниски. В един момент не се чува мелодия, а маса от хора – в един и същи тон. Беше много силно... Това беше звукът. Той просто се роди в „Свети Седмочисленици“. Помолих Валя (Валерия Попова – бел. ред.) да направи няколко разработки на звук. Първата асоциация беше за пустиня и вятър в пясъка, песъчинки, които се ветреят до безкрай – с усещане за някаква безкрайност и бездънна улица. Тя ми изпрати звуци с малко разработка – с втори и трети глас. Но, когато отделиш всичко и оставиш само един тон, и стане брум от гласове, тогава има много по-силно присъствие. Особено важно беше да има една единствена колона – за да има градация на звука, да влезеш в звука и да излезеш от него. И обратно – после пак да влезеш в него и да излезеш – и от галерията, и от звука.
Мястото на човека къде е в това, което правите?
- Основно. Това е някаква моя алегория за това какво се случва в човека. Това е вътре в мен, във всеки. Може би в някого го има като зародиш или просто като потенция, в други – това е целостта на индивида. Като цяло, винаги разисквам човека, но по индиректен начин, а не едно към едно. Това е едно вътрешно пренасищане, водещо накрая до абсолютно изсушаване и обезкръвяване.
Юлиан Табаков е роден на юли 1975 г. в София. Работи в областта на визуалните и сценичните изкуства, киното и илюстрацията. Завършил е сценография в Националната художествена академия (НХА) и изящни изкуства в ENS des Beaux в Париж. Режисьорският му дебют е през 2000 г. с авторския спектакъл „Три сестри” по А. П. Чехов. През 2012 г. завършва първия си документален филм „Цветанка“, който получава 13 награди и е част от официалната програма на фестивали като DocFothnight – MoMA Annual International Festival of Nonfiction Film, Doc Leipzig, CPH:DOCS.
След 1998 г. прави над 60 сценографски и костюмографски решения на продукции в областта на театъра, операта и киното както и илюстрации за детски книги. Носител е на отличие „Златен век“ – за принос в развитието на българската култура, и много други награди в областта на театъра, киното и илюстрацията.
/РБ/
Моля потвърдете избраните снимки. Това действие не е свързано с плащане. Ако продължите, избраните снимки ще бъдат извадени от баланса на вашите активни абонаментни пакети.
Моля потвърдете изтеглянето на избраните снимката/ите
news.modal.text
